вторник, май 23, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 13

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

Струва си да разгледаме някои от най-забележителните черти на стила на Джейн Остин. Образността ѝ е приглушена. Въпреки че от време на време се появяват изящни словесни рисунки, нанесени с тънка четчица върху слонова кост (както самата тя казва), мис Остин изобразява в основни линии пейзажите, жестовете и цветовете изключително пестеливо. Шумният, румен и пълнокръвен Дикенс, след като сме общували с бледата, грациозна и нежна Джейн Остин, просто ни зашеметява. Тя рядко използва сравнения и метафорични сближения. Вълните в Портсмут, "весело танцуващи и нахвърлящи се върху камъните на брега", изобщо не са характерни за нея. Не се случва често да намерите у нея такива общоприети или изтъркани изрази, като например „капка в морето“, използван в сравнението между домакинствата на Прайс и Бертрам: „Колкото до моментните пристъпи на раздразнение у леля ѝ Норис, те бяха толкова кратки и незаслужаващи внимание, капка в морето в сравнение с непрестанната врява в сегашния ѝ дом“.

Мис Остин използва умело причастията при описанието на жестове и пози и изрази като „със закачлива усмивка“, понякога репликите ѝ „той каза“, „тя отговори“ напомнят ремарки от пиеса. Тази техника авторката е научила от Самюел Джонсън, но тя е много естествена за Мансфийлд парк, защото целият роман прилича на пиеса. Възможно е влиянието на Джонсън да се проявява и при възпроизвеждането на самата конструкция и интонация при непрякото предаване на речта на героите, както например в глава 6 (част I), където се съобщава какво Рашуърт казал на лейди Бертрам. Действието и характеристиките са дадени чрез диалог и монолог. Отличен пример за това са думите на Мария преди Содъртън, нейния бъдещ дом:

„Оттук нататък няма да има повече неравни пътища, мис Крофърд, тези неприятности останаха зад гърба ни. Останалата част от пътя е точно каквато трябва да бъде. Мистър Рашуърт е поправил пътищата, след като наследил имението. Ето оттук започва селото. Тези къщички са истински позор. Островърхият покрив на църквата се смята за забележително красив. Радвам се, че църквата не е в непосредствена близост до дома, както обикновено е в старинните имения. Звънът на камбаните сигурно е ужасно досаден. А това е пасторският дом. Къщата изглежда доста спретната, доколкото разбирам и свещеникът и съпругата му са твърде порядъчни хора. Онова там е приютът, построил го е някой от членовете на семейството. Отдясно е къщата на управителя на имението, много почтен човек. Сега се приближаваме към портала, но нататък имаме още почти миля през парка“.

Описвайки чувствата и мислите на Фани, Остин използва похват, който аз наричам „ход с коня“, шахматен термин за означаване на скачането в една или друга посока по черно-бялата дъска на преживяванията на Фани. Когато сър Томас заминава за Малките Антилски острови, „Облекчението на Фани, което тя напълно осъзнаваше, твърде много наподобяваше това на братовчедките ѝ, но, по-чувствителна по природа, тя си даваше сметка за своята неблагодарност и беше искрено огорчена от това, че не чувства огорчение.“ Преди да бъде поканена да участва в пътуването до Содъртън, тя много иска да види дъбовата алея, преди да бъде отсечена, но Содъртън е далече и тя казва: „О, няма значение! Когато ми се открие възможност да го видя (ход с коня - Вл. Н.), ти ще ми разкажеш какви промени са направени“. С други думи, тя ще види алеята такава, каквато е била преди реконструкцията, но през спомените на Едмънд. Когато Мери Крауфорд забелязва, че брат ѝ Хенри пише много кратки писма от Бат, Фани ѝ отговаря така: „Когато са далеч от семействата си - каза Фани, която се изчерви при мисълта за Уилям, - (ход с коня – Вл. Н.) те могат да пишат и дълги писма“. Фани не си признава вътрешно, че ревнува Едмънд от Мери и не изпитва съжаление към себе си, но когато Джулия, обидена, че Хенри предпочита Мери пред нея, напуска гневно стаята, в която разпределят ролите, тя разбра много от това, което става в душата на Джулия, и я съжалява. Колебаейки се дали да участва в представлението от съображения за честност и чистота, Фани е „склонна да се съмнява в истинността и чистотата на своите съмнения“. Тя е „много щастлива“ да приеме поканата на семейство Грант за вечеря, но след това се пита (ход с коня – Вл. Н.): „На какво толкова се радвам всъщност? Когато знам, че непременно ще чуя и ще видя нещо, което ще ми причини болка?“ Изваждайки накитите от кутията на Мери, Фани се спира „на една верижка, защото ѝ се стори, че по-често от останалите обръщат вниманието ѝ върху нея.. <...> Фани се надяваше, че се е спряла именно на тази, която мис Крофърд най-малко би искала да запази“.

Забележителна черта на стила на Остин е това, което аз наричам „трапчинка на бузата“ – когато между преките информативни части на изречението е въведен незабележимо елемент на фина ирония. Представям с курсив това, което имам предвид: „Мисис Прайс на свой ред беше оскърбена и възмутена и отговорът, изпълнен с такава злоба против сестрите и съдържащ такива невежливи забележки по адрес на сър Томас, че мисис Норис сметна за невъзможно да запази съдържанието му в тайна, за дълго сложи край на всякакви взаимоотношения между тях“. Историята на сестрите продължава: „Разстоянието помежду им беше толкова голямо, а средите, в които се движеха — толкова различни, че вероятността да чуят нещо едни за други, през последвалите единадесет години беше нищожна. Във всеки случай, за сър Томас си оставаше непонятно, как така мисис Норис винаги е в състояние да им съобщи, че Фани има още едно дете — нещо, което тя от време на време правеше с нескрито възмущение“. Запознават малката Фани със сестрите Бертрам: „Те обаче толкова често се срещаха с хора и така бяха свикнали да ги възхваляват, че бяха напълно лишени от всяко подобие на естествена стеснителност. Тяхната самоувереност нарастваше поради пълната липса на такава у братовчедка им, така че скоро бяха в състояние със спокойно равнодушие да направят пълен оглед на лицето и облеклото ѝ“. На следващия ден, „щом откриха, че Фани има само две панделки и никога не е учила френски, стана ясно, че тя не заслужава тяхното внимание. А когато установиха, че дуетът, който бяха така любезни да ѝ изсвирят, никак не я е поразил, не им оставаше нищо друго, освен да ѝ направят щедри подаръци с някои от най-малко ценените си дреболии и да я оставят да се забавлява, както намери за добре“. И за лейди Бeртрам: „По цял ден седеше на дивана, елегантно облечена, и се занимаваше с някакво нескончаемо ръкоделие, безполезно и не особено красиво, като мислеше повече за кученцето, отколкото за децата си“. Описания от този род могат да се нарекат пасажи с трапчинка на бузата - с иронична, нежна трапчинка на бледата девическа буза на авторката.

Следващата особеност, която бих искал да отбележа, е епиграматичната интонация, определено твърд ритъм при елегантно ироничното представяне на леко парадоксална мисъл. Речта е ясна и чувствителна, сдържана и в същото време мелодична, гъсто замесена и в същото време прозрачна и проникната от светлина. За пример може да ни послужи описанието на десетгодишната Фани, която е пристигнала току-що в Мансфийлд парк. „Беше дребна за възрастта си, без следа от руменина по лицето или пък някакви други биещи на очи признаци на красота. Изключително плаха и срамежлива, тя се стараеше да не привлича вниманието върху себе си. Но в държанието ѝ, макар и неловко, нямаше и следа от грубост, гласчето ѝ беше нежно и когато заговореше, изглеждаше много мила“.

В първите дни от престоя на Фани в Мансфийлд, „що се отнася до Том, най-многото, от което можеше да се оплаче, беше шеговитият му тон, съвсем естествен, според него, в отношението на един седемнадесетгодишен младеж към десетгодишно дете. Той едва навлизаше в живота, изпълнен с въодушевление, с цялата склонност към лекомислие и щедрост на по-голям син, който се чувства роден само за да пилее пари и да се радва на живота. Неговата доброта към малката му братовчедка съответстваше на положението и правата му - той ѝ правеше някои много приятни подаръчета и беззлобно се шегуваше с нея“. Когато се появява, мис Крофърд възнамерява първоначално да се насочи към големия син наследник, но скоро променя намеренията си: „За чест на дамата, трябва да добавим, че без (Едмънд – бел. Вл. Н.) да е светски човек или най-голям брат, без да владее изкуството на ласкателството или на занимателната беседа, той започваше да ѝ става приятен. Тя го чувстваше, въпреки че не го беше предвиждала и не беше в състояние да го разбере, защото той не беше приятен по общоприетия начин, не обичаше празните разговори, не ѝ правеше комплименти, беше непоколебим в мненията си, а вниманието си изразяваше спокойно и просто. Може би в неговата искреност, в твърдостта и прямотата му имаше някакъв чар, който тя беше способна да почувства, но не беше в състояние да си обясни. Не се и замисляше особено върху това. За момента Едмънд ѝ беше приятен, харесваше ѝ да бъде близо до нея, и това ѝ стигаше“.

Този стил не е измислен от Джейн Остин и като цяло не е английско изобретение; подозирам, че е възприет всъщност от френската литература, където е широко представен в съчиненията от XVIII и началото на XIX век. Остин не можела да чете на френски, но е научила епиграматичния ритъм от елегантния, прецизния и изчистен стил, който бил тогава на мода. Каквото и да е, но тя го владее превъзходно.

Стилът не е инструмент, не е метод, не е подбиране на думи. Стилът е много повече от това. Той е органично, неотменимо свойство на личността на автора. Затова, говорейки за стил, ние имаме предвид своеобразието на личността на твореца и как то се отразява на неговите творби. Винаги трябва да помним, че макар всеки да може да има свой стил, да се изследват характеристиките на стила на даден автор си заслужава само ако този автор има талант. За да може талантът на един писател да намери израз в литературния му стил, той трябва вече да го притежава. Писателят може да подобри техниките си на писане. Често се случва в процеса на литературната дейност стилът на автора да става все по-прецизен и по-изразителен. Така било и с Джейн Остин. Но писател, лишен от дарба, не е в състояние да развие някакъв интересен литературен стил - в най-добрия случай ще получи изкуствен механизъм, съзнателно конструиран и лишен от Божия искра.

Ето защо аз не вярвам, че някой не може да се научи да пише художествени текстове, без да има литературен талант. Само ако един начинаещ писател има талант, може да му се помогне да намери себе си, да изчисти езика си от клишетата и лепкавите обрати, да развие навика за непрестанно, неотстъпно търсене на правилната дума, единствената правилна дума, която ще предаде точно този нюанс на мисълта и именно тази степен на нейната интензивност, каквито са необходими. И за подобни уроци Джейн Остин не е най-лошият учител.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.