ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 26

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

I. ПОВЕСТТА НА ЕСТЕР

В третата глава Естер, която е отгледана от своята кръстница (сестрата на лейди Дедлок), се появява за първи път като разказвач и тук Дикенс прави грешка, за която по-късно ще трябва да плати. Той започва историята на Естер на уж детски език („скъпата ми кукличка“ е най-безхитростен способ), но авторът скоро ще разбере, че това не е подходящо средство за трудна история и много скоро ще видим как неговият собствен мощен и колоритен стил започва да си проправя път през псевдодетската реч, както е тук например: „Милата стара кукла! Аз бях много срамежливо момиче - не смеех да отварям често уста, за да изрека някоя дума, и не отварях сърцето си за никого, освен за нея. Иска ти се да заплачеш, когато си спомниш колко хубаво беше, след като се върнеш от училище, изтичаш горе в стаята си и извикаш: „Мила, вярна кукличке, знаех, че ме чакаш!“, а когато седнеш на пода и се облегнеш на облегалката на огромното кресло, да ѝ разказваш за всичко видяно, откакто сте се разделили. От дете бях доста наблюдателна - но не разбирах всичко веднага, не! Просто наблюдавах мълчаливо какво се случва наоколо и исках да го разбера възможно най-добре. Не мога да съобразявам бързо. Но когато обичам някого много нежно, сякаш виждам всичко по-ясно. Възможно е обаче това само да ми се струва, защото съм суетна“. Забележете, че в тези първи страници от историята на Естер няма нито риторични фигури, нито живи сравнения. Но детският еузик започва да губи почва и в сцената, когато Естер и кръстницата ѝ седят до камината, дикенсовите алитерации (напр. „ticked“ и „clicked” - бел П. Н.) внасят объркване в ученическия маниер, по който Естер разказва.

Когато нейната кръстница, мис Барбъри (всъщност нейна леля), умира и юристът Кендж поема делото, стилът на разказване на Естер е погълнат от стила на Дикенс. „Не сте чували за делото „Джарндисови срещу Джарндисови“? - проговори мистър Кендж, като ме погледна над очилата си и въртеше внимателно калъфа им с някакви ласкави движения“. Ясно е какво се случва: Дикенс започва да описва възхитителния Кендж, натрапчивия, енергичния Кендж, Говорливия Кендж (какъвто е прякорът му) и забравя напълно, че всичко това е уж написано от наивно момиче. И още на следващите няколко страници срещаме дикенсови фигури на речта, прокраднали се в нейния разказ, изобилни сравнения и други подобни. „Тя (мисис Рейчъл - Вл. Н.) докосна челото ми със студена прощална целувка, която падна върху мене като капка разтопен сняг от каменна веранда - този ден беше много студено - и аз почувствах такава болка ... " или „... започнах да гледам дърветата, покрити със слана, които ми напомняха красиви кристали; полетата, съвсем равни и бели под пелената от сняг, навалял предния ден; слънцето, толкова червено, но излъчващо толкова малко топлина; леда, блестящ с тъмен метален блясък там, където кънкьори и хора, плъзгащи се по пързалката без кънки, бяха помели снега от нея“. Или описанието на Естер за немарливото облекло на мисис Джелиби: „нямаше как да не забележим, че роклята ѝ не беше закопчана отзад и връзките на корсета ѝ се виждаха – направо решетъчна стена на градинската беседка.“ Тонът и иронията в случая с главата на момчето Джелиби, заклещена между прътите на оградата, очевидно принадлежат на Дикенс: „Отидох при бедното момче, което се оказа едно от най-жалките небрежни същества, които някога съм виждала; заклещено между двата железни пръта, то, цялото червено, крещеше с чужд глас, уплашено и сърдито, докато продавачът на мляко и енорийският надзирател, водени от най-добри намерения, се опитаха да го издърпат за краката, очевидно вярвайки, че това ще помогне на черепа му да се свие. Като погледнах внимателно момчето (но първо го успокоих), забелязах, че главата му, както на всички малки деца, е голяма, което означава, че тялото му вероятно ще пропълзи там, където тя е пропълзяла, и казах, че най-добрият начин да изкараме детето е да го избутате с главата напред. Продавачът на мляко и енорийският надзирател се заеха да изпълняват моето предложение с такова усърдие, че нещастникът веднага щеше да падне, ако не го бях задържала за престилката, а Ричард и мистър Гапи не изтичаха на двора през кухнята, за да го уловят, когато вече беше провряно“.

Омагьосващото красноречие на Дикенс се усеща особено в такива пасажи като разказа на Естер за срещата ѝ с лейди Дедлок, нейната майка: „Обясних ѝ възможно най-добре тогава и доколкото си спомням сега, защото моето вълнение и моето отчаяние бяха толкова големи, че самата аз едва разбирах собствените си думи, въпреки че в паметта ми се запечатваше неизгладимо всяка дума, изречена от майка ми, чийто глас звучеше за мене толкова непознато и тъжно, защото като дете не се бях научила да обичам и разпознавам този глас и той никога не ме беше приспивал, никога не ме беше благославял, никога не ми беше давал надежда, - та повтарям, обяснявах ѝ, или се опитах да ѝ обясня, че мистър Джарндис, който винаги е бил за мене най-добрият баща, може да я посъветва нещо и да я подкрепи. Но майка ми отговори: не, невъзможно е; никой не може да ѝ помогне. Пред нея лежи пустиня и през тази пустиня тя трябва да върви сама“.

Към средата на книгата Дикенс, разказвайки от името на Естер, пише по-спокойно, по-гъвкаво, по по-традиционен начин, отколкото от свое име. Това, както и липсата на подредените описания в първите глави, е единствената им стилистична разлика. Естер и авторът развиват постепенно различни гледни точки, отразени в начина им на писане: от една страна, тук е Дикенс с неговите музикални, хумористични, метафорични, ораторски и налагащи се стилови ефекти; а ето я и Естер, която започва своите глави гладко и издържано. Но в описанието на Уестминстър Хол след края на съдебния процес срещу Джарндис (цитирах го), когато се оказва, че цялото състояние е отишло за адвокатски хонорари, Дикенс почти напълно се слива с Естер. Стилистично цялата книга е постепенно, неусетно напредване към пълното им уеднаквяване. И когато рисуват словесен портрет или предават разговор, между тях не се усеща никаква разлика.

Седем години след случилото се, както става известно от шестдесет и четвърта глава, Естер пише своята повест, която съдържа тридесет и три глави, иначе казано - половината от целия роман, състоящ се от шестдесет и седем глави. Удивителна памет! Трябва да кажа, че въпреки отличната конструкция на романа, основната грешка е, че на Естер е позволено да разкаже част от историята. Аз не бих я оставил даже да се приближи!

(Следва)