ДЕЛОТО ДРАЙФУС

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В продължение на няколко години делото на капитана от френската армия Драйфус приковавало вниманието на Европа. Съдебна грешка се оказала лакмус за обществото.

През 1894 година в ръцете на френското разузнаване попаднала анонимна записка, чийто автор съобщавал на германския военен аташе в Париж полковник Шварцкопен за своята готовност да продаде пет секретни документа, принадлежащи на военното министерство. Както следва в подобни случаи, на първо място установили лицата, имащи достъп до документите. В кръга на заподозрените попаднали шестима офицери: петима потомствени военни с дълги родословия и капитан Алфред Драйфус, елзаски евреин.

Бордеро от 13 октомври 1894 година, свързано с делото Драйфус

На 15 октомври 1894 г. Драйфус, образцов офицер, който наистина не се ползвал с разположението на своите другари заради сложния си характер, бил арестуван и предаден на военен съд с обвинение в държавна измяна. През декември се провел съдебен процес при закрити врати. За главно доказателство била представена експертизата на почерка на капитана, която - както се изяснява по-късно, била фалшифицирана. Сътрудниците на специалните служби подхвърляли редовно на съдиите някакви „секретни документи“, без да запознават с тях обвиняемия или неговите защитници. Още преди процеса националистическият вестник „La Libre Parole“ съобщил за „измяната“ на капитана като за установен факт, поставяйки при това ударение върху еврейския му произход. На 5 януари 1895 година Драйфус, лишен от чиновете и званията си, бил осъден на доживотен затвор на Дяволския остров във Френска Гвиана.

Делото Драйфус

През март 1896 година бившата любима на един от първоначално попадналите под подозрение офицери, майор Естерхази, донесла в контраразузнаването, че в разговори с нея той постоянно възхвалявал Германия и ругаел Франция. Началникът на контраразузнаването полковник Жорж Пикар разпоредил да бъде направена проверка. Станало ясно, че Естерхази явно живее не според средствата си. Експертизата на почерка установила, че записката до германския военен аташе е написана именно от него. Когато обаче Пикар доложил за всичко това на военния министър, бил понижен и преместен в Тунис. Преди това обаче той успял да предаде откритите от него факти на свои приятели. Тези сведения станали известни на вицепредседателя на сената Шерер-Кестнир, който заявил, че Драйфус е невинен. А през ноември 1897 година братът на осъдения капитан, Матийо, открито, в пресата, обвинил Естерхази в предателство.

Един от бившите подчинени на Пикар и едновременно с това главен свидетел от страна на обвинението срещу Драйфус, майор Анри, след като решил да не допусне преразглеждане на делото Драйфус, извършил, както след това казвали, „патриотична фалшификация“. Отначало му попаднало писмо на италианския военен аташе до немския, а след това той го преправил по съответен начин. В резултат от неговата манипулация посланието станало уж още едно свидетелство за измяната на Драйфус. Изправеният пред съда през януари 1898 година майор Естерхази, подкрепян от военното ведомство, бил оправдан и обявен за жертва на еврейски машинации.

Имало многобройни дуели. По-специално Пикар се бил на дуел с Анри, а след това със своя шеф, бившият помощник на началника на генералния щаб генерал Гонс. По страната преминала вълна от антиеврейски безпорядъци. В същото време пристрастността на съдиите, които оправдали Естерхази, предизвикала възмущението на не малко брой граждани на Франция. Сега вече мнозина били уверени – станала е грешка, Драйфус е невинен.

Буквално няколко дена след оправдателната присъда на Естерхази във вестник „L’Aurore“, чийто главен редактор бил Жорж Клемансо (който преди няколко години настоявал Драйфус да бъде обесен), било публикувано отворено писмо на знаменития тогава писател Емил Зола до Феликс Фор, президента на Франция. Клемансо измислил набиващо се в очите заглавие – „Аз обвинявам“. В писмото, преразказващо подробно перипетиите на делото Драйфус, се изказвала твърдата увереност в невинността на капитана: „Нека изчезнат всичките ми книги, ако Драйфус е виновен“.

Карикатурата на Каран д’Аша „Семейна вечеря“

Писмото на Зола предизвикало буря. За първите няколко часа били продадени двеста от триста хилядите екземпляра на специалното издание на „L’Aurore“ с памфлета на писателя. На следващия ден във вестниците излязла петиция в подкрепа на обвинителното писмо на Зола. Подписали я няколко видни учени, писатели, поети и художници, които нарекли своето заявление „Протест“.

Клод Моне, Сара Бернар и Ромен Ролан се обявили в защита на Драйфус.

Няколко години във Франция имало две партии: срещу Драйфус и за Драйфус. Първата обединявала националистите, клерикалите и привържениците на силната власт, втората – демократите, правозащитниците и интелигенцията. Едните използвали делото Драйфус за демонстрация на сила, другите – за нанасяне върху опонентите на пропагандни удари.

Заради делото Драйфус подавали оставка правителства и се разпадали многогодишни приятелства. Знаменита карикатура във вестник „Le Figaro“ изобразява веднъж спокойно седнали да вечерят на маса дами и господа, а след това преобърнатата маса и гостите, хванали се един до друг за косите. Думите под първата рисунка казват: „Главно е да не говорим за делото Драйфус!“, а под втората: „Поговорихме за него“.

Отвореното писмо на Емил Зола "Аз обвинявам"

Отзвуците от бурята достига и до Русия. Антон Чехов, който се изказал в защита на Драйфус, се скарал със своя издател Алексей Суворин, който защитавал противоположните възгледи.

Изходът от делото не решили законът и доказателствата, а политическата воля. През февруари 1899 година президент станал либералният политик Емил Лубе. Военните отговорили на избирането му с неуспешен пуч. След няколко месеца съдът започва повторно разглеждане на делото Драйвус. Обществената възбуда и напрежението на страстите достигнали крайни предели: по време на процеса дори било извършено покушение върху живота на Лабори, защитник на Драйфус, който се отървава с лека рана. Като свидетели на обвинението се изказали петима бивши военни министри.

Защитата настоявала да бъде извикан германският резидент Шварцкопен, за когото уж било предназначено донесението на Драйхус, и италианския аташе Паницарди, но получила отказ. Шварцкопен обаче направил изявление пред печата, че е получил документите от Естерхази, а германското правителство дори напечатало в „Reichsanzeiger“ официално заявление, че никога не е имало нещо общо с Драйфус.

На 22 юли 1906 година Алфред Драйфус бил напълно реабилитиран.

Процесът продължил от 7 август до 9 септември 1899 година. Повечето от съдиите (петима срещу двама) признали отново Драйфус за виновен, но при необяснени смекчаващите вината обстоятелства. В резултат от това той бил осъден вече на десет години затвор вместо на доживотен.

На 19 септември президентът помилвал Драйфус със свой указ. Част от привържениците му решили, че техният кумир, като се съгласил да бъде помилван, е проявил безпринципно малодушие. Опитът да бъдат изправени пред съда виновниците за фалшифицирането на успял, защото парламентът приел „в името на националното съгласие“ специално постановление за амнистия.

През 1903 година Драйфус подал касационна жалба, чието разглеждане продължило още три години. През 1906 година нов съд признал Драйфус за напълно невинен. И веднага Националното събрание на Франция с 442 гласа срещу 32 приел закон, който върнал Драйфус на военна служба с повишаване в звание майор и награждаване с Ордена на Почетния легион.

Процесът на реабилитация и връщането на войнските регалии трябвало да стане в зданието на военното училище, където Драйфус бил лишен от правата си. Но самият той не поискал такива почести и мероприятието преминало рутинно. От почетните гости присъствали възстановеният в армията и произведен в генерал Жорж Пикар и писателят Анатол Франс. Скоро поради здравословни причини Драйфус излязъл в оставка.