ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 19

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

(Продължение)

Друг герой, свързан с Канцлерския съд, се появява, когато Естер, на път за мис Флайт с приятели, спира в магазина на Крук, над който живее старата жена - „... в магазина, над вратата на който имаше табела „Крук , склад за парцали и бутилки“ и друга с дълги тънки букви: „Крук, търговец на употребявани корабни принадлежности“. В единия ъгъл на прозореца висеше снимано червено здание на фабрика за хартия, пред която разтоварваха каруца с чували, пълни с парцали. Редом имаше надпис: "Изкупуване на кости". По-нататък - "Изкупуване на негодни кухненски прибори." След това - "Изкупуване на старо желязо". Още - "Изкупуване на хартиени отпадъци". И - "Изкупуване на дамски и мъжки дрехи". Човек би си помислил, че тук се купува всичко, но нищо не се продава. Витрината беше пълна с мръсни бутилки: бутилки от вакса, бутилки от лекарства, бутилки от джинджифилова бира и сода, бутилки от кисели краставички, бутилки от вино, бутилки от мастило. Като казах последното, се сетих, че по редица признаци можеше да се познае близостта на един магазин до юридическия свят - изглежда, така да се каже, като нечистоплътна храненица и беден роднина на юриспруденцията. В него имаше много бутилки от мастило. На входа на магазина стоеше малка разклатена пейка с планина от оръфани стари книги и надпис: „Юридически книги, по девет пенса за книга“.

Така се установява връзката между Крук и темата за Канцлерския съд с неговите правни символи и колебливи закони. Обърнете внимание на близките надписи „Изкупуване на кости“ и „Изкупуване на дамски и мъжки дрехи“. Защото участникът в съдебния процес не е за Канцлерския съд нищо повече от кости и парцаливи дрехи, а скъсани мантии на закона – парцали на законните - и хартиени отпадъци Крук изкупува също. Ето какво отбелязва самата Естер с известна помощ от Ричард Карстън и Чарлз Дикенс: „А парцалите - и тези, които бяха нахвърлени върху единственото блюдо на дървените везни, чиято кобилица, загубила противотежестта си, висеше накриво от таванската греда, и тези, които лежаха под везните, може някога да са били нагръднци и мантии на адвокати. Човек е в състояние само да си представи как Ричард прошепва на Ада и мен, надничайки в дълбините на магазина, че костите, подредени в ъгъла и оглозгани, са кости на клиентите на съда и картината можеше да се счита за завършена“. Самият Ричард, който прошепна тези думи, е предопределен да стане жертва на Канцлерския съд, защото поради слабост на характера изоставя една след друга професиите, които се опитва да упражнява, и в резултат от това е въвлечен в безумна глупост, отравяйки се с призрака на наследството, което може да получи чрез Канцлерския съд.

Самият Крук се появява, възниквайки, така да се каже, от самото сърце на мъглата (спомнете си шегата на Крук, когато нарича лорд-канцлера свой брат - наистина брат по ръжда и прах, по лудост и мръсотия): „Той беше нисък , смъртно блед, набръчкан; главата му беше хлътнала дълбоко в раменете и седеше някак накриво, а дъхът му излизаше от устата на облаци пара - сякаш в него гореше огън. Вратът, брадичката и веждите му бяха така гъсто обрасли с бяла като слана четина и бяха така набраздени от бръчки и издути вени, че приличаше на корен на старо дърво, обсипано със сняг“. Възлестият Крук. Неговата прилика със заснежения корен на старо дърво трябва да се добави към нарастващата колекция от сравнения на Дикенс, които ще бъдат обсъдени по-късно. Тук прозира още една тема, която впоследствие ще се развие - споменаването на огъня: „сякаш огън гори в него“. Сякаш е зловеща поличба.

По-късно Крук назовава имената на птичките на мис Флайт – символи на Канцлерския двор и на страданието, този откъс вече го споменахме. Сега се появява една ужасна котка, която разкъсва вързоп парцали с тигровите си нокти и съска по такъв начин, че Естер се чувства не на себе си. И между другото, старият Смолуид, един от героите на мистериозната тема, зеленоок и с остри нокти, е не само шурей на Крук, но и нещо като човешка версия на неговата котка. Темата за птичките и темата за котката постепенно се доближават - както Крук, така и неговият зеленоок тигър със сива кожа чакат птиците да напуснат своите клетки. Тук има скрит намек за това, че само смъртта освобождава този, който е свързал съдбата си с Канцеларския съд. Така Гридли умира и е свободен. Така Ричард умира и е свободен. Крук плаши слушателите си със самоубийството на някой си Том Джарндис, също жалбоподател в Канцлерския съд, като цитира думите му: „В края на краищата това... е като да паднеш под воденичен камък, който едва се върти бавно, но ще те стрие на прах; все едно да се печеш на бавен огън." Обърнете внимание на този "бавен огън". Самият Крук е също жертва на Канцлерския съд и също ще изгори. И определено ни се подсказва каква е смъртта му. Той е буквално пропит от джин, който в речниците се определя като силна алкохолна напитка, продукт от дестилацията на зърно, предимно ръж. Където и да отиде Крук, винаги носи със себе си някакъв преносим ад. Преносимият ад не е характерен за Дикенс, но е характерен за Набоков.

Крук е свързан не само с темата за Канцлерския съд, но и с темата за тайната. След смъртта на Немо, адвокатският чиновник Гапи, запален от страст и желание за изнудване, заедно с приятеля си Тони Джоблинг (който също така се нарича Уивл), отива при Крук, за да измъкне от него писма, свързани с някогашния роман на лейди Дедлок. Гапи влиза в кръчмата, връща се с пълна бутилка джин и старецът „я взема в ръцете си като любим внук“. Уви, вместо думата "внук" е по-подходящо да се каже "вътрешен паразит". Сега стигаме до поразителните страници на глава 32, която описва стряскащата смърт на Крук, осезаем символ на бавния огън и на мъглата на Канцлерския съд. Нека си припомним образите от първите страници на книгата - димната мъгла, ситния черен дъждец, саждите: тук е ключът, тук е зараждането на ужасната тема, която сега ще се развие и, подправена с джин, ще достигне до своя логичен край.

Гапи и Уивл вървят към жилището на Уивл (същата стаичка, в която се самоубива любовникът на лейди Дедлок, Хоудън, в къщата, където живеят мис Флайт и Крук), за да изчакат до полунощ, когато Крук обещава да им даде писмата. По пътя те срещат мистър Снагсби, собственик на канцеларски магазин. Странна миризма се носи в тежкия мрачен въздух.

„- Дишате ли чист въздух преди да си легнете? - пита търговецът.

- Е, тук няма много въздух и колкото го има, не е много чист - отговаря Уивл, оглеждайки тясната улица.

- Съвсем правилно, сър. Не забелязвате ли — казва мистър Снагсби, млъквайки, за да подуши въздуха, - не забелязвате ли, мистър Уивл, направо казано, че тук мирише на печено, сър?

- Вероятно; и аз забелязах, че днес тук мирише някак си странно“ - съгласява се мистър Уивл. - Трябва да е от „Слънчевия герб“ – пържат пържоли.

- Пържат пържоли, казвате? Да... значи пържоли? - мистър Снагсби пое въздух с носа си и подуши. — Може би е така, сър. Но, смея да твърдя, няма да е зле да се скастри готвачката на "Слънчевия герб". Прегорила ги е, сър! И си мисля - мистър Снагсби пак пое въздух и подуши, после плюе и си бърше устата, - мисля си, направо казано, че не са били много пресни, когато са ги слагали на скарата“.

Приятелите се качват в стаята на Уивл, обсъждайки мистериозния Крук и страховете, които Уивл изпитва в тази стая, в тази къща. Уивл се оплаква от потискащото обзавеждане на стаята си. Отбелязва как „слабо гори тънката свещ с огромни сажди и цялата покрита със стопен восък“. Ако останете глухи за тази подробност - по-добре не се заемайте с Дикенс.

Гупи хвърля случайно поглед на ръкава си.

„- Слушай, Тони, какво става тази вечер в къщата? Или саждите в комина са се запалили?

- Да са се запалили саждите?

- Е да! - казва мистър Гапи. - Виж колко сажди са се натрупали. Виж, ето на ръкава ми! И на масата също! Дяволите да я вземат тази гадост, не е възможно да се изчисти... размазва се като черна мазнина!“

Уивл слиза по стълбите, но навсякъде царят мир и тишина и когато се връща, повтаря думите, които е казал на мистър Снагсби неотдавна за изгорените пържоли в „Слънчевия герб“. „Значи… - започна мистър Гапи, все още гледайки ръкава си с очевидно отвращение, когато приятелите подновяват разговора, седнали един срещу друг на масата близо до камината, изпънали вратове така, че челата им едва не се срещат, - значи тогава ти каза, че е намерил пакет писма в куфара на своя наемател?“

Разговорът продължава известно време, но когато Уивл започва да разбърква въглищата в камината, Гапи внезапно скача.

„- Уф! Появиха се повече от тези отвратителни сажди - казва той. - Да отворим прозореца за минута и да подишаме чист въздух. Тук е непоносимо задушно." Те продължават разговора, опрени на перваза на прозореца и полунаведени навън. Гапи потупва перваза и изведнъж бързо отдръпва ръката си.

"- Какво по дяволите е това? — възкликва той. - Виж ми пръстите!

Те са изцапани с някаква гъста жълта течност, отвратителна на пипане и вид и още по-отвратително миришеща на някаква гнила гадна мазнина, която буди такова отвращение, че приятелите настръхват.

- Какво си правил тук? Какво си излял през прозореца?

- Какво да съм излял? Нищо не съм изливал, кълна ти се! Не съм изливал нищо, откакто живея тук - възкликва наемателят на мистър Крук.

И все пак да видят тук... и тук! Мистър Уивл носи свещ и сега може да се види как някаква течност, бавно капеща от ъгъла на перваза, се стича надолу върху тухлите и на друго място се застоява в гъста, зловонна локва.

- Ужасна къща - казва мистър Гапи и дръпва рамката на прозореца надолу. — Дай ми вода или ще си отрежа ръката.

Мистър Гапи толкова дълго миеше, търкаше, душеше и пак миеше изцапаната си ръка, че не му остана време да се подкрепи с чаша бренди и да постои мълчаливо пред камината, когато камбана в катедралата „Свети Павел“ започна да удря дванадесетия час; и ето че вече всичките други камбани започват също да удрят дванадесет пъти от своите камбанарии, ниски и високи, и в нощния въздух се носи многогласен звън“.

Уивл, както е уговорено, слиза долу, за да получи обещания пакет документи на Немо, и се връща ужасен.

„- Не можах да го извикам, отворих тихо вратата и погледнах в магазина. И там мирише на изгоряло... навсякъде има сажди и тази мазнина... но стареца не е там!

И Тони издава стон.

Мистър Гапи взема свещ. Нито живи, нито мъртви приятелите слизат по стълбите, вкопчени един в друг, и отварят вратата на стаята до магазина. Котката е отишла до самата врата и съска - не към пришълците, а към някакъв предмет, лежащ на пода пред камината. Огънят зад решетката е почти е угаснал, но в помещението нещо тлее, пълно е със задушлив дим, а стените и таванът са покрити с мазен слой сажди“. Якето и шапката на стареца висят на фотьойла. На пода се търкаля червената панделка, с която са били вързани писмата, но писмата ги няма, а лежи нещо черно.

„- Какво ѝ става на котката? - казва мистър Гапи. - Виждаш ли?

- Сигурно е много раздразнена. И нищо чудно - на такова ужасно място.

Оглеждайки се, приятелите бавно пристъпват напред. Котката стои там, където са я намерили, и все още съска към това, което лежи пред камината между двата фотьойла.

Какво е това? По-високо свещта!

Ето едно изгоряло място на пода; ето малък сноп хартия, който вече е изгорял, но още не се е превърнал в пепел; не е толкова лека, колкото обикновено е изгорялата хартия, а ето... ето огнището - овъглено и цепнато дърво, поръсено с пепел; или може би това е купчина въглища? О, ужас, това е той! и това е всичко, което е останало от него; и те бягат стремглаво на улицата с угасналата свещ, като се блъскат един в друг. Помощ, помощ, помощ! Тичайте тук, в тази къща, за бога!

Ще дотичат мнозина, но никой няма да може да помогне. „Лорд-канцлерът“ на този „Съд“, верен на званието си до последната своя постъпка, умира от такава смърт, от каквато умират всички лорд-канцлери от всички съдилища и всички онези, които са на власт във всички онези места – както и да се наричат, - където цари лицемерие и има несправедливост. Наречете, ваша милост, тази смърт с каквото и да е име, обяснете я както искате, говорете колкото си искате, че е можело да бъде предотвратена, все едно това е вечно същата смърт - предопределена, присъща на всички живи същества, причинена от гнилите сокове на порочното тяло, единствено от тях, и това е Самозапалване, а не друга смърт сред всичките тези смърти, от които човек може да умре“.

Така метафората се превръща в реален факт, злото в човека унищожава човека. Старият Крук изчезва в мъглата, от която се е появил - мъгла в мъглата, кал в калта, лудост в лудостта, черен дъждец и мазен магьоснически мехлем. Усещаме го физически и няма никакво значение дали от гледна точка на науката е възможно да изгорим, подгизнали от джин. И в предговора, и в текста на романа Дикенс ни заблуждава, като изброява предполагаеми случаи на спонтанно запалване, когато джинът и грехът пламват и изгарят човек до пепел.

Има нещо по-важно от въпроса дали това е възможно, или не е. А именно, трябва да съпоставим двата стила на този фрагмент: бойкият, разговорен, движещ стил на Гапи и Уивл и протяжния апострофичен набат на заключителните фрази. Определението „апострофичен“ произлиза от термина „апостроф“, който в реториката означава „въображаем призив към един от слушателите, към неодушевен предмет или към фиктивен човек“. И сега въпросът е: за кой автор ни напомня това апострофично, бумтящо звучене на Дикенс? Отговор е: за Томас Карлайл (1795-1881) и най-вече за неговата „История на Френската революция“, публикувана през 1837 г. Какво удоволствие е да се потопите в това великолепно произведение и да откриете там апострофично звучене, тътен и тревога на тема съдбата, суетата и възмездието! Два примера са достатъчни:

„Най-светли монарси, вие, които водите протоколи, издавате манифести и утешавате човечеството! Какво би било, ако веднъж на хиляда години вашите пергаменти, формуляри и държавно благоразумие бъдат пометени от всички ветрове? <...> ... И човечество само ще каже какво точно е необходимо за неговата утеха (Глава 4, книга VI, „Марсилезата“).“

„Нещастна Франция, нещастна заради своя крал, кралица и конституция; дори не се знае с кое е по-нещастна! Каква беше задачата на нашата толкова славна Френска революция, ако не тази, когато измамата и заблудата, които отдавна са убили душата и започват да убиват и тялото <...>, един велик народ най-накрая да се надигне” и т. н. (гл. 9, книга IV, "Варене").

(Следва)