МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 23

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Майорът ми показва още една снимка, портрет на много хубаво, със стриктно разделена коса момиче, дъщеря на полски университетски професор, при когото бил настанен миналата зима.

Когато майорът пита за семейното ми положение, избягвам и не искам да говоря за това. След това иска да знае какво образование имам и изслушва с уважение това, което му говоря за гимназията, за чуждите езици, които научих, и за моите пътувания из цяла Европа. Той казва с признание: „Имате добра квалификация.“ След това изведнъж се чуди, че всичките германски момичета са толкова слаби и без тлъстини – наистина ли имахте толкова малко храна? После си представя какво би било, ако ме вземе със себе си в Русия, ако бях негова жена, ако се срещнех с родителите му... Обещава да ме храни там с пилешко и сметана, защото у дома му живеели добре преди войната... Оставих го да си фантазира. Явно моето "образование" - което, естествено, измерва със скромните руски стандарти - му вдъхва уважение и ме прави желана в очите му. Разбира се, това е разлика от нашите немски мъже, за които според моя опит това, че е начетена, не увеличава по никакъв начин привлекателността на жената. Напротив, винаги се държах инстинктивно малко по-глупаво и по-невежо спрямо мъжете или поне се пазех сдържано, докато не ги опозная по-добре. Германецът винаги иска да бъде по-умният и да учи малката си стопанка. Съветските мъже не знаят нищо за малките стопанки на техния уютен дом. Образованието е много популярно там и е толкова рядка, търсена, много необходима стока, че държавата го обгръща със сияйна аура. Освен това знанията там се заплащат добре, което иска да каже майорът, когато ми обяснява, че в родината му със сигурност ще намеря „квалифицирана работа“. Благодаря много, имаш добри намерения, но се наситих на това завинаги. Имахме твърде много вечерни часове. Вече не ги харесвам. Харесвам вечерите за себе си.

Той отново запя, тихо, мелодично, обичам да го слушам. Той е честен, чистосърдечен, откровен. Но далечен и странен и толкова недовършен. Докато ние, западняците, сме от старо време и прекалено умни, но въпреки това сега сме мръсотия под ботушите им.

Всичко, което си спомням за нощта, е, че спах дълбоко и дори сънувах приятни сънища; и че сутринта попитах майора как е руската дума за "сън" с безкрайни перифрази като "кино в главата", "картинки със затворени очи", "нереални неща, когато спя". Още една дума, която липсва в речника на войниците.

Когато майорът се отправи към задната стая около шест часа сутринта, за да събуди узбека, отвътре беше съвсем тихо. Той ме извика, уплашен и развълнуван, мислейки си, че нещо трябва да се е случило азиаца - може би припадък или дори нападение и убийство? Даедно разтърсвахме дръжката и чукахме по дървото на вратата. Нищо, нито звук: но можеше да се види, че ключът е вътре. Никой не спи толкова дълбоко, дори и един азиатец. Втурнах се в предната стая, разтърсих вдовицата и прошепнах нашите притеснения в ухото ѝ.

— Хайде сега — прозя се вдовицата. - Той просто иска да остане тук сам и да опита късмета си с тебе по-късно.

Хер Паули често споменава „женската интуиция“ на вдовицата. Но в случая аз не ѝ вярвам и се смея.

Накрая майорът си тръгва, след като поглежда часовника си няколко пъти. (Руски часовник, той ми го доказа още в началото на нашето запознанство, като ми показа производствената марка.)

Веднага щом излезе през вратата - кой се появява в коридора, добре отпочинал? Господи Узбекът!

Той се приближава тежко към мене, поглежда ме с подпухналите си, сега странно замъглени малки очи, и изважда чифт копринени чорапи от джоба на шинела си, все още в хартиената опаковка, подава ми ги и казва на развален руски:

„Искаш? Давам ти. Разбираш мене?"

Естествено, че разбирам, скъпи шишко! Отварям широко входната врата и му показвам накъде е пътят. „Стига ти толкова“, казвам на немски. Той разбира и си тръгва, поглежда ме отново с укорително стиснати очи и пъха чорапите обратно в джоба си.

Едно на нула за „женската интуиция“!

ПРЕЗ НОЩТА ОТ ЧЕТВЪРТЪК, 3 МАЙ, ДО ПЕТЪК, 4 МАЙ

Малко след три часа е и все още е тъмно, пиша в леглото, на свещи и сама. Мога да си позволя този лукс от светлина, защото майорът ни е осигурил много свещи.

В четвъртък в нашето жилище отново имаше суматоха. Неочаквано се появиха трима от хората на Анатол, насядаха около масата, бъбреха, пушеха, плюеха наоколо, пуснаха дрезгавия грамофон, който все още стоеше у дома, и оставиха рекламния диск на фирмата за облекло да грачи ненаситно. Като попитах за Анатол – страшен въпрос! – вдигнаха рамене, но намекнаха за възможното му връщане. Между другото, армейският хлебар се появи отново с бялото си облекло и повтори стереотипния си въпрос дали познавам момиче за него срещу много брашно.

Не, не познавам момиче за хлебаря. Пиещите и весели сестри са в здравите ръце на офицери. Осемнадесетгодишната Стинхен е добре скрита на тавана. Не съм се виждала и чувала през последните дни с двете дъщери на портиера, предполагам, че са заминали на друго място. Едната от двете продавачки долу в хлебарницата беше избягала и твърдяха, че се крие в чуждо мазе. Другата, както чула вдовицата, се криела отзад в стаята. Преместили голям шкаф пред свързващата врата, а прозорецът отвън бил затворен с ролетна щора. Трябва да е доста тъмно на жената. Теоретично оставаше само младата жена, която прилича на млад мъж, на 24 години е и е лесбийка. Засега, както разбрахме, се е изплъзвала от Ивановците. Тя се разхожда непрекъснато със сиво сако, с колан и вратовръзка и мъжка шапка, нахлупена ниско над лицето. Скъси и косата си отзад на врата. Така се движи като мъж покрай руснаците, които не знаят нищо за подобни гранични случаи, дори ходи за вода, реди се на опашката и пуши цигара.

Паули пуска шеги за тази жена, пожелава ѝ подобаваща преквалифициране, твърди, че би било добре да ѝ изпратим момчетата, например Петка с лапите на дървосекач. Като цяло лека-полека започваме да възприемаме хумористичен подход към изнасилванията, хумор на осъден на смърт.

Често имаме причина да го правим. Тази сутрин жената с екземата на бузата трябвало да изпита това, противно на моето пророчество. Двама мъже я хванали, докато се качвала по стълбите към съседите и я завлекли в едно от изоставените жилища. Там се наложило да ѝ се случи два пъти или по-точно един път и половина, както се изрази тайнствено. Каза, че един от мъжете посочил екземата и попитал: „Сифилис?“ При което тази овца, първоначално шокирана, поклатила глава и извикала „не“. Малко по-късно тя се озова в нашето жилище, минаха минути преди да може да проговори и ние я почерпихме с чаша бургундско. Накрая се съвзе и се ухили: „Това чаках седем години.“ (Толкова е разделена със съпруга си.) После разказа за жилището, в което е била завлечена, и потръпна: „Колко лошо мирише там! Навсякъде я вършат тази работа.“ Въпреки това учи усърдно руски. Сдоби се с малък речник и преписва думи от него. Сега иска да я науча на правилното произношение. Нейната екзема е съвсем близо до мене, намазана с мехлем и приличаща на парче гнил карфиол. Но аз доста намалих обикновената си раздразнителност и отвращението си през тези дни.

Ние също смятаме изоставените жилища за извън закона, вземаме каквото ни трябва, занимаваме се с грабежи. Така придобих наръч брикети, чук и два буркана консервирани череши от съседното жилище (където бяха използвали мивката в кухнята като тоалетна, между другото). Ние живеем добре и също храним добре Паули. Той напълня много в леглото си, където лежи заради болките.

Изведнъж, към вечерта, в нашата стая нахлу Анатол. Неочаквано, почти забравен. Уплашена съм и сърцето ми бие в гърлото. Но Анатол се смее, прегръща ме, явно не знае нищо за майора. Изглежда наистина е назначен в щаба, защото е много добре информиран. Той ни казва за разрушения център на Берлин, за съветското знаме, което се вее върху руините на Райхстага и върху Бранденбургската врата. Бил е навсякъде. Не може да ни каже нищо за Адолф, но потвърждава, че Гьобелс се е самоубил с жена си и всичките си деца. Захваща се с грамофона и капакът му се разпада веднага на пет парчета под силните му ръце. Анатол стои там с парчетата, напълно озадачен.

Объркани образи, фрагменти от картини, които се смесват в мозъка ми и вече не мога да ги различа. Още една вечер с много водка, още една нощ. Ослушвам се тревожно какво става навън, тръпна при всеки звук и всяка стъпка. Страхувах се, че майорът може да се появи, но не се появява. Може би мрачният светлокос лейтенант, който също познава Анатол и приятелите му, е съобщил за връщането му. Анатол беше чул някакъв слух за майора и искаше да знае дали съм била с него... Аз му махнах с ръка и казах, че сме имали само политически разговори, от което той остана доволен. Или се престори на доволен. От своя страна той ме увери, че никога не е докосвал друго момиче в Берлин освен мени. След това извади пощата си, която получил от дома. Четиринадесет писма, тринадесет от които написани от жени. Каза, усмихвайки се свенливо, но съвсем естествено: „Да, всички ме обичат“.

(Следва)