МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 22

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 3 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ СРЯДА

Нещо забавно: докато бях на помпата с поляка, при вдовицата се появил Петка, бившият ми обожател с русата четина, който хвърли шевната машина. Явно е забравил обаче тази пиянска постъпка, защото според вдовицата се държал изключително приятелски с нея. Донесъл хубав жълт кожен куфар с големи размери, който друг едва ли би могъл да повдигне. Разпръснал съдържанието му пред вдовицата и ѝ казал, че всичко, което си избере, ще бъде нейно. От друга страна „нищо, нищо, нищо“ за мене! Е, това били само приказки, разбира се. В края на краищата, никога не би могъл да попречи на вдовицата да даде нещата на мене, след като той си отиде. Вероятно ми поднасяше хубав подарък и искаше да опита отново да се добере до това, което нарича любов - набързо и за сбогом, защото казал на вдовицата прощалния поздрав "Досвиданя" (рус. „Довиждане – бел. П. Н.) и имал предвид, че цялата му част заминава далече от тук...

С доста самообладание вдовицата отхвърлила подаръците и изпратила Петка заедно с куфара му. Между другото, не от морални задръжки! „Как да взема това - казваше тя, произлизаща от добро германско семейство от средната класа. – Те отнесоха и моя куфар." Притесненията ѝ бяха чисто практически. „В края на краищата не мога да нося тези неща. Куфарът е от една от къщите наоколо; и ако се покажа с дрехи от него, рискувам да се натъкна на истинския им собственик.“ Тя взела само два чифта обувки, не могла да им устои, били точно нейния размер. Те бяха кафяви всекидневни обувки, обикновен модел и според вдовицата лесно можеха да бъдат намазани с черна боя и така да бъдат добре замаскирани. Тя искаше да ми даде единия чифт обувки, да ги нося аз, защото имам само едни. За съжаление обувките ми бяха малки.

Цял следобед беше тихо; не видяхме никого от нашите познати, нито Анатол, нито Петка, Гриша, Ваня, Яша или учителя Андрей. Вместо това точно по здрач се появи майорът, със закръглената си узбекска сянка и още един – слава богу, не мрачният рус лейтенант с туристическата щека. А дребен червенобузест момък със син моряшки костюм, на осемнадесет години, от съветския флот. Явно са превзели Берлин и по вода. Имаме наоколо достатъчно езера. Морякът прилича на ученик и се усмихва невинно и широко, когато ме пита тихо дали може да ме помоли за нещо.

Моля! И го викам до прозореца, през който още мирише на изгоряло. Тогава морякът ме пита учтиво, съвсем детински, дали ще бъда така любезна да му намеря момиче, но да е чисто и спретнато, добро и мило - ще му донесе и нещо за ядене.

Взирам се в момчето, борейки се да не избухна в смях. Това е върхът. Сега вече изискват чистота и доброта, и благороден характер от своите победени обекти на похот! Единственото нещо, което липсва, е полицейско свидетелство за благонадеждност, преди да легнат с тях! Но малкият изглежда толкова обнадежден, има нежната кожа на добре гледано мамино детенце, че не мога да му се сърдя. Така че поклащам глава с необходимото съжаление, казвам му, че живея в тази къща от скоро време, почти не познавам хора и за съжаление не мога да му кажа къде може да се намери добро и спретнато момиче за него. Той приема това с разочарование. Пръстите ми потрепват, иска ми се да ги поставя зад ушите му и да проверя дали е мокър. Но зная, че дори и привидно най-нежният руснак може изведнъж да се превърне в диво животно, ако посегнете на него или на самочувствието му. Просто искам да зная защо продължават да ме вземат за сватовница. Вероятно защото аз съм единствената тук, която разбира желанията им езиково.

Моят моряк се оттегли, след като ми подаде бебешката си лапа в знак на благодарност. Защо тези млади момчета са толкова заети с преследването на жени? У дома сигурно щеше да почакат още малко, въпреки че се женят по-рано от нашите мъже. Вероятно тези момчета войници, подобно на шестнадесетгодишния Ваня, изнасилвачът от стълбището, искат да се покажат пред по-възрастните си другари като пълноценни мъже.

Е, дивите изнасилвания от първите дни приключиха. Плячката стана оскъдна. И други жени също, както чувам, вече са в здрави ръце и табуизирани, точно като мен. Междувременно вдовицата е научила още подробности за двете пиещи и весели сестри; според нея до тях се допускат само офицери, които не гледат с добро око на хора с по-нисък ранг, стремящи се към техните легла. Като цяло всеки, който все още не е готов да си отиде, се опитва да намери нещо по-трайно, което да притежава, и е готов да плати за това. Разбират, че храната ни е мизерна. А езикът на хляба, бекона и херингата – техните основни дарове – е международно разбираем.

Майорът ми донесе всякакви неща, не мога да се оплача. Под палтото си носеше пакет свещи. Плюс още пури за Паули. Узбекът беше тежко натоварен и извади последователно кутия с мляко, кутия с месо и парче солена сланина; след това увито в кърпа масло от поне три фунта, покрито с кичури козина, които вдовицата изскуба веднага, и когато решихме, че няма какво повече да има – появи се една калъфка за възглавница, пълна с много захар, около пет фунта! Това бяха царски сутрешни подаръци. Хер Паули и вдовицата бяха изумени.

Вдовицата изтича да прибере подаръците в кухненския шкаф. Хер Паули и майорът пушеха приятелски, а аз седях и размишлявах мрачно. Това е нова ситуация. Не можеше да се каже, че майорът ме е изнасилил. Вярвам, че една моя студена дума е достатъчна и той ще си отиде и никога повече няма да се върне. Така че съм негова доброволно. От симпатия ли го правя, или от нужда за любов? Боже мой. В момента ми е омръзнало от всякакви мъжки образи и от техните мъжки желания, изобщо не мога да си представя, че мога да копнея за подобни неща отново в живота си. Заради сланината, маслото, захарта, свещите и консервите ли го правя? Това е малко по-определено. Тежеше ми да ям провизиите на вдовицата. Радвам се, че сега, чрез майора, мога и аз да ѝ дам нещо. Така се чувствам по-свободна, ям с по-чиста съвест. От друга страна харесвам майора, толкова повече го харесвам като човек, колкото по-малко ме иска като мъж. И няма да иска много, усещам го. Лицето му е бледо. Раната в коляното го мъчи. Той вероятно търси човешкото, женското общуване повече от просто сексуалното. И аз му го давам с желание, с радост. Защото сред хората зверове от последните дни той е най-поносимият мъж и човек. Мога и да го управлявам. Не бих го правила лесно с Анатол, въпреки че Анатол беше добродушен към мене. Но толкова беше настървен като бик, толкова силен! Инстинктивно можеше да ме удари, с което да ме накара да изплюя зъбите си - просто така, от излишък на сила. С майора, напротив, можех да говоря. Но това все още не отговаряше на въпроса дали трябва да се наричам проститутка, защото на практика живея от тялото си и получавам храна, за да го отдавам.

От друга страна, докато пиша това, първо трябва да се замисля защо се държа толкова морално и така, сякаш професията на проститутката е дълбоко под достойнството ми. Все пак това е стара, вековна професия и достига до най-висшите кръгове. Само веднъж обаче съм говорил с такава жена; тоест с регистрирана жена, упражняваща официално тази професия. Беше на кораб в Средиземно море някъде близо до африканския бряг. Бях станала много рано и се мотаех по палубата, докато моряците търкаха дъските. Една жена вече беше станала, непозната за мене, пълна, скромно облечена, пушеше цигара. Застанах до нея край парапета и я заговорих. Тя знаеше малко английски, нарече ме „мис“, предложи ми цигара от кутията си и се усмихна. По-късно главният стюард ми каза с драматичен шепот, че това е „лоша жена“; трябвало да я вземат със себе си, но я пускали на палубата само сутрин, когато обикновено никой от пътниците още не е станал. Не я видях повече, но все още виждам пред себе си пълното ѝ, приятелско женско лице. Какво означава „лоша“!

Но бих ли могла, независимо от моралния аспект, да се окажа в тази професия и да ѝ се насладя? Не, никога. Това противоречи на природата ми, наранява самочувствието ми, унищожава гордостта ми и ме прави физически нещастна. Така че не е необходимо. Ще изляза от този бизнес, ако трябва да нарека сегашната си работа така, с голяма радост, стига да мога да изкарам прехраната си отново по друг, по-приятен начин, който повече отговаря на гордостта ми.

Около 22 часа майорът изпрати своя узбек в стаята зад кухнята. Коланът дрънка по таблата на леглото, револверът виси, военната фуражка увенчава крака на таблата. Но свещта още гори и ние си казваме какви ли не неща. Тоест говори майорът, разказва ми за своето семейство и вади малки снимки от портфейла си. Например снимката на майка си, която има диви, дръпнати черни очи и бяла коса. Тя произхожда от южната част на страната, където винаги са живели татарите, и се е омъжила за много рус сибиряк. Външно майорът има много общо с майка си. От тази смесица на севера с юга вече мога да разбера неговия характер: нервността, редуването на припряност и отпуснатост, на огън и меланхолия, лиричните му полети и внезапното му лошо настроение след това. Той бил женен, но се развел отдавна, очевидно е бил труден партньор, както самият той признава. Деца няма, което е нещо много рядко за един руснак. Забелязах, че винаги ме питат дали имам деца, клатят глави и ми казват, че са изумени дето имаме толкова малко деца и толкова много жени без деца. Дори не искат да повярват на вдовицата, че няма деца.

(Следва)