МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 13

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

- Сигурен ли си, че ще дойдеш?

Той укорително: "Разбира се, веднага щом мога."

Първо, около 17 часа, се появи друг, почти забравен: Петка от снощи, Петка с четината, заекващият Ромео. Той води със себе си двама приятели, които представя като Гриша и Яша. И тримата вече седят около нашата кръгла маса, все още малко сдържани, като бедни момчета, поканени в по-заможна къща. Само Петка се държи като у дома си, запознава ме с останалите с подчертаната гордост на собственик. Тримата се излежават на фотьойлите и се чувстват спокойни. Яша поставя на масата бутилка водка. Гриша вади херинга и хляб, завити в омазана страница на „Правда“ (първа страница е, за съжаление стар брой). Чувствайки се като стопанин, Петка иска чаши. Налива, удря с юмрук по масата и командва: „Да пием!“

Аз и вдовицата – а също и наемателят хер Паули, уволненият от „Volkssturm“, който се появи внезапно преди половин час – трябваше да седнем на масата и да пием с момчетата. Петка слага филия черен, влажен хляб на масата пред всеки от нас, след което без повече приказки нарязва херингата върху полирания махагон и слага парчета от нея на хляба ни, сияещ, сякаш това е много специално благоволение и деликатност.

Вдовицата се сепва и хуква за чинии. Гриша е тих мъж с постоянна усмивка на устните, гласът му е дълбок, той се старае всички да получим по равно хляб и херинга. Дребният Яша, който е с обръсната глава, се усмихва и кима във всички посоки. И двамата са от Харков. Малко по малко се впуснах в разговор, превеждайки между хер Паули и руснаците. Пием един за друг. Петка от Сибир шуми радостно.

Продължавам да се ослушвам към вратата и надничам към малкия дамски часовник на ръката на Яша. Всеки момент очаквам поканеният старши лейтенант Анатол - с трепет, защото ме е страх да не стане бой. Петка е здрав като бик и чист, но е примитивен и обикновен военен, без защита. А от старши лейтенанта очаквам някакво покровителство. Бях взела решение. Ще измисля нещо, когато му дойде времето. Усмихвам се вътрешно, чувствайки се като човек, който играе на сцена. Не ме интересува никой! Никога не съм бил толкова отдалечена от себе си, толкова отчуждена. Всичкиге ми чувства изглеждат мъртви, само желанието за живот живее. Не искам да ме унищожат.

Междувременно Гришат се представи като "счетоводител". Нашият хер Паули, индустриален чиновник, също е счетоводител. Гриша и хер Паули пият енергично. Прегръщат се, викат от радост: „Аз счетоводител, ти счетоводител, ние счетоводители!“ Първата германско-руска целувка за побратимяване се озовава върху бузата на Паули. Скоро Паули е мъртво пиян, крещи въодушевено: „Страхотни са тези руснаци, има живот в тях и сила!“

Отново изпразваме чашите за международното счетоводство. Дори вдовицата се оживява и временно забравя, че режат парчета херинга върху полирания ѝ маса. (Никое от момчетата не се занимава с чиниите.) Пия много умерено, тайно сменям чашите, желаейки да запазя разума си за по-късно. Ние сме болезнено весели, особено двете жени. Искаме да забравим случилото се преди три часа.

Навън се здрачава. Сега Яша и Петка пеят нещо меланхолично, Гриша само мърмори. Хер Паули е в блажено разпуснато настроение. Това не е малко за него, след като тази сутрин все още беше чакал смъртта си във „Volkssturm“, докато мъжете не се разделиха разумно и, поради липса на оръжие и заповеди, не се прибраха по домовете си. Внезапно Паули се оригва, пада и повръща на килима. Веднага вдовицата и колегата му счетоводител Гриша го отвеждат в тоалетната. Останалите клатят глави и изразяват съчувствие... Хер Паули се вмъква в леглото си, за да преспи остатъка от деня и, както се оказва после, много повече време, в съседната наемана от него стая. Куца. Може да се окаже, че подсъзнанието му иска тази парализа. Душата му е невралгична. Въпреки това той действа като спирачка поради простото си мъжко присъствие. Вдовицата се радва за него и за пестеливите му изказвания за световното положението и масажира гърба му.

Здрач, далечен вой на фронта. Запалваме свещта, която беше намерила вдовицата, и я залепваме върху чинийка. Оскъден кръг от светлина върху кръглата маса. Войници идват и си отиват, към вечерта става оживено. На входната врата се блъскат, струпват се в задната част на кухнята. Но ние не се страхуваме. Докато Петка, Гриша и Яша седят на масата с нас, нищо не може да ни се случи.

Внезапно в стаята се появява Анатол, изпълвайки я с присъствието си на мъж. Зад него подтичва войник с купа алкохол и парче кръгъл черен хляб под мишница. Всички мъже са в най-добро състояние, нахранени и силни, в чисти, практични, здрави униформи, с широки движения, много самоуверени. Те плюят в стаята, хвърлят дългите си цигарени фасове, забърсват херинговите кости от масата върху килима и се просват в креслата.

Анатол съобщава, че фронтът сега е до канала „Landwehr“ и аз се сещам за мрачния стар напев: „Има труп в канала „Landwehr...“ Сега там ще има много трупове. Анатол твърди, че през последните няколко дни са се предали 130 германски генерали. Вади карта на Берлин от целофанен плик и ни показва движението на фронта. Това е много точна карта, надписана на руски. Изпитвам странно чувство, когато, изпълнявайки молбата на Анатол, му показвам къде е нашата къща.

И така, в събота, 28 април 1945 г., фронт е до канала „Landwehr“. Сега, когато пиша това, е вторник, 1 май. Над нас - свистене. Руските самолетни двигатели реват маслено. Отгоре до училището има дълги редици от сталински музикални органи, наричани от руснаците галено „катюши“ и възпети в специална войнишка песен. Катюшите вият с пронизителен вълчи тон. Те не са нещо особено, редица изправени решетки от тънки тръби. Но вият, свирят и пищят така, че едва не ни късат ушите, когато се редим по-далече на опашка за вода. И чертаят при това снопове огнени ивици.

Под воя на катюшите стоях тази сутрин, чакайки да налея вода. Небето беше облачно. В центъра - пушек и пара. Безводието ни изкарва от всички дупки. Отвсякъде пълзят хора, мизерни, мръсни цивилни, жени със сиви лица, предимно стари, защото младите са се скрили. Мъже с наболи бради и бели ленти в знак на капитулация, вързани около горната част на ръцете им, стоят и гледат как войниците изпомпват кофа след кофа за конете си. Защото военните винаги имат предимство на помпата, което е нещо естествено. По този въпрос няма спор, напротив: когато един цивилен счупи дръжката на помпата, един руснак я закова с пирон.

Наоколо в градините под цъфналите дървета има лагер. В лехите са разположени оръдия. Извън навесите спят руснаци. Други поят конете, настанени в беседките. С учудване виждаме множеството жени с гимнастьорки, поли и барети със звезда, видимо редови войници, повечето много млади, дребни, стегнати и гладко сресани. Те перат нещата си в ръчно изработени корита. Ризи и дамски блузи танцуват по набързо направените простори. А над всичко това катюшите вият и черен дим се издига като стена към небето.

Така беше вчера сутринта, така е и днес. На път за вкъщи срещнах хер Голц, вярващ на партията до последно. Сега се е адаптирал. Той забеляза минаващ руснак с увити в целофан ленти над джоба на гърдите си и пита: „Ордени?“ (Това е една и съща дума на немски и руски, поучи ме той; нямаше представа за езиковите ми умения.) Даде ми малка тетрадка, немско-руски войнишки речник, и каза, че може да получи още такива. Прегледах го. Има много полезна лексика като сланина, брашно, сол. Други важни думи като "страх" и "мазе" липсват. Дори думата „мъртъв“, от която нямах нужда по време на излизанията си някога, но сега често влиза в разговора. Заменям я с лесното за разбиране "капут", която важи и за много други неща. Вместо това речникът съдържа изрази, които засега не използваме, като „Горе ръцете!“ и „Стой!“ Най-вероятно е да се прояви подобно обръщение към нас за в бъдеще.

Да се върнем сега към вечерта в събота, 28 април. Около 20 часа Петка си тръгна със своите другари. Тримата млади мъже бяха извикани официално по служба. Петка прошепна нещо за скорошно връщане, но така, че старши лейтенантът не чу. Той отново стисна силно пръстите ми и се опита да ме погледне в очите.

(Следва)