МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 9

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

ПЕТЪК, 27 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, ДЕНЯТ НА КАТАСТРОФАТА

Започна с мълчание. Нощта беше твърде тиха. Около дванадесет часа фройлайн Бен докладва, че врагът е достигнал градините и че германската отбранителна линия е точно пред нашата врата.

Не можах да заспя дълго време, пробвах на ум руския си език, упражнявах изрази, които предполагах, че мога да използвам сега. Днес за първи път казах на хората в мазето, че зная малко руски; че сред дузината страни, които посетих на младини, беше и Европейска Русия.

Моят руски е елементарен, това е чисто всекидневен език, научен пътьом. Все пак мога да броя, да назовавам датите и да чета буквите. Ще си го спомня бързо сега, когато практиката е близо. Езиците винаги са ми се отдавали лесно. Най-накрая заспах, броейки на руски език.

Спах до около 5 сутринта. Някой бродеше по предверието на мазето. Продавачката на книги си появи, докосна ръката ми и прошепна: „Вече са тук“.

"Кой? Руснаците ли?“ Едвам отворих очи.

„Да. Току-що влязоха през прозореца на Майер (магазина за алкохол).“

Облякох се и сресах косите си, докато жената съобщаваше новината на останалите в мазето. След няколко минути мазето беше на крак.

Изкачих се пипнешком по задните стълби до първия етаж, исках да скрия малкото ни провизии, ако вече не бяха скрити. Долепих ухо до разбитата, незаключена задна врата. Тихо е, кухнята празна. Приближих се приклекнала до прозореца. Улицата, светла в утрото, беше под обстрел, чуваше се плясък и свирене на куршуми.

Зад ъгъла се показа руско зенитно оръдие с четири ствола – четири железни жирафа с надвиснали, извисяващи се вратове. Двама мъже крачат по улицата: широки гърбове, кожени якета, високи кожени ботуши. До бордюра спират коли. Оръдия гърмят нататък по улицата в ранната утринна светлина. Тротоарът оживява от шума. Миризма на бензин се носи през счупените прозорци на кухнята.

Върнах се в мазето. Закусихме като в кошмар. Въпреки това, за учудване на вдовицата, изядох няколко филийки хляб. Стомахът ми изтръпна. Напомни ми за чувството, което изпитва ученичка преди тест по математика – дискомфорт, безпокойство и желание всичко да е свършило.

След това се изкачихме заедно горе, аз и вдовицата. В нейното жилище бършехме прах, триехме, метяхме и търкахме с предпоследната си вода. Дявол знае защо се блъскахме така. Вероятно за раздвижване на крайниците или за бягство от бъдещето в конкретното настояще.

Междувременно пълзяхме до прозореца отново и отново. Отвън безкрайна върволица. Яки кобили с жребчета между краката. Крава мучи мрачно за доене. В гаража отсреща вече разгръщат полева кухня. За първи път различаваме черти, лица: изпъкнали широки чела, късо подстригани коси, нахранени, безгрижни. Нито един цивилен. Руснаците заемат цялата улица. Но под всяка сграда хората шепнат и треперят. Кой някога би могъл да си представи този ужасяващ скрит подземен свят в големия град? Живот, протичащ в дълбините, разделен на най-малките клетки, които вече не знаят нищо една за друга.

Отвън - синьо небе, безоблачно сияние.

Около обяд - аз и жената от Хамбург тъкмо пълнехме втората тенджера с ечемична супа, която беше сготвена за всички хора от мазето в хлебарницата – при нас влезе първият враг. Селянин с червени бузи, очите му блестяха, докато оглеждаше хората на светлината на газената лампа. Колебливо направи крачка-две към нас.

Сърцата ни биеха. Разтревожените хора му подават пълните си купички със супа. Той поклаща глава и се усмихва, все още безмълвно.

Тогава казах първите си руски думи, по-скоро ги изграчих, внезапно и дрезгаво: „Що вий шелайте?“ (Какво искате?)

Мъжът се извръща и ме гледа учудено. Забелязвам, че му изглеждам зловеща. Явно не му се е случвало някой "ням" да се обърне към него на родния му език. Защото руснаците наричат германците в ежедневния си език"немци". Вероятно от времето на Германската ханза, преди 500 години, когато търговците в Новгород и по други места са търгували безмълвно с тях на езика на знаците, разменяйки платове и дантели за кожи и восък.

Във всеки случай руснакът не отговаря на въпроса ми; той само поклаща глава. Продължавам да питам дали не иска нещо за ядене. След това той се усмихва леко и казва на немски: "Schnaaps."

Алкохол? Общо клатене на глави със съжаление. Тук долу няма алкохол. Всеки, който все още има нещо, го е скрил добре. Така че Иван се връща, търсейки обратния път през лабиринта от коридори и дворове.

На нашата улица - оживена войнишка суета. Заедно с още две-три жени се осмелявам да наблюдавам суматохата. В нашия вход млад човек чисти мотоциклет, почти нова немска машина „Zündapp“. Подава ми парцала и ми показва с жест да продължа да чистя. Казвам му на руски, че не искам, и дори се усмихвам, а той ме поглежда учудено и после се ми отговаря със смях.

Някои руснаци карат по алеята наскоро откраднати велосипеди. Те се учат взаимно да пазят равновесие, седят сковано на седалката като шимпанзето Зюзи, което кара колело в зоологическата градина. Блъскат се в дърветата и викат весело.

Навсякъде по тротоарите - коне, които мърсят с изпражнения и урина. Силен мирис на конюшня. Двама войници искат да разберат от мен къде е следващата помпа - конете са жадни. Заедно се промъкваме четвърт час през градините. Приятелски тон, добродушни лица. За първи път чух въпросите, които ще чувам по-късно: „Имаш ли съпруг?“ Ако кажеш „да“, питат къде е. Ако кажеш „не“, питат дали не искаш да се "омъжиш" за руснак. С което несръчният флирт завършва.

Отначало двамата ми говореха на „ти“. Не приех това това, като казах, че аз не им говоря на „ти“. Вървяхме по безлюдна зелена пътека. Артилерийски снаряди се носеха над главите ни. Германската отбранителна линия е на десет минути пред нас. Не се виждат повече германски самолети, почти не се чуват германските зенитни оръдия. Няма повече вода в чешмите, няма електричество, няма газ, изобщо няма нищо. Има само Ивановци.

Обратно с кофите с вода. Конете пият. Двамата мъже ги гледат щастливи. Разхождам се, бъбря си с един или друг руснак. Пладне минава, слънцето пече като по време на горещо лято. Усещам нещо странно, неуловимо във въздуха, злонамерено и заплашително. Някои мъже гледат покрай мене доста срамежливо, кръстосвайки погледи. Един млад мъж, дребен и жълт, с дъх на алкохол, ме въвлича в разговор. Иска да ме изведе на двора, сочи два часовника на косматата си ръка, единият от които иска да ми подари, ако бъда с него. Отстъпвам по коридора за мазето, за да се измъкна към вътрешния двор, и си мисля, че съм се отървала от него, когато внезапно застава до мене и се озоваваме заедно в подземието. Той залита от една греда към друга, осветява с фенерче лицата на хората долу, сигурно са четиридесет, и спира всеки път светлинния конус върху женските лица.

Мазето замръзва. Всички хора са като вкаменени. Никой не мърда, никой не говори. Чува се тежко дишане. Светлинният конус спира върху осемнадесетгодишното момче, върху Щинхен с ослепително бялата превръзка на главата, която си почива на един шезлонг. Руснакът пита заплашително на немски, сочейки момичето: "Колко години?"

Никой не отговаря. Момичето лежи като вдървено. Руснакът пак изревава, грубо и яростно: "Колко години?"

Отговарям припряно на руски: „Тя е ученичка, на осемнадесет години.“ Искам да кажа също, че главата ѝ е ранена, не мога да намеря правилната дума и си помагам с международната „капут“: „Глава капут, от бомби."

Следва разговор между човека и мен, бързи въпроси и отговори, които би било безсмислено да се напишат, защото бяха безсмислени. Все за любов, истинска любов, страстна любов, че той ме обича, дали аз го обичам, дали искам да правим любов. „Може би“, казвам, придвижвайки се стъпка по стъпка към вратата. Човекът ме следва. Хората в мазето наоколо, все още ужасени, дори не разбират какво се случва.

Флиртувам с треперещи ръце, едва успявайки да намеря няколко думи, а сърцето ми бие. Гледам черните очи на мъжа и се дивя на жълтите му очни ябълки. Вече сме навън в полутъмния коридор, аз стъпвам назад пред него, той не знае пътя в лабиринта и ме следва. Прошепвам: „Там. Много хубаво там. Никакви хора“. Още три крачки, две стълби - и сме на улицата, под яркото обедно слънце.

Веднага тичам при двамата мои коняри, които си разчесват конете. Посочвам им преследвача си: „Този е лошо, хахаха!“ Човекът ми хвърля отровен поглед и изчезва. Конярите се смеят. Разговарям с тях известно време и се отпускам. Ръцете ми отново се успокояват.

(Следва)