МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / СПОМЕНИ НА ИВ. П. Х. КЪРШОВСКИ ПО ДВЕТЕ ЛЕГИИ В БЕЛГРАД

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Мемоарите и бележниците са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 509

Спомени на Ив. П. X. Кършовски по двете легии в Белград

Поглед на сръбското гостоприемство и братство към братята българи [1]

Първи лист

Всекиму е вече известно лукавството и небратството на Сърбия, както и на нейното правителство. Много пъти е казвано и много се е писало за това, но има още мнозина от нашите братя българи, които не искат да повярват в това и се колебаеха още в закоравелите си предрасъдъци, които бяха добили място на гражданство в главите им и затъпяваха здравия им разум, и по този начин те се мъчеха, а и сега се мъчат да убеждават всекиго в лъжливите си надежди. Тези наши братя бяха и са заблудени до такава степен, че бяха изгубили правия път и никое доказателство не беше в състояние да ги убеди, че те криво мислят и че пътят, който те следват, не излиза - няма изход, освен горчивият опит, който хиляди подобни заблудени беше довел в съзнание и свестяване. Този опит беше неизбежен за тези няколко наши заблудени братя, защото само след неговото вкусване и те щяха да узнаят голата истина такава, каквато тя си беше всъщност.

Преди да започнем да говорим и излагаме произшествията, които породиха неизбежния опит, който трябваше да вкусим още един, и то, дай Боже, последен път, завсякога, за да се изкоренят предубежденията от сърцата на крайно заблудените и за- хласнати наши братя, ние ще говорим по-напред за неотдавнашното гостоприемство на братята сърби, т. е. от забележителната дата - бомбардирането на Белград от турците (1862 г.) не само като очевидци, но и нещо повече: пишещият е вземал живо участие в ужасните битки при защитата на сръбската столица от нападенията на турците и е бил ранен. Още 1860 г. покойният наш патриот Г. С. Раковски се беше установил в Белград - столицата на Сърбия, където той започна да издава известния революционен в-к „Дунавски лебед“. Раковски като че предвиждаше, че ще се породи свада между турци и сърби, той поиска да се възползва от случая и обстоятелствата, та по този начин да може да принесе някоя полза и на своето поробено отечество, както и на своя народ, лежащ в робство. За тази цел той започна да разбужда духовете на българите и да ги приготвя за едно въстание и същевременно започна да дири и събира средства за купуване на оръжие.

В това време сръбското правителство искаше както всякога да изиграе пак една от своите лукави роли. За да сполучи, то позова пок. Раковски на една аудиенция при княз Михаил Обренович. След тази аудиенция, която се даде в двореца, на Раковски се позволи да събира самоволци (волинтири) българи и същевременно му се дадоха големи надежди и още по-големи обещания, неверността на които не закъсня да излезе наяве.

Сега Раковски, без да губи време, турна се на работа и започна мъжки да действа. На неговия позив се отзоваха отвсякъде българи родолюбци и богаташи. Не след много време дойдоха отвред български младежи, разпалени момци, с които се образува Българска чета. Който виждаше всички тези движения, не можеше да не повярва, че тук има да се върши твърде сериозна работа. Всичко се вършеше с трескава деятелност и нищо не се жалеше за общото народно дело, за да можеше да се подготви потребното за едно сериозно въстание. Всичко отиваше успешно и не се чакаше [друго] освен да дойде пролет и да се раззелени шумата. И наистина с идването на пролетта всички колебания и съмнения трябваше да престанат да съществуват. Бомбардирането на Белград беше достатъчно да всекиго, че разрешението на Въсточний въпрос (Източния въпрос) вече е в навечерието си, че и за българския народ ще дойдат по-светли дни, че денят за разкъсването на неговите тежки, робски, петвековни синджири наближава. Едва сега можеше да се предполага вече, че сърбите ще изпълнят своето дадено обещание и само сега, само в този час и в тези критически минути Сърбия позна, че има нужда, както е имала и друг път, от братята българи, които всякога драговолно са проливали своята кръв за свободата на сърбите. Сега хиляди усти викаха: „Живили, братя Бугари! (да сте живи, братя българи!) Не бойте се вече, днес се отваря и за вас поприще, за да се строшат ръждивите вериги неприятелски, в които от 4 1/2 века е окована милата ви майка България. Хайде, братя, дръжте да изпъдим един път турците оттук и щом свършим, ще вървим в България“.

Всеки един си мислеше, че е дошъл вече часът, който всеки един българин с нетърпение чака от 4 1/2 века. Но от всички тези хидяди уста, които викаха в тази минута, едва ли имаше поне една, която да беше изговорила от чистосърдечие и искреност тези сладки, чарни речи.

Сега всички българи, събрани под предводителството на Раковски, въоръжени, напълниха всички белградски улици, заловиха (заеха) всички тесни места и даваха страшен отпор на неприятеля, който обсипваше града от белградската крепост с гюлета и карташи [2] от стотина топовни уста.

На най-страшната позиция, която беше на пътя на всички топовни уста, при хотел Сръбска корона, бяха заловили (заели) нашите българи под заповедта на Раковски и Иля Марков.

В мигновение насред се повдигнаха обкопи, от всичките най- значителен беше този обкоп, който отбиваше най-много неприятелските зърна. Една част пак беше поставена като авангард и беше пръсната извън Белград - околовръст, за да връща сърбите - граждани, които бягат навън. Чудно беше, а и смешно да погледне някой, когато започнаха да гърмят топовете от крепостта и да свирят гюлетата из града, как братята сърби, прехвалените юнаци!, въоръжени и от пети до глава(та), оставили къщята си, бягат на врат, на нос - кой накъдето види. Българите пък, които бяха обградили околовръст града според заповедта, която им беше дадена, бяха длъжни всекиго без разлика да връщат назад. Който не искаше да се върне, да му вземат оръжието и тогава да върви където иска.

Всеки, който беше сторил намерение да излезне извън определената линия, т. е. да избяга, той за срам и унижение като жена си полагаше долу оръжието и си отиваше с голи ръце. В града не остана никой, който трябваше да остане, освен бекерите, т.е. българите, и жандарите. [3]

Втори лист

След като секна гърмиля (гърмежа) на топовете, заповед се издаде: да се върне всеки в града. Но кой да се върне, никого няма. Правителството, за да тури заповедта си в действие, изпроводи жандари няколко души в околността на Белград да върнат избягалите жители сърби - юнаци?! Някой си Вълко - жандарин българин от Клисура, Пловдивско окръжие, с още трима другари, все българи, като отиват в Топни дере, за да връщат гражданите в града, виждат няколко сърби, които седят и се разговарят, от които почти повечето лично твърде добре познавали. Докато речените жандари да се приближат до това място, сърбите се изгубват. А защото гората наоколо не е толкова близо, за да могат за минута да се скрият, жандарите влизат в съмнение и даже в удивление от тази случка. От любопитство, за да узнаят това тяхно магическо представление, те ако по-напред и да не искаха нищо да направят, сега се заеха мъжки за работата си. Те започнаха да питат, госпожите, жените им, които бяха там и стояха прави, а не седнали, както напред. Къде са онези хора, които преди пет минути бяха при тях, и кои бяха? На това отговорът беше само мълчание. Реченият Велко поогледа се наоколо нагоре-надолу и не знам как мерва му се на окото нещо под малакофа на едната госпожа. Сега той издава заповед на дружината си да обиколят тези госпожици, а той остава по средата. Той измисли едно, за да не го държат за прост и будала; а друго средство, да не би да отговаря на закона, под който подлежи. Той не рачи нищо да прави, но само с това се ограничи - да седне и да попуши една цигара пушек.

В това време другите му дружина стояха прави. След сядането си той каза на госпожиците да заповядат да седнат. Но те на това благодариха и не рачиха да седнат, защото не можеха.

Вълко, като си направи цигарата, ако и да имаше палидръвце (кибрит, прахан), но той замоли госпожиците, ако позволяват, да му дадат огън. Но нито една от тях не смяташе да се помести от мястото си. Отговориха, че нямат. Всичко, което им се предлагаше или искаше от страна на жандарите, госпожиците отговаряха или с „не знаем", или с „нямаме". Сега друго нищо не оставаше на Вълка и дружината му, освен да играят вражеска роля за постигане на целта си. Затова Вълко скочи ненадейно прав и извика: Ето турците где идат? Сега госпожиците се уплашиха. Те забравиха, че не трябваше да се мърдат от местата си и започнаха коя къде може да бягат. В това същото време, т.е. в минутата, в която се размърдаха госпожиците, се появиха пак първите лица изпод малакофите им, където бяха се скрили, когато идеха жандарите малко по-напред. И тъй Вълко си сполучи желанието. Той подбра тези господиновци с дружината си заедно и ги закара в Белград, където изказа всичко, което му се случи.

Да дойдем сега пак на думата си, която беше да докажем гостоприемството и братството на братята сърби към българите.

След примирието, което стана след бомбардирането на Белград, сърбите - този изверг (избишка) на славянския народ, даде свобода да се събират още волинтири (доброволци) и в същото време да се обучават (ерзекцират). Всеки един от братята сърби, като вдигаше поличя или пищоля със сливовицата, не забравяше да каже: „Ако Бог да! ођемо у Балкано“ (Ако Бог даде, отиваме в Стара планина) [4] и „Живими брађя бугари“ (?!?!). Но това тяхно лицемерие излезна на видело.

След връщането на княз М. О. Т. от пътуването си по Сърбия, който беше отишъл преди бамбардирането на Белград, започнаха да се вършат уж сериозни работи. Всичко беше наред. Оръжие: пушки, пищови, ножове, прах, олово и др. т. се вече готвеха.

В един ден, когато Сърбия щеше вече да започне да си играе ролята с братята българи, издаде един указ, който щеше да се прочете на българите волинтири. В него беше назначено от освен всички други техни лицемерия и ласкателства и това: „да бъде Г-н Г. С. .Раковски главнокомандващ над всичките българи волинтири за през граница. Преди да се прочете този указ, Сърбия имаше жажда да посее раздор между българите, което с лъжливите си обещания сполучи,

Илия (Илю) Марков, който до него време беше във всичко съгласен с Раковски, като прост човек, защото не може да узнае лукавщината на сърбите по причина, че бе дошъл скоро (от 6 м.) в Сърбия, послуша им съветите, повярва на обещанията и се склони да се отдели от Раковски. За да сполучи това, трябваше му да склони момците да напуснат Раковски. Това беше се турило в действие.

Раковски за всички тези работи вече беше известен и за да изпревари злото, той събра няколко от момците - по-зрелите, да се разговори и им докаже какво мисли Сърбия.

Трети лист

След дългия разговор, в който Раковски доказваше всичките тайни мисли на Сърбия, той каза: „семето на раздора и несъгласието е вече посято помежду [ни] и е хванало корен“. И повторно пак каза: „За нас никакво спасение няма и не остава, освен съгласно да се държим. А в същото време да молим правителството да ни дозволи да отидем на границата в Княжевац или Зайчар, гдето ще седим да се приготвим и чакаме сгодно (подходящо) време. В това време, ако дойде на Сърбия в сметка, тя ще ни дозволи да преминем. Ако ли пък видим, че Сърбия ще се примири с турчина, което е по-вероятно от първото, тогава за нас нищо друго не остава освен една нощ да преминем границата и да почнем нашето свято дело“.

След няколко дни разнесе се глас, че ще да се чете указът, който споменахме по-горе. Издаде се заповед да се съберат всичките волентири на едно място. Те се събраха в равнината покрай Дунава, на север от Белград, на мястото Хладна вода или Вилна вода. Тук се поби народният Български лъв. Проводеният от страна на правителството офицер и Раковски дойдоха там и указът взе да се прочита.

Като започна да се свършва прочитането на указа и се спомена, че Раковски ще бъде главнокомандващ, ненадейно се чу глъчка, мълва и негодувание. Няколко гласа прекъснаха четенето на указа с думите: „Ние не щем Раковски за главнокомандващ“!?!

Тука се отвори разискване коя е причината за това неблагодарение от Раковски. Отговор на това не можеше да се намери. Освен, че не щат Раковски. В този час се отвори заседание, в което се реши да се отделят на една страна [тези], които не искат Раковски. Отделиха се половината от момците с Илия (Иля) Марков, а половината останаха при Раковски. Това беше основата, или по-добре плодът от раздора и интригите, които пося Сърбия, за да си изиграе ролята. Не се мина много, излезна решение едната половина, която беше под командата на Иля, да отиде в Крагуевац и там ще да вземе оръжие, [5] и като се приготви, ще заминава за през граница. С тази лъжа се изпратиха те в Крагуевац, където ги наместиха под шатри и им се каза, че само да си отпочинат, ще приемат оръжие да вървят за през граница. Останалите под командата на Раковски си останаха в Белград.

Първата половина с Иля, що отиде в Карагуевац, очакваше от ден на ден кой час да приеме оръжие според обещанието на сръбското правителство и да пътува. Мина се ден-два, три, неделя, две, три, мина се 1 1/2 месец. Надеждата се изгуби, защото беше вече Петровден.

Всеки един позна, че е бил излъган, но нямаше какво да прави, защото беше обвързан и подхвърлен под военния закон. Едно най-малко противене в онова критично положение - бойно време - се наказваше със смърт. [6] Всеки един безусловно беше принуден сляпо да се покорява на старейшината си, а най-вече - на закона.

Хлябът, който ядяха досега тези свободолюбци, трябваше и да го заплатят. Тук не беше работа и мисъл да се заплати хлябът, който са яли тези волинтири, но главно беше да се изнамери средство как да се развали и разпръсне тази чета. Затова сръбското правителство накара волинтирите да ходят да косят сено, с военни коне да го събират, возят и др. т., с което да ги докарат до отчаяние, за да си искат оставка - да ги разпуснат. Като косиха един месец наред сено и друга работа като вършеха, дойдоха в несносно положение и отчаяние, но никой пак не смееше да си подаде първи гласа, защото знаеше какво го чака. Неколцина, които не можеха да търпят вече това тиранство, се договарят да побегнат. И през една нощ, когато били оставени да пазят сеното, въоръжават се със собственото си оръжие, което имали от по-напред приготвено, скрито, и побягват.

Подир два дни търсене улавят ги на границата, вземат им оръжието и ги турят в затвор с намерение да ги предадат на турците. Като се разнесе този глас, голямо вълнение стана помежду останалите, и се представят неколцина от страна на всичките да молят да се пуснат запрените, защото в противен случаи ще се породи по-голямо зло.

Сръбското правителство пусна запрените. В същото време пак разпусна и тази чета, що беше под командата на Иля Марков. Всеки един излезе гол и бос. Всекиму се даде по един прогонен лист (протерен пасом). И ги проводиха един на една страна, а други на друга.

Четвърти лист

Втората пък половина от тези волинтири, която остана в Белград, не беше толкова честита като първата да коси сено и др., нито пък бой твърде видя. Но само докато не знаеше как преминуваше първата половина в Карагуевац, завиждаше, че е добре и най-вече, че ще отива в Стара планина.

Един ден Раковски, като се беше уверил вече, че няма никаква надежда от Сърбия, събра неговите момци и им каза, че защото не ще бъде нищо, по-добре е да им извади паспорти и им даде разноски да отидат във Влашко, да се заловят на работа, и да не седят вече в Сърбия, защото сръбските батини са много евтини. Почти всички на това склониха и след два дни се разпусна и тази чета, и като си взе всеки паспорта и по два минца за разноски и цървули, излязоха из Сърбия. Които пък останаха там, бяха честити да окусат [вкусят] сладостта на сръбските батини и по друг път.

Докато във времето на бомбардирането се говореше „живили, братя бугари!“ (да сте живи, братя Българи!) и други такива, напротив, сега братята българи почнаха да се укоряват и хулят с всякакви неприлични речи. Тука забележваме (отбелязваме) само една от тези хулни думи като по-добра и по-примяна, за да види и познае всеки един искреността и братството на... „Бугари лопови дођоше и оплячкаше варош" (Българите злочинци дойдоха и оплячкаха града) (?!) Това почти всякога се говореше от много сръбски уста, даже и от самите офицери.

Не би било зле да напомняме и следното, което потвърждава присъствието на немалко количество българи в Белград във времето на българското бомбардиране.

След връщането на княз М. О. III [7] от пътуването си, което и по-горе споменахме, той отиде да обиколи болниците, където имаше толкова ранени, от които и аз един бях. Като дойде във военната болница, започна да препитва ранените кой откъде е родом. И когато чу от стотина уста, че са българи и от България родом, той се намери в голямо чудо. А най-голямо впечатление му направи и това, че нито един сърбин нямаше ранен, освен неколцина, които лежаха в болницата още преди бомбардирането, и то от женски (световни) болести!!!

това си поражение той като смаян се спря насред една от одаите и след като сключи ръцете си, каза: „Што ђете ређи! Бугари по барикадама, бугари у патроли, бугари ранени, бугари и -?... Зар немам я овде ни едног србина, ко да е бранио свою милу отачбину? Тежко теби, Србио! Код овакихо твоих синове!!!“ Забравихме да напомним и това, че във времето на бомбардировките двама сърби, които идваха от селата, за да бият турците, при влизането си в белградските улици, като срещат на Раковски сестриния син Кирил в пътя, който носеше в една чанта 2000 жл. [8] и повече, които беше му дал Раковски да ги пази, и с една пушка на рамо, тези двама сърби юнаци (!?) посред пладне на улицата в сръбската столицата му взеха парите с чантата заедно как и пушката. Кирил си дохожда и явява на Раковски случката. Раковски става със същия Кирил - сестриния си син, взема още двама души, по-бърже възсядат на коне и отидоха да търсят тези, които бяха взели 2000 златици. Като минават покрай една кръчма, и то вън от Белград, чуват вик и пеене. Отбиват се тука и намират едного от онези двама юнаци сърби, който седи, пие и пее. Като го улавят, намират в него близо 800 златици. Останалите пък 1200 златици ги взел другият му другар, който побягнал в Австрия. Като доведоха тогова с 800 златици, предадоха го [на] правителството. 800 зл. се дадоха на Раковски на минутата, а за останалите 1200 зл. правителството в този час гарантира (?!) и след два дни стреляха тогова, що го хванаха с 800 зл., а Раковски остана да взима от правителството, което обеща да ги заплати след три месеца.

Раковски беше ходил във Влашко и като се завърна след 6 и повече месеца в Белград, той поиска тези 1200 зл. от сръбското правителство, но то отказа да му ги даде с изговор (уговорката), че тези са народни пари и че когато стане нужда за народни работи, само тогава ще ги дадат. Тази постъпка много огорчи Раковски, но нямаше какво да направи. С едно правителство на глава не се излиза. И Раковски отиде във Влашко.

Близо пролет 1864 г. Раковски чрез едно частно лице се повика да отиде в Белград, за да си вземе уж 1200 злат. Той стана от Букурещ и отиде в Белград, но всичко беше само гола лъжа. Повикването му в Белград било друго. Писмото от приятеля (неприятеля) му имало задни мисли, които ако затаим, ще да е голям грях от Бога, а голям срам от хората.

Една вечер призовават Раковски на вечеря (угощение) в къщата на един от чиновниците сръбски. Той без никакво съмнение отива. На вечеря са били още три лица, които са със същите мисли с угостителя. След разговор при свършване на вечерята скачат тези четирима души върху Раковски, хващат го за гушата с намерение да го убият. Но той, като узнава намерението им, скача на крака, разпръсва ги един по един из стаята и потърсва средство да се брани, но няма с какво. Камата си и пищовчето с двете цеви, което почти всеки път със себе си носеше, сега за зла чест, като нямал от кого да се бои, понеже отива на гости, оставил ги в стаята си. Сега нищо друго не му остава освен с голи ръце да се брани от четирима. Тези четирима г-ци [9], уплашени още от първото похващане на Раковски, като се бояха, че ще ги надвие, хвърлиха се като рисове върху му още един път, на което той пак щеше да сполучи да ги отблъсне от себе си. Но злополучие или благополучие, като бяха го притиснали до прозореца, който гледаше към един малък двор, заграден с дъски, джамовете му се отвориха и Раковски пада от този прозорец долу от втория кат на къщата, като се удря на лявата страна в ребрата на една греда, която е била права. От там след кратко лежане той става и си отива на квартирата. И това беше едно угощение от страна на четворица белградски чиновници, което освен гдето покойният Раковски никога в живота си не забрави, но още това (угощение) и самия му живот съкрати [10].

Пети лист

От всичко дотук, което говорихме, беше само да докажем на българския народ как се отнасят хората, когато имат нужда от някого, и как, когато нямат.

Всичко това гостоприемство и братство на сръбс. пр. [11] ни показва явно какво трябва да мислим за него и какво мисли то за нас, българите.

Един от българите волентири, Ив. П. Хр. Кършовски, който беше ранен в крака на барикадите при Сръбска круна, пролежа 1 1/2 година в болницата и като се повдигна малко, пуснаха го с патерици от болницата. Той с две (патерици) тояги като се подпираше, ходеше нагоре-надолу по белградските улици да проси, за да се храни. Веднъж един приятел го съветва да подаде едно прошение на министъра на вътрешните дела, Г. Гарашина, в което, като му изяви причината на болестта си, да го моли за помощ. И то не за пари, но само да има като един войник 1 ока хляб и друго нищо на ден. А защото беше зимно време, а имаше тогава турски къщи стотина празни, също и дърва и дрехи, да го моли да му се даде една одая някъде да седи, малко дърва да се топли тази зима, една дрешка да се покрива, и едного робяша [12] от свободните, който да седи при него и да му послужва, каквото му е нужно. Та такова едно прошение се направи от страна на болния и се подаде на министъра Г. Гарашанина в Министерството на вътрешните работи. Министърът, като прочита това прошение, излиза от стаята си и презрително като оглежда болния, който стоеше подпрян под мишците си с две тояги, гологлав и умилно към него си беше обърнал погледа, каза му: „Що щеш ти? И къде си бил, когато си се разболял". Болният му каза: „Аз съм българин и бях на барикадата (обкопа) при Сръбска корона под командата на Г. Раковски. Там се разболях и оттам ме проводиха в болницата, където и лежах досега. И сега, като ме пусна докторът от болницата, а нямам никъде никого, то аз Ви моля най-покорно, г-н Министър, да се смилите над мен и да ми помогнете".

На тези речи отгоре министърът му отговори: „Ти ако си бил на барикади (окопи)те, и аз бях. И тъй, ако бях аз се ранил и паднал болен, мене кой щеше да погледне и кой щеше да ми даде пари? Ти се благодари, че правителството ти е сторило толкова добро, че те е държало досега, според както казваш, почти 1 1/2 в болницата. Какво искаш още? Хайде, иди си оттука“ И с таквизи речи г-н министърът изпъди този болен, който всичката зима немил-недраг се е скитал тук-там по белградските улици и е вързал тестия (стомна) с кърпа навреме да носи чак от Дунава на тогоз, на оногоз кавежия (кафеджия) вода, за да му дадат едно парче хляб и да го приберат да спи под потозите на кафенетата, за да се запази от студа на зимата.

Всичко дотук забележено се е случило 1862-1864 г. за време, докато се изпъдиха турците от градищата в крепостите.

Да дойдем сега и да поговорим за опита, за който казахме в началото на предмета си, че трябваше да стане, за да свести заспалите няколко наши братя българи от дълбокия сън, да докара в съзнание заблудените в кривите си убеждения, да разумеят, че криво мислят и че не отиват в път, който води към спасението, но към опропастяването.

Пак излъгани в надеждите си от Сръбското правителство

В пролетта на 1867 г. съставянето на един таен български комитет в Букурещ издаде „Мемоара“, който всекиму е познат. Този мемоар искаше праведните прав дини на българите от султана.

В това същото време с издаването на Мемоара Сърбия [13] се залови енергически да иска да излязат турците от крепостите. Това беше много лесно, защото имаше с какво да плаши султана. Тя взе Мемоара за оръдие и при всяко едно отнасяне към Високата порта показва мемоара със заканване още, че ако не й даде султанът това и това, което тя искаше, тоз час ще подпали огъня да букне революция в България и че всичко това от нея зависи и в нейните ръце е. Само ако тя иска, България ще мирува, и ако тя пак България ще се побуни??? Турция с простотата си, уплаши се от това и беше принудена да им отстъпи крепостите си. Само и само то (!?), сръбското правителство, да задържи българите да не се бунтуват. Щом издадоха крепостите, сръбското правителство вече сънуваше златни гори из Стара планина. Старопланинският полуостров вече беше в ръцете му. То сънуваше, че вече владее над този прекрасен пределна Европа и се наслаждава от неговите неизчерпаеми плодове и богатства.

Но, о, чудо! Изведнъж тя се стресна и пробуди от този неин мечтателен сън, когато започна да се разнася глас и започнаха да пишат вестниците, че българите се побунили! Особно битките при Върбовка, Карлово [14], Златица.

Шести лист

[Самостоятелните четни действия от българска страна] принудиха сръбското правителство да не мисли, както е мислило и както мислеше, че българите без негова помощ нищо не могат да направят. Сега трябваше пак да играе своите роли. За да се подмаже пак на българите и ги изиграе, то направи едно малко вълнение във вътрешността на Сърбия. Свика няколко и други решителни и разпалени, но неопитни в тези работи българи, и им каза да събират волинтири българи, от които да се образуват чети, да излезнат през границата и да идат на помощ на братята си, които се биеха с турците в Стара планина.

Всичко това се положи твърде скоро в действие. Народът като народ не позна лукавството, всеки се трудеше кой с какво- то може да помогне. До 800 души се събраха за това дело, начело се постави прочутият дядо Иван [15] и хайдут Герго - още от 49 год., Еремия Петров и Найден Пешов Ломпаланчани. Правителството им беше тайно на ръка, т.е. помагаше им. Те бяха по границата около Княжевац и Зайчар, все пак между братята си българи, и бяха готови да преминават. В деня, в който им беше определено преминаването, сръбското правителство чрез началниците княжевички и зайчарски вдигнаха една част от народна войска и ги обградиха в гората, им взеха амуницията. Тук вече на волинтирите не оставаше да вършат нищо друго освен или да се бият с народа и да пролеят братска невинна кръв, да вземат амуницията и да отидат през граница, или пък да си положат оръжието и се предадат.

Нашите българи волинтири не им беше мъчно да направят първото, нито пък ги беше страх, но здравият разум и съвестта не им допусна да направят това, защото щяха да проливат невинна кръв, пак българска [16]. Затова те избраха последното, по-благополучно: когато вече щяха да си предадат оръжието, народната войска се оттегли настрана и се отвори място, за да могат да се промъкнат няколко души през шумата в България. Това и стана. Дядо Иван, хайдут Герго, Еремия и Найден Пешов с още 40-50 души сполучиха да се измъкнат през шумата, на което им спомогна и нощната тъмнина, която не беше далеч, защото беше вятър. Като се взе оръжието на останалите, закараха ги в Зайчар, други пък в Княжевац, където ги запряха. Но само с това сръбското правителство не беше задоволено. То искаше да върне и онези юнаци, които бяха преминали, за да не се побуни народът и да започне да върши сам онова, на което е способно и което сръбското правителство мислеше и мисли, че само то е в състояние да направи, а без него нищо. (?!) Затова то трябваше, за да си сполучи целта, да ласкае тези, който бяха преминали границата, дано ги тури на ръка, което и направи със своите лъжи, които то има в по-голяма изобилност, отколкото сливи и свине.

Тези 40-50 души, които бяха преминали граница, започнаха под командата на Еремия Петров да вършат всичко, което им се заповядаше. Те удариха на една кула, дето имаше 100 души турски войници, които пазеха тук границата, и турците избягаха. Като не можеха нищо друго да направят, запалиха кулата и се [от]теглиха назад. Татари и черкези от околните села изплашени, запалиха си къщята, натовариха парцали (калабалъка) те и избягаха във Видин.

Еремия, като се оттегли с дружината си на едно високо място в планината, на едно широко равнище, отгоре Белоградчик, започна да си упражнява дружината в екзерцир. На това място той стоя 3 дни. И турците го знаеха, но не смееха да отидат върху му, защото се бояха от общо въстание. Само провождаха в Сърбия и питаха: „Що е това". Но сръбското правителство им отговори: „Недейте се боя! Няма нищо. Те са хайдути бежанци от Сърбия. Но ние ще ги изловим, както и изловихме по-многото от тях и са сега запрени“.

Тук явно се вижда двуличието на сръбското правителство. То искаше да бъде добре и с едните, и с другите за негова полза.

Сръбското правителство, за да докаже сега на Турция, че не само словом, но и делом е привързано към султана, трябваше как да е да върне тези, които по-напред само подбуди, въоръжи и проводи да преминат. Затова то проводи княжевичкия началник да отиде на граница (на плета) и да гледа как може да прелъже тези да се върнат. Началникът, като отиде там, проводи да викнат Еремия да дойде, за да се разговорят [за] нещо важно (!). Като дохожда Еремия, началникът му представя, че трябва да се върнат, за да се нареди работата, както трябва, и да се приготвят подир тогава да излезнат с по-голяма сила. Това и с клетва потвърди началникът само и само да може да ги привлече и да се предадат. Никой не склоняваше на тези голи лъжи, особено дядо Иван и хайдут Герго, които познаваха твърде добре сръбското правителство и бяха имали и друг път работа с него, а то беше през 1848—1849 г., затова те не се склониха (съгласиха), но се върнаха пак назад. След това началникът пак проводи да викат Еремия и като дойде при него, предложи му пак същото. Той, като неопитен в политическите работи, не можа да опознае задните мисли на началника и обеща да се върнат. Като отиде при дружината си, той им каза всичко. На това отгоре и пак не щяха да склонят, но нуждата - нямаше амуниции (барут), ги принуди да се върнат. С надежда, че ще бъдат свободни да могат да си набавят амуниция, и като се приготвят, да излезнат пак тайно. Но те се излъгаха в надеждите си. Щом се върнаха и прекрачиха плета, те вече се каеха, но беше късно. Като току дойдоха в Сърбия, вътре [след] границата, в този час ги заобиколи народната войска, която беше скрита из гората, и ги насили да си дадат оръжието.

Седми лист

След като им взеха оръжието, закараха и тях в Княжевац и ги запряха. Не след много дни пуснаха всички други, освен дядо Иван [17], хайдут Герго и Еремия, които държаха в строг затвор повече от осем месеца.

В това същото време се появи и прочутият български главен войвода П. И. Хитов с 24 юнаци от своята чета, с когото беше и Ив. П. Хр. Кършовски, който му беше и писар. Той дойде през границата на 4 август 1867 г. Тук го приеха най-добре. Княжевичкият началник, щом се извести за неговото идване, начаса бързо яви (телеграфира) на министъра в Белград. На границата пак проводи капитана княжевички да отиде при П. Хитов. Капитанът отиде на границата, където занесе и хляб, и ядене.

Един ден след пристигането на Хитов се появиха четирима въоръжени момци с намерение да преминат границата за в България. Но по злощастие, като не можаха да се укрият, хванаха ги сръбските пандури, които пазят границата, взеха им оръжието и ги задържаха там, където беше и дружината на Хитов - на Иванова ливада.

На другия ден след дохождането на капитана тръгнаха за Княжевац Хитов с дружината си и с него заедно другите четирима, [за] които горе споменахме. Като пристигнаха в Княжевац, изпроводиха ги на болницата, където им се дадода 1-2 стаи, та стояха почти 20 дни, докато дойде решение от Министреството какво да се прави с тях. Другите пък четворица българи запряха в началничеството.

След 3 дни от идването на Хитов и дружината му в Княжевац началникът повика Хитов и писаря му Кършовски в къщата си. След дългия разговор, който имаха, началникът каза: „Г-н министърът ми явява да ви кажа от негова страна, че за вас двоица ще се погрижи и ще имате месечна издръжка". На това отгоре Хитов и Кършовски, като познаваха твърде добре намерението и целта на сръбското правителство, за което им обещаваше тази издръжка, те ако и да нямаха нито една пукната пара, но благодариха, че нямат нужда, и не възприеха.

Тука чистичко и явно се вижда какво беше намерението на сръбското правителство. То се мъчеше как да може да вземе на ръка тези двамата по-първи, а чрез тях и всички други. Както направи и с Иля Марков, когото издържа и го има само за едно оръдие, а за нищо друго.

След 15 дни дойде известие от Белград за това, че се дава воля на Хитов да може да отиде, където иска. Хитов даде на момците си разноски и като им извади и паспорти, ги разпусна кой където иска да отиде. Той пък с писаря си и още едно момче – И. Зерделийски, отидоха в Белград. Тук те завариха 10-12 момчета българчета, кое от Свищов, кое от други места, които бяха избягали от турското бесило. Тях бяха изпроводили букурещките българи търговци - членове от Комитета [18], който се състави после случката на сбиване при Върбовка, които бяха вързали някаква си уговорка със сръбското правителство. [19] Каква беше тази уговорка? Ако и да не е известно, но от само себе си е познато, че е била повече в полза на сръбското правителство, отколкото на българите. В съдържанието на тази уговорка нищо нямаше искрено, а само лицемерие и ласкателство. Намерението на сръбското правителство не беше да направи добро на българите, но да оплете неговата си кошница и после да каже, както е и казвало: „Политиката се сега промени! Не е сега време, и трябва да чакаме сгодно време“(?!) А то нищо друго не значи, освен чисто българската пословица: „Изтъках си платното, да ти сера в бърдото“.

Да дойдем сега и да видим какво направи сръбското правителство за достигане на целта си? Като току дойдоха тези български младежи, които бяха ракомандувани (препоръчани) от Букурещ, от българи - членове от Комитета, чрез сръбския посланик в Букурещ до сръбското правителство в Белград. Военният министър, известен за идването им чрез едно писмо от агента му в Букурещ, проводи един адютант да види откъде са и да ги повика да се явят пред военния министър. Адютантът ходи, намери ги и ги доведе при министъра.

След дълги и широки разговори по всякакви предмети най-после военният министър им предложи: ще се постарае да се отвори едно ново заведение - военно училище - Академия, където за малко време ще се положи труд, за да могат да излязат няколко българи офицери, и то най-далеч до март, които да могат да предвождат поне една чета (120 човека). И че тези българчета, които ще се учат в това училище, не ще бъдат прости войници, но ще имат същия живот като академиците, както н.п.: за ядене[то им] ще имат особен (отделен) готвач, [ще имат] месечна плата по 3 талира, т. е. 72 цванца немски, и други такива. След 2-3 дни им се даде място за живеене, квартири добри, дрехи всекиму се мериха и кроиха - все нови. Отвори се училището и започнаха да се предават предметите, които бяха нужни, а в същото време и практично се упражняваха, т. е. правеха екзерцир.

На тази новосъставена чета, която доби име Българска самоволска чета (Бугарска легия), се определи за командир професор и офицер - капитан Драгашевич (Драгаш Евич). Той със своя труд и добро обхождане (отношение) към българските младежи придоби много почит и уважение от тях. Под негова команда училището, ако и да не беше се наредило както трябваше, но всеки беше с надеждата, че скоро ще се наредят. Като се нареди училището, точно да се говори, че трябва в 1 1/2 месец отгоре да се положи изпит и затова всеки трябваше да се [под]готви за това време. Трудът, който полагаха тези българчета, беше извънреден. След два месеца се направи изпит, на който присъстваха няколко офицери от всеки род на войската. Самите те: полковник Ив. Георгиевич, подполковник Йоксич и застъпникът на военния министър Блазнавца, казаха, че този успех за това кратко време е извънреден и похвалиха твърде добре всички българчета. На по-първите от тях дадоха чинове, каплари, като им пришиха по една звезда на яката.

След 15 дни се направи и втори изпит. След други 15 дни се направи и трети изпит. И в последните изпити, както и в първия, отличието на българчетата беше похвалено и всекиму почит и уважение се даваше. Но за зла чест със свършването на третия изпит професорите престанаха да дохождат редовно в училището, науките се прекъснаха и училището се развали. Командирът кап. Драгошевич се смени и на негово място дойде противният на българщината Ефр. Маркович. С неговото идване заедно дойде и нещастие помежду българските младежи. По-добре да беше дошла холерата, за да бъде командир над тези български младежи, отколкото Е. Маркович. Защото холерата, ако и да заразеше някой и друг, нямаше толкова вреда да принесе, отколкото Е. С. Маркович, който отвори смъртна рана в сърцето на всички българи. Въобще чрез сърцата на тези българи, които бяха честити да бъдат под негово управление, оттогава до разпускането на тази чета.

Осми лист

Да дойдем сега и видим какво става с училището, което вече се беше развалило.

След затварянето на първото училище, което беше в горната преграда на крепостта в същото здание, където беше турската болница, която обитаваха турците в Белград и където седяхме и ние, то тя се пренесе в долната преграда в една от турските казарми, в една голяма зала, дълга близо 60 разкрача, а широка 20 р. Първото досега училище се препороди. Столови табли, книги, мастило, пера и други тем подобни [пособия] вече изчезнаха. Докато в първото училище се пре[по]даваха предметите, всеки един ги преписваше от разказването на професорите, сега напротив - нищо нямаше да се пише. Само когато дойдеше часът на пре[по]даването, една цяла чета от 150 души отиваше с маршируване от горната крепост в долната да слуша предмети в училището. И не беше само тя доста, но дохождаха и още до 150 от простите сръбски нижи чинови [20], долни чинове, и до 20 души жандари да слушат и те тези науки. Тези не бяха прости солдати, но каплари, поднаредници и наредници, и всички те бяха учени, едва можеха да си записват името.

За да дадем по-понятни сведения за това последно училище на читателя, трябва другояче да му го опишем. В това училище [за] столове за сядане, маси за писане и др. т. не се споменаваше. Нека си представи всеки една голяма одая (зала), според както по-горе я описахме, в която стоят повече от 300 души (прави като коне), един професор седи на един стол в едно кьоше и предава някой предмет, като разказва като някоя стара баба, когато приказва някоя басня. Преднината от тези слушатели (ученици) стои будна, онези след тях - едни дремят, едни спят, други пък се смеят на тях, като ги закачат, онези последните, които са най-отзад, те пък запалили цигарите и пушат. Така вече волята (ищяха) за слушане на предметите се изгубваше вече между българчетата. Всеки виждаше, че такова учение е съвсем безполезно и полагането на труд е напразно.

Трябва да споменем и това. Като се даде чин на няколко от българчетата, което направиха само от лицемерие, колкото [от тях] бяха по-събудени, които на сръбското правителство бяха влезли в окото, тях ги извадиха от новообразуваната чета и ги пръснаха между техните войници в сръбската войска с намерение не да се упражняват според както се говореше, но да им убият съвсем духа, който те имаха. И то бе една политика!

Тези, които приеха чин, особено онези, които бяха честити да ги изпратят и пръснат по четите в сръбската войска, за тях вече училището беше странно нещо. Те трябваше вече да го забравят, да не мислят за него. Произволът на някои и други сръбски прости офицери, които имаха вече власт над онези българчета, започна от ден на ден да се разширява и да им убива духа. Това ги докара в нетърпимо положение. От мисъл те почти всички се поболяха. Едни от тях се държаха на крак, други пък, като не можеха вече да вършат длъжностите, които им се налагаха, принудиха се да отидат в болницата. Неколцина си останаха неизцерими, без да могат да си поправят здравето, като придобиха гърдобол, даже и кръв плюеха. Тези неща станаха причина да се роди най-лошото нещо между българчетата, а то беше отчаянието, което вече пущаше между им корен. Всекиму сърцето изстина, всеки гледаше как по-скоро да минава времето и да дойде един път март. Братство и любов, които по-напред бяха се заявили между българи и сърби, сега хванаха да се изгубват. Сърбинът гледаше българина с презрително око, българинът пък напротив - с равнодушие и съжаление гледаше на всичко, което се вършеше за него и за неговия род от брата сърбин. Той нищо друго не говореше, освен с мълчание и искрени въздишки съжаляваше брата сърбин за простотата и късогледството му, които не му допускаха да види по-далеч от носа си.

Положението на училището, което по-горе споменахме, си остана същото близо два месеца и повече. По това време дойдоха двама българи — М. Колони и М. Бенли от Букурещ. И като членове на Българския комитет, съобщи им се всичко това. Те ходиха при военния министър и му съобщиха всичко това, но той знае твърде добре да им се подмаже с неговото бяло кафе и сладкодумни речи, като се извини пред тях, че той уж нищо от това не знаел (?), че всичко ще се поправи и ще дойде на първия си ред, и то не за много време. Излъгани тези двамата, които като неопитни не познаваха добре ласкателствата на сръбското правителство и неговите министри, уверяваха българчетата, че не трябва да имат грижа и че това се е случило без известие на министъра и до някой ден ще се поправи. Тези двамата,, като увериха българчетата, че всичко ще се оправи, отидоха в Австрия. Като се завърнаха след един месец и дойдоха в Белград, те намериха, че не само нищо не се беше наредило и поправило, но и много напротив — на развала беше всичко отишло, а българчетата бяха дошли в несносно положение.

Като им се представи пак от страна на българчетата, че нищо не се е поправило, но напротив - всичко е станало по-зле дотолкова, че ги бяха карали даже и заходите да чистят (!). С това искаха да докажат, че войникът трябва на всичко да свикне и всичко да знае. Тези господиновци ходиха пак при министъра и като му говориха - види се по-сериозно, премести се пак училището в горното отделение на крепостта, където беше и по-преди, и криво-ляво се нареди. На вратите се залепиха разписания на предаваемите науки от най-добрите предмети, но тези разписания бяха само черно на бяло. Да се изясним по-добре - те бяха също като турския Хатихумаюн и нищо повече. Колкото за длъжностите, те се вършеха с най-голяма точност. А какви бяха длъжностите? Не ще е зле, ако споменем поне няколко от тях, да ги узнаят и читателите. Ето ги:

1) Да ходят с робите (запрените) да ги пазят, когато ходят на работа. Да метат, да копаят, да чистят заходите, да секат дърва, да ги носят и др. т.

2) Да отиват посилни [21] в канцеларията.

3) Да метат училището, да чистят лампите, да кладат огън на собите и др. т.

4) Като отидат на стража, ако някой гражданин (войник не смее) по случай негде опогани, да стават сутрин рано и като вземе един метла, други ибрика, да отиват да го чистят; и тъй един полива, а друг пък мете, докато се изчисти.

Двамата букурещки българи си бяха отишли, а работите все тъй си вървяха. В последната половинка на февруари дойде друг един родолюбец. И той беше дошъл все по тази работа. Той беше господин Киселски. Като току дойде и видя работите накъде отиват, той предвиди, че не ще произлязат добри следствия, затова пожела да се потруди, дано се поправят работите. На това отгоре българчетата му подадоха писмено осем бележки (точки), които желаеха да се изпълнят. Бележките (точките) бяха следните:

1) Училището да се нареди по такъв начин, че науките, които се предават теоритично, да се предават и практично.

2) Да се съберат всичките българи, които са разпръснати по четите, на едно място; между които да се отберат по-способ-ните, за да следват и те онези науки, които ще се предават в училището. А от останалите пък да се образува една чета, на която да се пре[по]дава практично всичко онова, което е най-нужно да знае един добър войник.

3) Онези, които учат в училище, да не вършат никакви длъжности в горна зона; така също и новосъставената чета, за която споменахме в две точки, с изкллючение - да ходи само един път в неделята на стража, и то докато научи този порядък.

4) Онези, които учат в училището, да се считат като академици, то техният живот във всяко отношение да бъде като на академиците.

5) Никак не сме доволни от днешния командир г-н поручик Ефрем Маркович, на когото сме поверени. Също и от г-н подпоручика Мирко Савич и г-н наредника М. Каранович, защото тяхното обхождане с нас ни убива и умствено, и физически.

6) Желателно би било да не се приемат в дружеството такива хора, които съвсем не отговарят на нашата цел.

7) Желателно би било да се вземат прилични мерки за грубото поведение и отнасяне, което имат към дружеството следните лица: Христофор Стефанович, Панчо Дасюв, Лазар Костич, Коста Кипровски, Тодор Мандринов и Никола Георчев, на­стоящия четен писар, защото докарват дружеството в несносно положение и отчаяние. В противен случаи може да произлязат зли следствия.

8) Дружеството, когато види измежду себе си, че има хора с лоши наклонности, да има право да подава жалба против тях, за да се изпъдят като непоправими.

Ако тези гореозначени осем точки се вземат под внимание, за да се удовлетворят, тогава Дружеството би имало най-приятен изглед, би съответствало на задатъка, който има пред очите си, и не би имало занапред причина за оплакване.

Българско военно дружество

Белград

28 февруари 1868 г.

Г-н Киселски [22] прие тези осем точки и ги предложи на военния министър. Той му обеща, както и първо бе обещавал, че за 4-5 дни всичко това ще се положи в желания ред. Но всичко това беше само голо обещание и лъжа, и нищо друго. Минаха тези 4-5 дни - няма нищо. Минаха 14-15 и няма нищо, минаха 24-25 и пак нямаше нищо. От една страна, обещанията бяха големи, но празни. От друга, грубото отнасяне на сръбските чиновници, на които бяха подчинени нашите българчета, беше съвсем несносно. И наистина кой можеше да търпи това. Като дойдеше полковникът да прави смотря (преглед), никой път не забравяше да ги нахока със всякакви непристойни речи и безчестни думи. Като ги улавяше за ръкава и говореше: „Видите ли тези дрехи, с които сте облечени. Те са купувани с потта на нашия селянин, който ходи със съдрана риза на гърба си да работи, и хлябът, който ядете, го купува същият селянин, а пък той яде мамалига. Вие не сте вредни нито за хляба, що го ядете, и дрехите, що ги носите. Само защото ви е прибрало правителството да ви храни, и това ви е много“.

Из частния архив на г. М. Д.

БЕЛЕЖКИ

1. Без да се гледа на това заглавие, с което самият автор е надписал работата си, като по този начин ѝ дава характер на статия, поместваме я в този отдел за мемоари, защото покрай всичко цялата работа носи характер все пак на лични спомени. Ив. П. Кършовски участва и в двете легии от 1862 и 1867 г., както и Левски. Ценните сведения, които Кършовски ни дава, засягат преживяванията на Апостола и обясняват по-късните му идеи. Освен това много от подробностите, дадени тук, не познаваме от никой известен досега източник. Предполагахме да съкратим умозрителната част от изложението, но още при първия опит трябваше да почувстваме колко едното е органически свързано с другото. И тъй като наистина умозрителният елемент и спомените образуват едно органическо цяло, решихме накрая те да вървят заедно. Още повече, че тези умозрения са от онова време, което ни занимава, и са оригинални сами по себе си. Те ни идват от един другар на Левски и до известна степен ни дават предпоставки за възгледите на последния. Прочее, писмата на Левски, в които ярко са формулирани отрицателните възгледи на Апостола по отношение на Сърбия, се изясняват и се мотивират фактически с мислите и вдъхновението на Кършовски.

2. Картечи.

3. Почти всички жандари бяха българи и извън Сърбия (бел. на Ив. И. К.).

4. Това се говореше само от едно лицемерие (бел. на Ив. И. К.).

5. Забележете, че първото им оръжие, което имаха в бомбардировките, беше го обрало правителството. (Бел. на Ив. П. Хр. Кършовски)

6. Колкото за просто наказание като затвор, бой (батим), то вече беше почти всеки час. Станало беше обичай (мода). (Бел. на Ив. П. Хр. К.).

7. Михаил Обретенович III.

8. Австрийски жълтици – минцове.

9. Господиновци.

10. Всичко това съм слушал от устата на покойния Раковски. Само лицата, които бяха на това дело, не ми откри да знам. И затова, колкото ми откри, ме закле в името на народността, докато той е жив, никому да не явявам от това (пояснение на Ив. П. X. К.).

11. Сръбското правителство.

12. Прислужник, вестовой.

13. Отначало писано „сърбите“.

14. Грешка: при Карлово битки между турци и български чети не е имало през 1867 г.

15. Кулин.

16. Тук трябва да забележим, че цялата народна войска, която беше дошла да лови волинтирите, беше съставена само от чисти българи. А и всички [територии] сега, които са на изток от Сърбия, които отделят природната граница Българска Морава (Бугар Морово), са все с чисти българи населени. (Пояснения на Ив. п. Хр. К.)

17. Този дядо Иван беше затварян в Сърбия четири пъти до това време, а този беше пети път - все за такива общи народни работи. (Бел. на Ив. П. Хр. Кършовски)

18. Не е точно.

19. Тези указания на Ив. П. Хр. К., че първите легионери, изпратени в Белград от Комитета, както и за основаването на Комитета, че е станало при преминаване на четите в България през пролетта на 1867 г., не отговарят на историческата истина.

20. Нижи чинови казват на всички, които са по-долни от офицерите, т.е. наредник, поднаредник и каплар. За отличие на чина, първият носи 3 звезди на яката си, вторият - 2, а третият - 1 звезда. (Пояснение от Ив. П. X. К.)

21. Посилни е слуга, който чисти канцеларията, мете, носи вода, разнася писма, чисти кондурите на писарите и др. т. (Пояснение от Ив. П. X. К.)

22. Преписка към същата страница.

(Следва)