ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА : ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА?

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

От Исус до най-старите от запазилите се евангелия има промеждутък от 40-65 години. Ако по това време думите и делата на Исус не са се заучавали дословно и ако строг контрол в неформална обстановка не е имало, как тези материали са се разказвали и преразказвали?

Неизвестно защо мнозина забравят очевидното: разказите за Исус са се разпространявали още докато е бил жив и даже тогава не само от очевидци. Да допуснем, че един човек е чул поучението на Исус или е видял някакво негово действие. Ако тай е разказал за него на някой познат, нима той не имал правото да сподели новината с околните? В живота се случва така. Да си представим каквато и да било личност: президента на Съединените щати, кинозвезда, знаменит писател, та даже и популярен университетски професор. Какво ли не разказват за тях. Разказват и повтарят, предават по-нататък. И разбира се, с различни думи. Но с това разказите се променят. А понякога и се измислят. Ако не ми вярвате – попитайте която и да е знаменитост. Да, един човек може да опровергае всякакъв причудлив слух за себе си. Но далече не е факт, че всички ще научат за това опровержение и ще се поправят. Слуховете, основаващи се на чужди думи, ще продължават да се плодят. И опроверганите слухове, и много други.

Това става даже и тогава, когато обсъжданият човек е жив и има маса очевидци, които могат да поправят грешката. Да допуснем, че президентът е провел заседание. За това какво се е говорело на заседанието, изтича информация в средствата за масово осведомяване. След това някой жител на Канзас е гледал телевизия и съобщава новината на съседката си. Съседката споделя с мъжа си. Има ли в хола им очевидец, който е бил на заседанието и може да посочи някаква грешка?

За Исус се носели слухове още приживе и още повече след смъртта му (след смъртта си той придобил много повече последователи, отколкото имал, докато бил жив!) Те били разпространявани не само от учениците му, защото далече не всички хора, които го виждали, смятали, че е техен учител. Да вземем например новозаветните разкази за Страстите. И да оставим настрани въпроса за достоверността (вижте глава 4), а просто да ги разгледаме такива, каквито са. При произнасянето на присъдата присъствала цяла тълпа. Много ли ученици на Исус имало сред нея? Всичките мъже апостоли избягали. Следователно, и да е имало десетки (стотици?) очевидци, от близките и скъпи на Исус хора в най-добрия случай са останали само няколко жени.

Сигурно след смъртта на Исус за него са говорили и са си спомняли в основни линии тези, на които не им е било безразлично. Както отбелязахме в предходната глава, ние си спомняме миналото, защото до голяма степен то е значимо за настоящето. Повечето хора, живеещи в Ерусалим след смъртта на Исус (30 г.), не се интересували от Исус. Откъде накъде? Друго нещо са хората, които се интересували от него преди това. Поне някои от тях са повярвали, че той е възкръснал. Те разказвали на останалите и те също достигали до мисълта, че Бог е извършил велико чудо, възнасяйки Исус на небесата. Те пък на свой ред разказвали на още някого. Така и се разпространявало преданието.

Вероятно е новозаветните евангелия да не са били първите писмени разкази за живота на Исус. Както беше казано по-горе, повечето от учените предполагат, че много думи на Исус в евангелията от Матей и Лука са заимствани от недостигнал до нас източник Q. Напълно биха могли да съществуват и други писмени документи. Но като общо и цяло разказите за Исус не са се записвали и не са се четели. Защо? Преди всичко защото повечето от хората по това време не умеели даже да четат, а какво остава за повече.

Много трудно е да се установи равнището на грамотност през античността. Най-достойна е хипотезата на Катрин Хетцер, изследователка на древния юдаизъм, която написа монументално произведение под заглавие „Еврейската грамотност в римската Палестина“. Според нейната експертна оценка, основана на широк фактологичен материал, по времето на Исус около 97% от жителите на Палестина не можели да четат и пишат. При това способността да четат се срещала повече, отколкото способността да лишат.

Излиза така, че разказите за Исус са се разпространявали в по-голямата си част не в писмена, а в устна форма. Колко бързо би могло да стане това?

Преди десет години се появи любопитно изследване, хвърлящо светлина върху дадения въпрос. Двама психолози, Кент Харбър и Дов Коен, решават да изяснят колко бързо се разпространяват разказите с голям емоционален заряд. В рамката на един експеримент те завеждат тридесет и трима студенти от колеж в местната морга. Там те им разказвали за телата, предоставени за нуждата на науката, показвали им човешки мозък. Някои отвели в стая, където лежал труп.

Студентите не знаели, че се провежда експеримент за социална комуникация. След няколко дена професорите ги попитали на колко хора са разказали за случилото се. След това намерили тези хора и попитали на колко души те са успели да разкажат това. После намерили и тези хора: на колко хора са успели да разкажат? Оказало се, че 97% от студентите, които отишли в моргата, са разказали за това на най-малко един човек; 82% от тези, на които било разказано, също споделили новината; 48% от последните също не премълчали. Резултатът е много интересен: за три дена приключенията си 33-та студенти били разказани на 881 души. Вестта за социалния опит може да се разпространява удивително бързо. Изследователите направили извод:

Социалното общуване е много подходящо за разпространяване на информация в малък колектив, включително и население, което няма писмен език или други начини за масова комуникация.

С други думи, за да се разпространи един разказ широко и бързо, не е необходимо да бъде напечатан във вестника или да бъде показан във вечерните новини. Нещо повече, по-голямата част от разказвачите – от първите три дена – не били очевидци и не били получили информацията от очевидци. Какво според вас се случва с историите, когато ги разказват, преразказват и си ги спомнят отново през първите три дена? А през първите три години? Или, както е случаят с Исус, за 40-65 години? Колко много изменения настъпват в тях?

Разбира се, много неща зависят от личността на разказвачите. Кой е разказвал за Исус? За да се реши този въпрос, е важно да се разбере контекстът, в който са се разпространявали преданията. Вече повдигнахме тази тема, когато споменахме за Коринтската църква, основана не от очевидец, а от Павел. Колко църкви са основани от очевидци? Била ли е такава църквата във Филипи? В Солун? В Ефес? В Листра? В Дербе? На Крит? В Антиохия? В Тарс? Ако се съди по всичко, нито една от споменатите по-горе църкви не е била основана от очевидци на службата на Христос (във всеки случай, ако вярваме на „Новия завет“). Но как са възникнали те? В някои случаи можем да бъдем относително уверени: редица църкви са основани от Павел (например във Филипи и в Солун). Останалите били основани от други мисионери, които не са ни известни по име и не са били очевидци (например в Антиохия; вижте Деяния, 11:19–21). За останалите църкви нямаме информация. Да речем, църквата в Рим явно не е била основана от Павел: в писмото си до римските християни той пише, че не е бил в техния град (Римляни, 1:13). Нещо повече, като изпраща приветствия на много голям брой хора в римската община, той не споменава за присъствието там на Павел или на някакъв друг очевидец. Наистина, Павел говори за двама апостоли в Рим: някои си Андроник и Юний (Римляни, 16:7). Може би те са поставили началото на Римската църква? Не е изключено, но Павел не казва нищо за това. И от нищо не се вижда някой от тях да е бил очевидец на живота на Исус или спътник на очевидец.

Това се отнася и за други ни известни мисионери, по-специално за Аполос (1 Коринтяни, 1:12; 3:6). Той бил апостол и посещавал различни църкви (включително и Коринтската), макар че не се знае дали е основал някоя от тях. Но той отново не е сред учениците на Исус. Това може да се каже и за Епафрас (Колосяни, 1:7), вероятно основател на църквата в Колос, и за неизвестни ни по имена опоненти на Павел в Галатия, чието благовестие се отличавало съществено от това на Павел (Галатяни, 1). Практически единственият известен ни мисионер, който съпровождал някога Исус, е апостол Петър. Павел пише, че Петър бил мисионер за евреите, докато той, Павел, бил мисионер за езичниците (Галатяни, 2:7–8). Още повече е странно, че няма никакви свидетелства Петър да е основавал църкви, особено извън пределите на Палестина.

Основно църкви се основавали в пределите на езичниците. В църквите на Павел болшинството от християните били преди това езичници, почитащи някога много богове: боговете на Рим, местните богове, семейните богове и т. н. (това е известно за църквите в Солун и Коринт; вижте 1 Солуняни, 1:9–10; 1 Коринтяни, 12:2).

Как мисионерите са покръствали езичниците, извеждайки ги от религиозните традиции, сред които са израснали и са били възпитани? И как са покръствали евреите, спазващи еврейския закон като част от „завета“, сключен между Бог и неговия народ? Как мисионерът е можел да накара слушателя да се откаже от предишните религиозни убеждения и да изповядва Исус като единствен Син на единия Бог?

Очевидно е, че да се каже „повярвайте в Исус“, е било недостатъчно. Кой е Исус? Нито един човек няма да повярва в това, което не знае. Значи християнският мисионер е трябвало да разкаже за Исус. Иначе призивът за вярване няма смисъл. Всеки потенциален новопокръстен трябвало да знае кой е Исус. Какво особено е направил Исус? Какво убедително е имало в неговото учение? Как е умрял? Защо е умрял? Какво е станало, след като е умрял? Един разказ следвал друг разказ. Иначе никой не би приел християнската вяра. Но практически във всичките ни известни случаи разказите са се предавали не от хора, които са съпровождали Исус по време на неговата проповед.

А с проповед се занимавали не само мисионерите. Хората, които са покръстили, също покръствали други хора. Да вземем една хипотетична, но напълно правдоподобна ситуация: да допуснем, че живея в Колос през 50-те години. В града идва мисионерът Епафрас и аз се срещам с него. Аз съм дълбоко религиозен човек, но съм винаги отворен за нови идеи. Епафрас започва да разказва за Божия син, който вършел чудеса Галилея: изцелявал болни, гонел бесове и възкресявал мъртви. Накрая на живота си бил предаден от своя народ и разпънат от наместника Понтий Пилат. Но Бог го възкресил от мъртвите.

Отначало си мисля, че Епафас си е измислил всичко това. След това си мисля, че не е наред с главата. Но срещам хора, които е покръстил. Те също знаят маса разкази: и за чудесата на Исус, и за това, че са видели Исус след смъртта му. И даже днес, казват, се вършат чудеса с неговото велико име на уста

И малко по малко ме убеждават. Аз се отказвам от езическите богове: боговете на Рим, боговете на Колос и боговете на моето семейство. Аз изповядвам вярата в единния еврейски Бог, Творец на всичко съществуващо, който е изпратил своя Син на този свят, за да умре за моите грехове, а след това е възкръснал. Аз решавам да приема кръщенето, за да стана част от Христовото тяло. А след това се вливам в малката група от съмишленици християни. Ние се срещаме всяка седмица и разговаряме за вярата и за Господ, на когото се покланяме.

Отказвам ли се да свидетелствам за Исус въз основа на това, че не съм очевидец? Разбира се, че не. Аз разказвам за него на жена си, на децата си и на съседите си. Защото покръстването е най-важното нещо, което е станало с мене. Това не е просто промяна на мнение. Това е радикален и революционно нов възглед върху целия свят: кой съм аз, откъде съм дошъл, какво е светът и как се е появил, в какво трябва да се вярва, какво трябва да се прави. Вярата в Христос е преобърнала всичко. Разбира се, аз свидетелствам за нея на околните. Аз моля и понякога много настоятелно жена ми и децата ми, домашните ми и робите ми да ходят с мене на ежеседмичните събрания и да се запознаят с другите християни. Някои от тях се покръстват. Приема вярата и моята жена, става моя съучастничка. След това ще разкаже на своите познати: на майка си, на сестра си на съседката си.

Съседката също се покръства. Тя започва да посещава нашите ежеседмични събрания. Нещо повече, убеждава мъжа си да идва и да гледа. След половин година той също става християнин. А когато заминава по делови работи в Смирна, разказва за Исус на своите делови партньори. Те разбират, че в техния град също има християнска община и решават да я посетят. Те възприемат вярата. Те разказват на своите семейства. И някои от тях се покръстват.

Така вървят нещата. Кой разказва историите за Исус? Разказват ги благовестниците: може да са официалните мисионери, а може да са съпругата или съседът. Историите постоянно, отново и отново, се преразказват, за да бъдат убедени хората: Исус е бил наистина чудотворец и Божи син, който умрял за греховете на света и възкръснал. Историите се разказват и от новопокръстените, както в случайна обстановка – на работа, по време на почивка, на вечеря, - така и в по-официална обстановка, по време на ежеседмичните събрания. Те се разказват, когато лидерите на общината съобщават на новопокръстените нова информация за Исус, за неговия живот и за смъртта му, а също така и за смисъла на вярата. Те се разказват по време на богослуженията, когато хората се покланят на Исус и на Бога баща, молят им се и ги почитат. Те се разказват, когато хората се готвят за кръщаване, повярвали в свидетелството за Христос. Те се разказват не само от лидерите, но и от другите членове на общината, когато се насърчават да бъдат крепки във вярата и да помнят – даже сред насмешки и гонения – за живота и учението на Исус. Те се разказват, когато хората се опитват да разберат как да живеят, как да постъпват и как да се отнасят към околните. Те се разказват, когато хората се събират да се молят за насъщния хляб, който е много важен, когато хлябът е малко. А също така ще молят да се извърши ново чудо на изцеление или изгонване на бяс, или даже на възкресяване на мъртвец.

Историите за Исус се разказвали по време на проповедите и поученията, на богослуженията и при подготовката за кръщаване. Те звучали по време на църковните събрания и по време на богословските спорове със съседите, по време на взаимната подкрепа и увещания. И можели да бъдат чути не само от очевидци на службата на Исус, даже не само от палестинските евреи, негови съвременници. В по-голямата си част ги разказвали хора, които никога в живота си не са били в Палестина, не знаели нейния език и нито един неин жител (и още повече нито един жител, който е видял Исус).

Такива са реалиите, свързани с устните предания за Исус. Такава е обстановката, в която се разпространявали. Такива са хората, които са ги разпространявали.

Какво става с историите, когато ги разказват такива хора в такава ситуация? Всеки, който смята, че историите не се променят (при това радикално) и не се измислят по време на разказването и преразказването, просто не разбира или не си прави труда да разбере какво е устното предаване на информацията – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, десетилетие след десетилетие.

Но така ли е било в предимно устните култури, каквато е била културата през I век? Нима техните представители не са се отличавали с по-здрава памет? Нима не са се грижили за запазване на преданията, които са разказвали? За това ще поговорим в глава 5. А засега ни занимава един по-актуален и по-животрептящ въпрос. (Във всеки случай така го възприемам аз. А може би и вие също.) Какво да правим с очевидците? Нека допуснем, че в Колос по времето на Епафрас и неговите новопокръстени не е имало очевидци. Но какво общо има с това евангелията? Нима при тях нещата не стоят по друг начин? Нима не са написани от апостолите и не са думи на апостолите? Много неща биха могли да се говорят за Исус в Коринт, Филипи и Ефес. Нима каноничните евангелия не са „оригинални“ и не са точни спомени за Исус? За това ще стане въпрос в следващата глава.

(Следва)