ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ / КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА : ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА?/ КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ :

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ / КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ

През 80-те години на миналия век интересът на психолозите към свидетелствата на очевидците се засилил. За това имало две важни причини, свързани с криминалистиката.

Първо, много хора започнали да си спомнят тежки и болезнени случаи от своето детство – истински криминални случаи, при които ставали жертви на сексуално насилие. Обикновено тези спомени изплували по време на психотерапия, особено под хипноза. И психотерапевтите, и пациентите често били убедени: потискането на спомените обяснява последвалите психологични проблеми. В едни случаи ставало въпрос за инцест от страна на роднини, особено родители; в други – за насилие от страна на странични хора (например в детски градини). Когато съобщенията за подобни факти станали много, някои психолози се усъмнили: достоверно ли е всичко това? Наистина, там имало и реални спомени за реални събития. Но други случаи предизвиквали въпроси. Какво би било, ако там има и лъжливи спомени, въведени случайно в хода на психотерапията? Това съмнение се потвърдило решително. И подобно положение създало цяла редица от значими проблеми за всички страни: жертвите (или предполагаемите жертви), психотерапевта, обвинените възрастни, съдиите и съдебните заседатели по време на процеса.

Второ, появила се практиката за разглеждане на криминалните дела в светлината на ДНК профилирането. След като стнало ясно колко ефективно позволява то да се установи вината или невинността на човека при такива тежки престъпления като убийство или изнасилване, цяла редица дела били разгледани отново. Много обвинителни присъди били отменени. Както отбеляза неотдавна харвардския психолог Даниел Шактър, около 75% от отменените присъди са произнесени само въз основа на показания на очевидци. Как така? В една авторитетна статия по въпроса се твърди:

“Свидетелствата на очевидците са сред най-важните доказателства в криминалното и гражданското право… Затова е тревожно, че такива показания са често неточни, а и понякога напълно неверни“.

Тези думи са взети от отчета за дело, което не е свързано с ДНК профилирането. Това дело е интересно, но трагично. На 4 октомври 1992 година на товарния самолет „Боинг-707“ от авиокомпанията „El Al“, който току-що излетял от летището „Схипхол“, отказали два двигателя. Пилотът се опитал да се върне на летището, но безуспешно. Самолетът се врязал в единадесететажно здание в амстердамското предградие „Беилмер“. Четиримата членове на екипажа и 39 души в сградата загинали. Разбираемо е, че авиокатастрофата останала новина номер едно в Нидерландия в продължение на редица дни.

След няколко месеца, през август 1993 година, нидерландският професор по психология Ханс Кромбаг и двама негови колеги направили анкета сред 193 университетски професори, сътрудници и студенти от страната. Сред въпросите имало и такъв: „Гледахте ли по телевизията филма за момента, когато самолетът се врязва в жилищния комплекс?“ 107 души от анкетираните (55%) отговорили утвърдително. Известно време по-късно изследователите провели аналогична анкета сред 93 студенти по право. В този случай 62 анкетирани (66%) отговорили, че са гледали филма. Добре, но ето в какво се състояла работата: не е имало никакъв филм.

Резултатът, разбира се, бил удивителен: защото елементарният здрав смисъл подсказал, че „не би могло да има“ никакъв филм. Да не забравяме: била 1992 година и видеозаписи на мобилни телефони не се правели. Такъв филм би могъл да се появи само ако телевизионен екип е насочил предварително камерите си към жилищния комплекс в амстердамското предградие в необходимото време, очаквайки близката катастрофа. Но това не попречило на 55% и 66% от анкетираните – основно студенти и професори – да кажат, че са гледали несъществуващия филм. Как на хората им дошло на ум, че са видели това, което в природата не съществувало?

Нещо повече, някои анкетирани разказвали детайли от филма, например, отговаряйки на въпроса дали самолетът се е ударил в зданието хоризонтално или вертикално и дали е избухнал пожар, предизвикан от катастрофата, веднага или по-късно. Всичката тази информация не би могла да бъде взета от филма, защото филм нямало. Защо тогава хората „си спомняли“ не само това, че са видели катастрофата, но и даже детайли от нея и последвали събития?

Спомените били, разбира се фантазия, основаваща се на логични изводи (пожарът явно е започнал веднага) и на информация от други хора (самолетът се е ударил в зданието, пикирайки). Психолозите направили извод: въображението на хората е работило толкова силно и те са мислели за това толкова често, че са престанали да различават фантазията от реалност. Те мислели искрено, че си спомнят. И в известен смисъл си спомняли. Но това била лъжлива памет. И лъжлива памет не на един анкетиран, а на мнозинството от тях.

Учените заключили:

Ние се затрудняваме да различаваме това, на което сме били действително свидетели, от това, което би трябвало да е според здравия смисъл.

Но доводите на здравия смисъл, в съчетание с информацията по слухове, „изкривява паметта на очевидеца“. И това е особено лесно, когато – като в нашия случай – става въпрос за много ярко събитие, практически неизбежно пораждащо силни и детайлни визуални образи“.

Няма съмнение, че очевидците на живота на Исус са си спомняли „много ярки“ събития: Исус ходел по водата, усмирил буря с едно изречение, изгонил бяс и възкресил момиче. Нещо повече, тези истории предизвиквали „силни и детайлни визуални образи“. Но дори да са разказани от очевидци, кой би гарантирал тяхната точност?

Както вече казахме, психологични изследвания по въпроса не е осъществил само един германски психолог през 1902 година, но и трима нидерландски психолози 91 години по-късно. Изследванията са много и всички те сочат в една посока. Хората помнят какво ли не, и понякога детайлно, макар че реално подобни събития не е имало.

Доста любопитни факти намираме в такава неочаквана област като историите за отвличане на хора от НЛО. Оказва се, че в Съединените щати мнозина твърдят, че са отвличани от извънземни. Колко са тези хора е трудно да се каже: няма как да се обхванат статистически. Един от най-видните изследователи в тази област е Джон Мек, психиатър и професор в медицинския факултет на Харвардския университет. Той е проучил над стотина разкази за похищения. А най-подробното и най-убедителното изследване е на Сюзън Кленси, авторка на дисертация по психология. Книгата се казва „Отвличане: как хората вярват, че са ги отвлекли извънземни?“

Кленси не вярва, че извънземните съществуват и че зад разказите за отвличания има някаква обективна реалност (иначе казано – че е имало някакво отвличане). Но тези хора “знаят“, че това се е случило с тях! Един от най-важните изводи на Кленси в хода на психологичния анализ се състои в това, че „паметта“ за отвличания е социален конструкт. С други думи, културата, в която живеем и действаме, прави възможна вярата във временно отвличане от извънземни. Кленси отбелязва: разказите за отвличане не са съществували практически до 1962 година, иначе казано – до филмите за инвазия на извънземни.

Така значителна част от изследванията на Кленси е посветена на силата на сугестията и на това как „възможността“, въведена в съзнанието, се превръща в „памет“, която създава собствена реалност. Ако човек допуска съществуването на извънземни и достига до мисълта, че извънземните отвличат хора, в даден момент той достига до фантазията дали не са го отвлекли и него. Ако фантазията е достатъчно ярка и достатъчно честа, тя може да се утвърди в съзнанието. Кленси отбелязва:

В ситуации, когато перцептивната яснота на въображаемото събитие е висока – когато сме осигурили конкретните детайли, въобразявайки си живо събитието, - ние трудно можем да различим реалността от плодовете на своята фантазия“..

Съгласявайки се с други специалисти, изследващи паметта, Кленси пише: когато ярките фантазии за едно събитие се обсъждат или се описват „в присъствието на авторитетни фигури, които поощряват вярата в истинността на възникващите спомени и потвърждават тяхната автентичност“, спомените се циментират още по-силно в съзнанието.

Към лъжливи спомени водят не само необичайните фантазии. Има и прозаични случаи. Даже хора, които не смятат, че са ги отвличали извънземни на НЛО, могат да генерират спомени за неслучили се събития , когато фантазират за тях (или когато им внушават, че тези събития са станали). Това е още едно откритие на съвременната психология, направено в резултат на интересни експерименти.

Неотдавна например беше направен следният опит. На анкетираните показали 18-минутен филм за приключенията на две момчета в местен лагер. След това им задали въпроси за филма и ги помолили да отговорят. Една част от въпросите засягала сцени, които не присъстват във филма. Когато анкетираните посочили това, им казали да дадат някакъв отговор, само не „не зная“ и „не видях“. След осем седмици на анкетираните задали отново въпроси за филма. Този път 50% от тях „си спомнили“ епизода, който според тях предния път не били виждали.

Според учените, когато анкетираните били накарани „да си спомнят сцена“, която не присъства във филма, те направили това в светлината „на своите знания и убеждения“. Те отговорили на въпроса, основавайки се на своите представи за достоверност. А тъй като достоверната фантазия за невидяното се съчетавала органично с техните възгледи и понятия за нещата, по-късно те я смятали за спомен от реални събития. С времето тези изкуствено фабрикувани събития се превръщали в неотменима част от постоянната памет на хората за събития, на които не са били очевидци.

Този извод е подкрепен от един от най-любопитните съвременни експерименти, осъществени извън лабораторните стени. Трима психолози от Уеслианския университет – Джон Саймън, Морган Филбин и Лиз Харисън – решават да проверят дали фантазията за странно събитие може да доведе по-късно до спомени за него. Те нарекли своя опит: „Помните ли как предлагахте ръката и сърцето си на търговския автомат за Pepsi ?“

В експеримента участвали четиридесет студенти, които били водени на различни места из кампуса. На всяко от тези места ги молели или да извършат определено действие, или да си представят за десет секунди как го вършат, или да наблюдават как го върши експериментаторът, или да си представят как го върши експериментаторът. Действията били както обичайни, така и странни. В библиотеката, да речем, ги молели да намерят някоя дума в речника или да потупат речника по обложката и да го попитат как се справя с живота. На друго място ги молели да проверят в автомата за Pepsi рестото или да му предложат ръката и сърцето си, заставайки на едното си коляно.

След две седмици попитали участниците в експеримента дали действията им са били въображаеми или реално съществуващи. Резултатът вече не бил удивителен. Независимо от това дали действието е било обичайно или странно, хората, които само си го представяли, по-късно често си спомняли, че са го извършили.

„Изяснихме си, че фантазията за познати и странни действия по време на разходката из кампуса може да доведе по-късно до лъжливи спомени за извършване на дадени действия“ - пишат експериментаторите.

В този случай станало ясно, че човек, който живо (и даже един път) си въобразява едно събитие, може да предизвика лъжлив спомен. Нещо повече, като си въобразявали, че някой друг върши някакво действие, подложените на експеримента породили не по-малко лъжливи спомени отколкото при въобразяването, че го вършат самите те.

Резюмирайки нещата, си струва да си спомним думите на Даниел Шактър, един от водещите световни специалисти по лъжлива памет: „Многобройните експерименти са показали как фантазията за различни събития може да породи лъжливи спомени за тези събития“.

Имат ли значение тези изводи за спомените за Исус, великия учител и чудотворец, които се споделяли от очевидци и хора, разказващи по-късно разказите на очевидци (и не само на очевидци)? Ако хората си въобразят, че известен религиозен лидер е казал или е направил нещо, може ли това да ги подтикне към „спомен“, че наистина го е казал или го е направил? За сравнение е любопитно да погледнем някой друг знаменит еврейски учител. За пример избрах човек, който живял в по-ново време, през XVIII век. Той носел прозвището Баал Шем Тов и бил основател на хасидския юдаизъм.

(Следва)