МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 21

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Навън е студено и облачно. Днес стоях дълго на помпата под дребния дъжд. Наоколо в утъпканите градини горят огньове, мъжете пеят в съпровод на акордеон. Пред мене стои една жена с мъжки обувки, с шал на главата, покриващ половината ѝ лице, очите ѝ са насълзени. Наоколо тишина, за първи път откакто съм на опашка за вода. Катюшите мълчат. Небето все още тлее жълто. Вечерта в сряда беше пълна с пожари. Но няма повече изстрели в Берлин, тишина. Стоим там, дъждът се лее, говорим малко и тихо. Помпата скърца, лостът скърца, руснаци пълнят туби един след друг. Ние чакаме. Окаяната фигура пред мен съобщава монотонно, че не, досега не е изнасилвана, успяла е да се затвори в мазето с още няколко души. Но мъжът ѝ се върнал от поделението, нали разбирате... И сега трябва да го гледа, да го крие, да му носи храна и вода, така че вече не може да се грижи за себе си. През това време една неугледна жена вика зад мене: „Хубавият ми диван, с кралско синьо кадифе, и два еднакви фотьойла имах, натрошиха ги и ги изгориха!“ И накрая един мъж с кльощаво лице, малко като юмрук, започва да разказва своята история: в сградата му едно семейство държало малката си дъщеря скрита под шезлонга – покривалото било смъкнато до пода и руснаците сядали на шезлонга, без да разберат, че момичето лежи отдолу... Вярно ли е, или е измислица, не зная. Би било възможно. Живеем в кичозен роман и сред слухове.

Не мога да се скрия, макар да зная, че има тайна вратичка към тавана. Няма кой да ми носи вода и храна горе. Когато бях на девет години и бях в къщата на баба и дядо, един неделен следобед се скрих на тавана с братовчедка си Клара. Изпълзяхме в един ъгъл под напечените от слънцето слама и греди на покрива и си шушукахме за раждането на деца. Клара, по-малка от мене, но по-осведомена, шепнеше за големи ножове, с които разрязват жените, за да излязат децата на бял свят. Още усещам как врата ми се стягаше от ужас. Докато улегналият глас на баба не ни повика на вечерня от дъното на стълбите. Затътрих се надолу по стъпалата и въздъхнах облекчено, когато видях баба с некроената си сатенена престилка, широка и кръгла, с очила в телени рамки на върха на носа. Къщата ухаеше на кафе и ябълков сладкиш, а сладкишът сигурно беше поръсен с пудра захар, въпреки че един килограм от него струваше няколко милиона тогавашни хартиени марки. Докато дъвчех, забравих за ножовете на Клара и за страха си. Но днес мисля, че децата са прави да се страхуват от секса. В него има много остри ножове.

Руснаците около помпата само хвърляха бегли погледи към нас, носещите вода. Те вече бяха разбрали, че от къщите изпращат на помпата преди всичко гърбавите и старите. Аз също сбръчквам лицето си, дръпвам ъгълчетата на устата си надолу, присвивам очи, за да изглеждам доста стара и окаяна.

В началото, когато не бях толкова известна, нашите руски гости често ме питаха за възрастта ми. Ако тогава кажех, че скоро съм навършила тридесет години, следваше усмивка и отговор: „Хехе, тя се прави на стара, хитра е.“ Разбира се, трябваше да повярват на личната ми карта, която показах. Те не ни знаят, свикнали са с техните плодовити, преждевременно изтощени руски жени и четат годините по телата ни – нещастни, каквито изглеждат повечето от нас сега в сравнение с мирното време.

Руснак с червени бузи вървеше покрай нашата редица и свиреше с акордеон. Той ни извика: „Хитлер капут, Гьобелс капут. Сталин гут (е добре – бел. П. Н.).“ Той се смее, изграчва една ругатня, тупа един свой другар по рамото и вика на руски, макар че никой от опашката не го разбира: „Вижте го! Това е руски войник. И дойде от Москва до Берлин!“ Те ще се пръснат по шевовете, горди от победата. Явно са изумени, че са стигнали дотук. Преглъщаме всичко, стоим и чакаме.

Прибрах се с две кофи вода. Вътре в апартамента нов вихър. Двама войници, непознати, тичат през стаите и търсят шевна машина. Показвам им нашия "Сингер" в кухнята. Откакто Петка, остриганият до дъно Ромео, се заигра с него, изглеждаше доста изкривен. Защо им е на двамата шевна машина?

Оказва се, че имат пратка за Русия и искат да я зашият в ленен калъф. Което, разбира се, трябва да се направи на ръка. С много красноречие, чийто главен герой бяха повторенията, убедих момчетата, че технологията не е достатъчно напреднала за тяхното желание, че в случая е подходяща обикновена ръчна работа.

Накрая те кимат с кръглите си глави и се съгласяват. Цял хляб са ни донесли за награда. Вдовицата се замисля и решава да повери княжеската поръчка на съпругата на книжаря, която е умела в шиенето и има нужда от препитание. Втурва се да изкара жената от нейното жилище с тройната охранителна система.

След малко жената на книжаря наистина влиза, подозрителна, колеблива, но веднага примигва лакомо към хляба. Казва, че от дни не е хапвала залък хляб. Живее със съпруга си на ечемик и боб. Сега стои до прозореца на кухнята и пришива внимателно белите ленени парчета около вързопа. Съдържанието остава скрито за нас. Меко е на допир, предполагам, че вътре има дрехи.

Опитвам се да си представя как се чувстват руснаците, когато цяло имущество лежи наоколо незащитено и без собственик. Във всяка сграда има празни жилища, които са напълно изоставени на тяхно разположение. Всяко мазе с всичките неща, пазени там, е отворено за тях. В този град няма нищо, което да не им принадлежи. Просто е прекалено много. Те вече не осъзнават изобилието, посягат към случайни вещи, губят ги или ги раздават, завличат много неща, които по-късно изхвърлят като твърде досадни. За първи път виждах мъже да опаковат такъв спретнат пощенски пакет от плячката си. Те обикновено са неловки в реализирането, не са наясно с качеството и цената и грабват първото нещо, което им хване окото. Откъде да имат такива навици? Цял живот са носили това, което им е било определено, не знаят как да отсяват и избират, нямат представа кое е хубаво и кое е скъпо. Например, ако крадат спално бельо, то е само за да легнат веднага върху него. Независимо дали е от пух или от рециклирана вълна, няма как да разберат разлика. И над всяка друга плячка най-много ценят алкохола.

Докато шие, жената на книжаря споделя с нас разни новини. Да, майката на осемнадесетгодишната Стинхен все още я държи на тавана и я оставя там и през деня, откакто двама руснаци нахлуха в жилището им, размахаха револвери и пробиха дупка в линолеума на пода. Момичето било все така бледно. И не е чудно. Но все още било непокътнато. Жената на книжаря разказва за новите ни обитатели, две млади сестри, едната от които била вдовица от войната и имала тригодишно момченце. Те се преместили в едно от празните жилища и се забавлявали с войниците вътре, понякога през деня, понякога през нощта; според слуховете там било много весело. Научаваме още, че една жена от отсрещната сграда скочила от третия етаж на улицата, когато Ивановците я преследвали. Погребали я на поляната пред киното. Много хора сигурно са погребани там. Не зная, моят път до помпата води в другата посока. И това е единственото място, където ходя сега.

Жената на книжаря разказва това, което е чула. Фама. Когато чуех тази дума, винаги си представях забулена, мърмореща женска фигура. Слухът. Ние се храним с него. В първобитните времена хората са научавали за всички събития от слуховете. Човек може да си представи мирогледа на ранните култури като доста мъгляв и колеблив. Наплашен, кошмарен, вълна от мърморещи ужаси и страхове, от злоба и завист към боговете. Понякога в тези дни имам чувството, че вече нищо не е наред – че може би Адолф отдавна е пристигнал с подводница при Франко и седи в някой испански замък, кроейки планове как Труман ще изпрати руснаците у дома. Дълбоко в себе си обаче винаги усещам нашето поражение, нашата изоставеност.

Двамата руснаци се появиха отново, взеха доволно ушития пакет и дадоха на жената пресния хляб. Разговарях и с двамата. Оказа се, че нито един от тях не е руснак по националност: единият е етнически германец от Кубан, другият поляк от Лемберг (Лвов – бел. П. Н.). Етническият германец се казва Адамс, неговите предци са емигрирали от Пфалц преди двеста години. Успява да произнесе няколко немски думи, на пфалцийски диалект, например: „Es hot gebrennt.“ Полякът е много красив, чернокос и синеок, жизнен и пъргав. Веднага начупва една щайга, за да имаме разпалки. И разменя няколко полски фрази с вдовицата, която като дете е научила малко полски, когато е гостувала в имението на свои роднини в Източна Прусия. Той ми предлага да отиде с мене и да донесем вода.

Приех, макар и неохотно. Когато донесох вода предния път, открих съобщение на немски и руски долу до входната врата, което гласеше, че оттук нататък на руснаците вече не им е позволено да влизат в германски жилища и да не се занимават с цивилни германци.

Тръгваме, радвам се, че по този начин ще спестя поне час на опашка: защото, ако руснак ми налива водата, ще имам предимство. Отвън един офицер вика след моя поляк: „Хей, ти! Какво правиш с тази германка!“ Полякът ми намига, оставя ме и ме посреща отново на помпата, където използва своето предимство. Междувременно от опашката ми изпращат погледи, в които чета горчивина и презрение. Но никой не смее да се обади.

Полякът е сприхав. По пътя започва спор с един войник за няма и нищо, нахвърля се, сумти и вика. След това се успокоява внезапно, настига ме и ми обяснява, сочейки тила си, че откакто го прострели в главата край Сталинград, е много свиреп и див и често сам не знае какво прави в гнева си - преди не бил такъв. Гледам го тревожно и бързам с двете си кофи. Полякът наистина има дебел меден медал за Сталинград, висящ на ярка цветна лента, увита в целофан. Зарадвах се, когато изчезна пред входа на нашата сграда. Но все още ще мине известно време, докато в немските домове няма да се влиза, докато голяма част от изоставените сгради, кръстосани с нашите жилища, служат официално за войскови квартири.

(Следва)