МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 20

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

С поклон за всички ни майорът се оттегля към вратата. Азиатецът идва с клатушкане от прозореца. Държа свещта, за да осветя изхода и на тримата. Много бавно майорът тръгва по коридора, влачейки леко десния си крак, но се опитва да не накуцва. Лейтенантът ме побутва с лакът и пита грубо: „Е? Още ли мислиш по въпроса?“ Следва кратък разговор между него и майора за това къде да остане, дали в болницата, или...? И лейтенантът ме пита студено, но учтиво: „Може ли да се настаним тук? И тримата?“ И той посочва майора, себе си и азиатеца, който стои до тях полузаспал.

И тримата? Моля, защо не? Така все пак ще имаме мъжка защита през нощта, мисля си аз и ги водя в стаята отзад до кухнята. Там има широк диван с няколко вълнени одеяла отгоре. Лейтенантът и азиатецът минават покрай мене в стаята. Лейтенантът вече дръпва вратата след себе си, виждам го само как включва фенерчето си да свети наоколо.

Стоя в кухнята със свещта в ръката ми. Майорът стои до мене. Пита ме къде е банята. Показвам му вратата, оставям му свещта. Докато чакам до прозореца на кухнята и гледам в тъмното, вратата на стаята се отваря отново. Мрачният рус лейтенант, вече по ризата, ми изсъсква: „Онова за нас – това от вчера – никой не трябва да го знае.“ И пак изчезва. За миг си мисля: „Защо за нас?“ После си спомням предишната вечер, кучешката любов, плюенето пред леглото ми. Това сякаш е отдавна, потиснато, почти забравено. Всички понятия за време са ми объркани. Един ден е като седмица, разкъсваща пропаст между две нощи.

Майорът се върна, идва с мене в стаята ми. Сега Паули и вдовицата в съседната стая най-накрая ще разберат каква е била играта. Чувам приглушените им гласове през стената. Майорът вади от една от чантите си си нова, голяма свещ, капва восък върху пепелника, залепва свещта и я слага на масичката до леглото ми. Пита тихо, все още държейки фуражката си: „Може ли да остана тук?“ Правя знаци на безпомощност с ръце и рамене.

Тогава той със сведени очи: „Забравете лейтенанта. До утре ще е далече. Чух го."

"А ти?"

„Аз? О, оставам за дълго, дълго време. Поне още седмица, а може и повече — той посочва крака си — в него има осколка. Лекувам се“.

Просто го съжалявам, че стои така. Моля го да седне. Той смутен: „Сигурно си уморена, толкова е късно Ако искаш да си легнеш...?” И отива до прозореца, състоящ се от счупено стъкло и картон и през който не се чува нищо, абсолютно нищо, и се прави, че гледа навън. Съблякох се светкавично, навлякох стария пеньоар на вдовицата и се промъкнах под юргана.

Той се приближава, бута един стол до леглото. Какво иска? Още разговори, спазвайте етикета под раздела „Изнасилване на вражески жени“? Не, той иска да се представи, рови из вътрешните си джобове за всякакви документи, разстила ги на юргана пред мене, придвижва свещта по-близо, за да виждам по-добре. Това е първият руснак, който се представя с всички подробности по този начин. Вече зная името му, кога е роден и къде, дори зная колко пари има; защото сред книжата има спестовна книжка от град Ленинград, на която има над 4000 рубли. След това той събира отново документите си. Говори изтънчен руски език, което разбирам, както винаги, по това, че цели изречения остават неразбираеми за мен. Изглежда начетен, музикален, отчаяно се опитва да се държи като кавалер дори и сега. Изведнъж скача и пита нервно: „Неприятно ли ти е? Мразиш ли ме? Кажи го направо!“

„Не, не.“ Не, в никакъв случай, може да си все такъв, какъвто си. Просто не мога да вляза в положението толкова бързо. Имам отвратителното чувство, че ходя от ръка на ръка, чувствам се унижена и обидена, превърнала се в обект за секс. След това отново размишлявам: „А ако е вярно, че Анатол го няма? Какво ще стане, ако това табу, което беше толкова трудно изградено, тази стена ми бъде отнета отново? Не би ли било добре да създам ново, може би по-дълго табу, да изградя нова стена около мене?"

Майорът сваля колана и куртката си, като на забавен кадър и със коси погледи към мене. Седя, чакам, усещам потта по дланите си и не искам да му помагам повече. Докато изведнъж не казва: „Моля, дай ми ръката си“.

Взирам се в него. Иска да ми целуне ръката според етикета ли? Или той е хиромант? Той вече хваща ръката ми, стиска я силно с двете си ръце и казва с трепереща уста и нещастен поглед: „Прости ми. Толкова отдавна не съм имал жена."

Не трябваше да го казва. Вече лежа с лице на коленете му и ридая, плача и изплаквам цялата си мъка от душа. Усещам как ме гали по косата. След това тропва вратата, двамата вдигаме очи. Вдовицата стои в процепа със свещ в ръка и пита разтревожено какво ми има. Двамата с майора ѝ махаме да си тръгне, тя вижда, че не ми правят нищо лошо и чувам вратата да се затваря отново.

След това му казах малко по-късно в тъмното колко съм нещастна и наранена и че той трябва да бъде нежен с мене. Той беше нежен и безмълвно любещ, успокои се скоро и ме остави да спя.

Това беше моят вторник, първи май.

После сряда. За първи път в тези нощи с мъже спах до сутринта и открих майора все още до мене. Явно нямаше задължения, можеше да си го позволи. Разговаряхме много, доста приятелски и разумно. Той внезапно ми призна, че не е комунист, че е професионален офицер, учил във Военната академия и мрази младите доносници от Комсомола. От което разбрах, че висшите офицери също имат причина да се страхуват от партийното следене. Изумена съм колко открито ми говори. Свидетели обаче нямаме. Също толкова внезапно той иска да знае дали наистина съм здрава – "Разбирате ли ме - искам да кажа, разбираш ли ме." (Той смесва „ти“ и „вие“.) На което аз му казах честно, че никога не съм имала такива заболявания, но, разбира се, не зная дали руснаците, които ме бяха насилили, не ме бяха заразили с нещо подобно. Той поклаща глава и въздъхва: "Ах, тези хулигани!" (Тази дума руснаците използват много често за негодниците и грубияните).

Той стана, облече се и извика азиатеца в коридора. Азиатецът дойде веднага, все още по чорапи, с обувките в ръка. Лейтенантът не се виждаше никъде, вероятно си беше отишъл. В съседната стая чувах да шуми вдовицата.

Навън майската сутрин беше хладна. Звънят вериги, цвилят коне, петелът беше пропял отдавна. Но няма катюши, няма изстрели, нищо. С прекрасен глас майорът, накуцвайки из стаята и влачейки крака си, пее какви ли не песни, като омайната „Постой, постой, красавице моя.“ Сред това приседна на леглото, извади малка хармоничка и засвири марш – толкова пламенен, толкова изкусен, че човек направо се вижда в чудо. Междувременно азиатецът - когато го попитах, той каза, че е от Узбекистан - помага внимателно на началника си да обуе меките кожени ботуши, опитвайки се да щади болния му крак. Той обожава музиката и въздъхва на непознато звучащ руски език: „О, колко е красиво!“ По-късно, когато и двамата си отидоха, вдовицата разбра на стълбището, че капитулацията на Берлин е подписана около четири часа сутринта - някой го беше чул по радиото. „Мир“, вярвахме ние и се радвахме. Докато след това не разбрахме, че войната продължава на Север и Юг.

Сряда, часовете пълзят. Постоянно ме прекъсват, докато пиша. Но сега никой не се притеснява от писането ми. Най-много някой да каже: „Така е. Просто учете руски език прилежно“.

Непрекъснат поток от руснаци, шнапс, постоянна работа в кухнята, носене на вода. Някъде имало дървена греда, бързам да я взема, иначе ще я отнесе някой друг. Двама от хората на Анатол напускат празната квартира, в която живееха през последните дни – носят дюшеци и завивки в ръцете си. Къде ли отидат? От самия Анатол няма и следа. Явно лейтенантът не е лъгал. Между другото майорът ми обеща, когато тръгваше, че ще се грижи добре за мене и ще ми донесе нещо за ядене. Това би трябвало да е добре за мене. Дни наред се притеснявах, че трябва да ям бучката масло, която хер Паули донесе от „Volkssturm“. Сега животът е различен от този горе в моя гол, гладен таван. Първо бяха последните германски дажби. После това, което успях да открадна, плячката от казармата, картофите оттам. Вдовицата имаше малки запаси от картофи, консерви и сланина. А колко хляб, херинга, сланина, месни консерви оставиха след себе си Анатол и хората му! (Само алкохолът никога не оставаше.) Плюс двете консерви месо от белите ръце на Степан-Альоша! Можеше да се живее с това. Всъщност не съм яла толкова мазнина от години, не съм била толкова сита след хранене от месеци. Но за колко дълго? За момента обаче се тъпча, зареждам се със сили.

(Следва)