"ЛЮБОВНИКЪТ НА ЛЕЙДИ ЧАТЪРЛИ": ИСТОРИЯ НА ЕДНА ОПРАВДАТЕЛНА ПРИСЪДА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Той я целуна. Кони почувства: ето как трябва да се целува. Нека я целува така цял живот“. През 1960 година романът на Дейвид Лорънс е съден за непристойност.

Скандалният роман

„Любовникът на лейди Чатърли“ е последният роман на Дейвид Лорънс, когото днес наричат един от основните английски писатели на ХХ век. Но през 10-те и 20-те години на века, когато е върхът в неговото творчество, неговите произведения се смятат за непристойни. Така през 1915 година властите се разпореждат да бъдат унищожени всичките екземпляри на романа на Лорънс „Дъгата“, който разказва за няколко поколения жени от една семейство. Същата участ постига и романа „Влюбени жени“ – в Англия издателят не се решава да го напечата и книгата излиза в САЩ.

Главни герои в „Любовникът“ са съпрузите Констанс и Клифърд Чатърли. Половин година след сватбата им през 1917 година мъжът се връща от Фландрия тежко ранен. Той е прикован към инвалидна количка и животът на двойката Чатърли се свежда да разходки и разговори. Разбирайки, че бракът започва да тежи на жена му, Клифърд ѝ предлага да си намери любовник и даже да роди от него дете, което е готов да приеме като свое. В резултат от това избраник на лейди Чатърли става горският Оливър Мелърс, в когото Констанс се влюбва и напуска мъжа си.

Кадър от филма „Любовникът на лейди Чатърли“, 1981 година

Смята се, че в романа на Лорънс са отразени епизоди от биографията на Отолайн Морел – аристократка и покровителка на литератори. Въпреки че е омъжена, тя има множество връзки, включително с философа Бертран Ръсел и художника Огъстас Джон. С мъжа си имал договор за запазване на брака, в който съпрузите са свободни да осъществяват странични връзки. Авторът създава няколко варианта на текста, защото разбира, че произведението му едва ли е очаквано от лека съдба: „Не зная как да постъпя с моя роман Любовникът на лейди Чатърли. За такива книги е прието да се говори, че са непристойни. А в действителност в тях няма нищо непристойно. Защото аз винаги съм се стремял към едно: да изобразявам сексуалните отношения като важни, скъпоценни, а не срамни. <…> За мене тази книга е красива, нежна и трогателна“ – пише той в едно от писмата си.

Но Лорънс съзнава прекрасно, че провокира. Нещо повече, една от редакциите на романа той възнамерява да нарече „Джон Томас и лейди Джейн“, а в английски език това са евфемизми, които означават мъжките и женските гениталии. Финалният вариант искал да нарече „Нежност“, но това не намалявало откровеността на текста. Въпреки всичко авторът смята описанията на интимна близост за поетични, а обвиненията в порнография отхвърля, като казва, че изобщо не е искал да оскверни сексуалната природа на човека.

Лейди Отолайн Морел

Векът на еманципацията

Трябва да кажем, че романът бил написан напълно в духа на времето, когато отношението и към жените, и към сексуалността се променяло. През 1932 година Вилхелм Райх, ученик на Фройд, формулира своята теория за биосексуалната енергия (оргона), която определя и здравето на човека като цяло, и здравето на обществото. По-специално той разглеждал фашизма като форма на оргиастично влечение. През 20-те години, след Първата световна война, много жени били принудени да тръгнат на работа, променил се даже външният идеал: на страниците на книгите главните героини все повече били крехки, с ъгловата фигура, къса прическа и неизменна цигара.

Лорънс искал да говори не само за отношението между мъжете и жените, но и да подчертае, че в съвременния му свят се разрушават човешките връзки. На хората не им достига секс, но също така не им достига съчувствие, душевно топлина и искреност. А по-нататък, както смята Лорънс, той е описал това, което и така се случва в живота: „Една американка, като прочела книгата, отбелязала: Мъжът е интелектуален вампир, любовникът – сексуален маниак. Нещастната Кони няма никакъв избор. Обикновена история.“ – пояснява тай в послеслова.

Дейвид Лорънс

За Англия през 30-те години в романа имало прекалено много „четирибуквени думи“ (много непристойни думи в английски език са от четири букви). Част от тях премахнали, но текста не публикували даже със съкращенията. През 1928 година книгата била напечатана все пак в Италия, но се разпространявала само срещу абонамент. След това следват публикации отново със съкращения, забрана в САЩ, Франция и Австралия, и едва през 1960 година издателството „Penguin Books“ печата „Любовника“ на своя отговорност. И веднага е изправено пред съда за непристойна публикация.

Степента на позволеното

Още през 1850 година в Англия е приет така нареченият Obscene publications Act, Закон за непристойните публикации. Той „посичал“ всяко произведение, което съдът сметнел за оскърбяващо морала, без да се съобразява с неговата обществена значимост или художествена ценност. Ако някакъв фрагмент от книгата се признаел за непристоен, забранявали цялото произведение.

През 1959 година законът бил смекчен. Произведенията вече се разглеждали като цяло и един непристоен фрагмент или непристойно описание не водели до забрана на цялата книга. Освен това в закона се появила идеята за общественото благо: ако книгата работи в негова полза, няма пречки да бъде напечатана.

Корица на книгата, издадена от „Penguin Books“

Обвинител в процеса „Кралицата срещу издателството Penguin Books“ бил Мервин Грифит-Джонс, известен юрист, който между другото работел и по време на Нюрнбергския процес. За него това не бил първият „съд над книга“. През 1954 година, още преди приемането на смекчената редакция на Obscene publications Act, той участвал в процеса срещу книгата на Уолтър Бакстър „Изображение и търсете“. Съвременниците я нарекли „еротична одисея“ – главната героиня, като загубва любимия си мъж, тръгва да търси нова любов, но не намира никого, който да се сравни с покойния ѝ съпруг. Писателят и неговият издател Александър Фрер са обвинени в непристойност, но книгата не била забранена.

Защитата се представлявала от Джералд Гарднър, който няколко години по-късно заел поста лорд-канцлер на Великобритания. Той поканил за участие в процеса 35 експерти от най-различни обществени и професионални кръгове, които изказали своето мнение за значимостта и литературната ценност на романа. Сред тях бил например епископът на Уулидж, който казал, че – според него – книгата трябва да бъде прочетена от всички християни. Социологът Ричард Хогарт, който също се изказал по време на съда, обърнал внимание, че за тридесет години, минали от написването на романа, се е променил и светът, и възприемането на много реалии, описани в романа.

Ричард Хогарт

В обръщението си към съдебните заседатели Грифит-Джонс произнесъл думите, които станали христоматийни: „Бихте ли искали тази книга да има свободен достъп в домовете ви? Бихте ли искали, в края на краищата, тази книга да бъде прочетена от жена ви или от слугите ви?“ Този въпрос предизвикал недоумение: сред съдебните заседатели имало хора от новата формация и от друг социален кръг и за тях въпросът за слугите звучал неуместно. В крайна сметка след тричасово заседание било взето решение, че няма никакви пречки романът да бъде публикуван. През месеца, последвал заседанието, издателството „Penguin Books“ продало повече от два милиона екземпляра на „Любовникът на лейди Чатърли“.