МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ - 4

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

На следващото утро около 10 часа в мансардното жилище. До около 4 часа изчакахме в мазето. Качих се горе под покрива, стоплих си супа от цвекло на слабия газ, обелих картофи, сварих си последното яйце, иначе казано – изядох го почти течно, напръсках се с последната останала капка парфюм. Странно, колко много неща правя за последен път, тоест за последен път до особено разпореждане, за след неограничено, безусловно дълго време. Откъде да взема друго яйце? Откъде парфюм? Така че се наслаждавам на тези удоволствия съвсем съзнателно, съвсем благоговейно. След това легнах в леглото изцяло облечена и заспах, хълцайки, и сънувах тревожни сънища. Ще трябва да ходя по магазините...

Отново под покрива, 14:00. Навън шуми дъжд, няма никакви вестници. Въпреки това народът се тълпеше за разпределяне на дажби, за които, както се говореше, трябвало някакви книжа или допълнителни документи. Сега имаме нещо като устна поща. Мълвата се разнася.

Получаваме авансово, както официално съобщават, месо, колбаси, хранителни продукти, захар, консерви и ерзацкафе. Застанах на опашката, стоях под дъжда два часа и в резултата от това получих 250 грама булгур, 250 грама овесени ядки, 2 фунта захар, 100 грама ерзацкафе и една кутия алабаш. Месо, колбаси и кафе на зърна все така няма. При месаря на ъгъла гъмжи от народ, от двете страни безкрайни опашки в редица по четирима под проливния дъжд. По моята опашка се носят слухове: Кьопеник е вече отстъпен, Вюнсдорф е завзет, руснаците са при Телтовканал. Но между другото, сякаш по даден знак, всички жени изведнъж спряха да говорят повече „за това“.

Винаги се чувствам лепкаво и противно след такива разговори на опашката, в които неволно изпускаш формата и съдържанието и се къпеш в масовите чувства. И все пак не искам да издигам срещу това никакви прегради, искам да се посветя на масите, искам да изпитам това, искам да бъда част от това. Разминаване между надменната самота, в която обикновено протича личният ми живот, и стремежа да бъда като всички, да принадлежа на народа, да страдам от историята.

Какво още мога да направя? Трябва да чакам. Зенитната артилерия даде тон на деня. Понякога ми се иска всичко да свърши. Странно време. Запознаваш се с историята от първа ръка, с нещата, за които след това ще пеят и разказват. Но редом това се разтваря в бреме и страхове. Историята е много досадна.

Утре ще потърся коприва и ще донеса въглища. Новите немногобройни запаси ни отделят от глада. Те ме безпокоят, както богатите се безпокоят за своите пари. Могат да ги бомбардират, да ги откраднат, да ги изядат мишките, да ги отнесе врагът. Накрая поставих всичко ненужно в друг сандък в мазето. Въпреки това, все още мога да нося спокойно своето земно имущество надолу и нагоре по стълбите.

Късно вечерта, в здрача. Посетих отново госпожа Голц. Мъжът ѝ седеше до нея, с палто и шал, защото в стаята беше студено и проветриво. И неми, и потиснати. Вече не разбират света. Почти не разговаряхме. Навън през цялото време тропа тенекия. С промеждутъци гърми зенитна артилерия, все едно между небето и земята някой тупа гигантски килими.

Ехото на изстрелите се носи по дворовете. За първи път осъзнавам думата „канонада“, до това време само бях чувала „лъвска храброст“ и „геройски гърди“. Но речниковият запас е наистина добър.

Навън дребен дъжд и вятър. От входната врата видях преминаващи тълпи войници. Някои куцаха. Безмълвни, всеки сама със себе си, те подтичваха, но не по посока на града. Лицата им обрасли и хлътнали, на гърба им тежък багаж.

- Какво има? - викам аз. - Къде отивате?

Никой не отговаря. Един мърмори нещо неразбираемо. Друг говори силно на себе си: „Фюрерът заповядва и вървим след него на смърт“.

Всичките тези същества са толкова жалки, че вече не са мъже. Може да ги съжалиш. На нещо повече от тях не се надяват и повече от тях не очакват. Те вече изглеждат победени и уловени в капан. Те гледат покрай нас, които стоим встрани, сиви и невиждащи. Явно ние хората или гражданите, или берлинчаните, или които и да сме ние, сме за тях безразлични, даже дразнещи. Не мисля, че се срамуват заради външния си окъсан вид. Те са прекалено затъпели и уморени за това. Измъчени. Аз даже не искам да гледам повече.

Варовиковите букви, размазани по стените, явно са били предназначени да насочат войските към някакъв сборен пункт. На противоположния клен има прикрепени с кабърчета две обяви. Парчета картон, старателно написани на ръка с червен и син молив и с подчертаните думи „Хитлер“ и „Гьобелс“. Едната обява предупреждава да няма отстъпление и заплашва с бесилка и разстрел. Другата, озаглавена „Изисквания към берлинчаните“, предупреждава за вероломни чужденци и призовава всички мъже за борба. Обявите изобщо не се открояват. Ръчните писаници изглеждат жалки, все едно са само някакъв шепот.

Да, техниката ни разглези. Това, че не използваме печатарски машини или високоговорители, ни се струва жалко. Написано на ръка или прошепнато – какво е това? Нашата техника обезцени ефекта от говоренето и писането. Отделни викове, написани на ръка бележки, 90 тезиса върху вратата на църквата във Витенберг са предизвиквали в миналото народни въстания. За нас днес всичко трябва да бъде солидно, да има по-широки кръгове, да се размножава и размножава с машини, за да има ефект. Една жена, изучавайки обявите, ги резюмира с едно изречение: „Гледай ти какво са измислили“.

В мазето, 10 вечерта. След вечерната супа си позволих да си почина малко горе, а след това изтичах надолу. Обществото от мазето се беше събрало цялото. Днес имаше малко обстрел и макар че времето наближава, засега няма авиационни удари. Пламва нервна бодрост. Разказват се всевъзможни истории. Госпожа В. вика: „По-добре руснак на корема, отколкото американец на главата!“ Шега, която се съчетава лошо с траурната ѝ маска. Фрайлайн Бен грачи по цялото мазе: „Хайде сега да бъдем честни – всичките вече не сме моми“. Не получава отговор. Интересно от кого. Вероятно от дъщерята на младшия портиер, която е само на шестнадесет и я пазят зорко след грешката на по-голямата ѝ сестра. И задължително, ако мога да съдя по лицата на младите момичета, осемнадесетгодишната Щинхен, която спи мирно по-нататък. Що се отнася до девойката, която прилича на момък, изглежда ми съмнително. Но това е вероятно частен случай.

Една жена е нова в мазето на къщата днес, досега винаги ходеше през шест къщи до обществения бункер, който се смята за надежден. Тя живее сама в апартамента си, дали е вдовица, изоставена или разведена, още не зная. По лявата ѝ буза се е проточила гнойна екзема. Тя съобщава, първо шепнешком, а след това високо, че е завързала сватбения си пръстен за ластика на долните гащички. „Ако стигнат до там, пет пари не давам за пръстена“. Общ смях. В крайна сметка гнойната екзема на лицето би трябвало да я защити от подобни преживявания. Днес и тя има някаква цена.

ПОНЕДЕЛНИК, 23 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 9 ЧАСА СУТРИНТА

Удивително тиха нощ, почти никаква зенитна артилерия. В мазето се появи нов бюргер, съпруг на убитата от бомба жена от Адлерсхоф, която се криеше тук с майка си. Мъжът дойде с униформа и тайно, а след един час беше облечен в крадени цивилни дрехи. Защо? Никой не говори за това, никой не му обръща внимание. Здрав войник от първата линия, още изглежда доста силен, привет! Дезертьорството изведнъж изглежда естествено, даже положително. Мисля си за тези триста спартанци на Леонид, които удържали Термопилите и паднали според закона. Ние учихме това в училище, казаха ни да им се възхищаваме. Може би някъде точно така постъпват и триста германски войници. Но не и три милиона. Колкото повече и по-случайни са хората, толкова по-малък шанс има за учебникарско геройство. По природа ние, жените, също виждаме малък смисъл в това. Ние сме разумни, практични, опортюнистични. Ние сме за живите мъже.

Около полунощ едва не паднах от стола в мазето от изтощение (как да си намеря легло?) и, люлеейки се, се изкачих по посипаната със стъкло вита стълба на първия етаж, където спах на дивана при вдовицата на аптекаря до 6 часа. Удивих се, когато разбрах, че по това време е паднала серия от бомби. Бях ги проспала.

При хлебаря имаше хлебчета, последните. А аз имах последните талони за хляб. Нови продоволствени карти не се предвиждаха. Повече никакви поръчки, никакви съобщения, нищо. Нито една свиня повече не се грижи за нас. Изведнъж станахме личности, а не другари по народ. Всички стари връзки между приятели и колеги са мъртви, защото разстоянието между тях е над три къщи. Пещерно множество, семейството като в първобитните времена. Хоризонтът не е по-далеч от сто крачки.

В хлебарницата казаха, че руснаците са сега във Вайсензее и Рангсдорф. Често се къпех на плажа в Рангсдорф. Опитвам се да кажа гласно: „Руснаците са в Рангсдорф“. Думите не искат да се съчетаят. Огненочервено небе на изток днес, безкрайни пожари.

Върнах се от въглищната база, 13 часа. В южно направление забележимо вървя към фронта. Тунелът на есбана е вече затворен. Хората, които стояха пред него, говореха, че на другия му край висял войник по долни гащи, с табела „предател“ на шията. Виси толкова ниско, че може да го въртиш за краката. За това разказва един човек, който видял това с очите си и прогонил негодниците, които се забавлявали да въртят трупа.

(Следва)