ЗА КАКВО И КАК ПИШЕЛ ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Годината е1880-та. Малкото жилище на улица „Колоколная“ в Санкт Петербург е пълно с дебели книги. На корицата на една от тях под слой прах блести със златни букви надписът „Братя Карамазови”. Богато облечени дворяни, баща и петнадесетгодишен син, влизат от тесен коридор „с нисък таван“ в също толкова тесен кабинет. Брадат мъж с хлътнало лице и силно овехтели кафяви дрехи седи до масата в стаята и кашля тежко. По слабо осветения кабинет летят, въртейки се, прашинки. Възрастните разговарят малко, след което момчето започва да чете с треперещ глас:

ееееееее

Там, под тенью молчаливой Кипариса, грустной ивы Есть родник спокойных вод. Неподвижна и зеркальна, и прозрачна и кристальна, влага струй его — как лёд.

ееееееее

Там, под сянката мълчалива на кипариса, на тъжната върба има извор със вода спокойна. Неподвижна, огледална, и прозрачна и кристална влагата на струите му е като лед.

Колкото по-дълго говори момчето, толкова повече заеква. Лицето му червенее и по челото му се стича студена пот. Стопанинът на жилището седи, взира се в бележките си, кашля силно и клати глава. „Слабо, лошо. За нищо не става - казва той и добавя с дерящо се гърло: - За да пишеш добре, трябва да страдаш, да страдаш!“ Момчето млъква. Баща му скача от стола и казва раздразнено: „Не, по-добре да не пише, но да не страда!“ - и излиза от кабинета. Брадатият мъж се ръкува с момче за довиждане. Бледосините му очи изглеждат прозрачни, почти мъртви. Гостите напускат задушната стая и се разтварят в уличния шум.

Година след тази среща стопанинът на жилището, писателят Фьодор Михайлович Достоевский, ще напусне белия свят: той умира от туберкулоза и зачестили епилептични припадъци. А Дмитрий Мережковский, който отишъл при него за отзив, публикува за първи път през същата 1881 г. свои стихове в благотворителния студентски сборник „Отклик“. Ще го издадат също така в съвсем малък тираж, но с висококачествена кожена корица и златно щамповани букви – също като „Братя Карамазови“, които видял да лежат на мръсния под в кабинета на Достоевский. Мережковский ще води задочна полемика с вече мъртвия класик през целия си живот в множество есета и философски статии. За него Достоевский ще остане завинаги „прорицател на духа“, живо въплъщение на чистото религиозно начало, човек на „небето“.

ТЕХНИКА НА ПИСАНЕ

Дмитрий Мережковски бил, заедно с поетите Вячеслав Иванов и Валерий Брюсов, един от основоположниците на символизма в Русия - поне когато през 1892 година излиза втората му стихосбирка, озаглавена „Символи“, публиката все още няма представа какво означава това. „Какви символи?“ — питат автора. Поетът предлага на читателите да се потопят в мистичен свят, където всички усещания се изострят, а околните предмети и хора се размиват в мъглата като пустинни миражи. Изобретателните образи не са обаче вегова самоцел - с помощта на езика на символизма авторът се опитва да имитира чувството за религиозен опит, като по този начин актуализира класическата „духовна“ поезия.

Лирическо пространство на Мережковский е „запуснатата манастирска градина“, обраслите с бурени руини, където героите се скитат в търсене на отдавна изгубения Бог и сами изчезват безследно. В най-добрите му стихотворения винаги се запазва атмосферата на религиозно тайнство: отблясъкът на „лампата“ пада върху матово „готическо“ стъкло, листата от „зелените клони“ на дърветата шепнат нещо тайнствено, а по тъмната речна вода се отдалечават един от друг кръговете от „камък“, който никой не е хвърлял там. Понякога картината се получава по-декадентска, в духа на Шарл Бодлер: къщи и случайни минувачи се „сливат“ в една непрекъсната „мъгла“, текат по улиците на „каменния“ град и „се задъхват“ в „мъртвата мъгла” като „пламъка на фенерите”.

ИСТОРИЧЕСКА ПРОЗА

От 1892 година Мережковский, заедно със съпругата си, декадентската поетеса Зинаида Гипиус, пътува по Средиземноморието, прекарвайки много време в Гърция и Турция. Там, сред „жегата“, „праха“ и „вонята“, той се разхожда из древните руини, които някога са били грандиозни антични градове. В своите дневници Мережковский си спомня как се скита „полубезумен“ из тухлените подземия на Акропола и руините на Колизеума, наблюдавайки „мъртвото величие на свалената власт“. По това време семейството е напълно изчерпано финансово - съпрузите залагат брачните си халки, за да си купят храна и да се установят някъде. Няма достатъчно средства дори за кефира, предписан на Мережковский от лекаря, но това не го притеснява много. Поетът се опитва да „разкопае“ със свои сили културното наследство на мъртвите цивилизации - превежда антични трагедии, увлича се още по-дълбоко от религиозната философия и постепенно спира да пише поезия, като се потапя в работата си над историческия роман „Юлиан Отстъпник“, първият от известната негова трилогия „Христос и Антихрист“.

Дмитрий Мережковский и Зинаида Гипиус

В новите си текстове Мережковский описва с характерен импресионистичен маниер сблъсъка между християнството като религия на „абсолютното добро“, невъзможно на Земята, и хармоничното, но „тъмно“ езичество, което се среща в различни форми през цялата човешка история. Писателят смята, че във всички времена този конфликт е причинен от сблъсъка на два принципа - „плътския“ и „духовния“, „земния“ и „небесния“. Мережковский се опита да разсъждава върху разделянето на „официалната църковност“ и личната религиозност, да премахне разрива между тях и да обедини „Христос“ и „Антихриста“. Наистина, когато трилогията е вече почти завършена, авторът каза, че първоначалната му идея се е оказала „лъжлива“, защото цялата „истина“ както за „небето“, така и за „земята“ се съдържа вече в учението на Христос.

ТРИТЕ РЕВОЛЮЦИИ

В началото на XX век Мережковский продължава да работи върху исторически произведения като част от трилогията „Царството на звяра“ и дори публикува нов сборник със стихотворения. Там има много малко свежи текстове, но всички предишни, в контекста на философските произведения на писателя, блестят с нови цветове. През 1905 година, след Първата руска революция, Мережковский се убеждава в „антихристиянската“ природа на имперската власт и започва да се приближава към народниците и есерите. В творбата си „Бъдещият простак“, написана през същата година под впечатлението от разстрела на протестиращите, Мережковский предупреждава хората за „най-лошото възможно робство“, за надигащата се „стихия на еснафството“, която ще доведе със себе си истинския „дявол“, иначе казано: „бъдещия простак“ - „босяка“ и „хулигана“, некултурния човек от народа.

Семейство Мережковский приветства февруарската революция: според тях свалянето на монархията е единственият начин за „прекратяване на войната“; освен това на власт в този случай идва интелигенцията, буржоазията, които се страхуваха от „простака“ и нямаше да го допусне до себе си. Зинаида Гипиус си спомни как депутати от Държавната дума, сред които и министър-председателят Александр Керенский, идват в жилището им между заседанията, разговарят приятелски за всичко, което се случва „зад кулисите“ на държавния апарат и дори се съветват със съпруга ѝ.

След половин година, разочарован от реакционното поведение на властите, Мережковский предрича скорошно падане на демократичния режим. На хоризонта отново се очертава „простакът“ – кървавата диктатура на болшевиките. След Октомврийската революция семейство Мережковский позволява за известно време на есерите да се събират тайно в жилището им, надявайки се по някакъв начин да помогнат по време на обсадата на града от бялата армия, но след поражението на войските на Колчак и Деникин през 1919 година двамата заминават от Санкт Петербург за Минск, а оттам за Вилно, после стигат до Варшава и след известно време се установяват в Париж, където вече са купили жилище (в него живеят известно време през 1906 г.).

ЕМИГРАЦИЯТА И ХИТЛЕР

Във френската столица Мережковский създава антикомунистическата организация „Съюз на непримиримите” и литературно-философското дружество „Зелена лампа”. Жилището им с Гипиус се превръща в основен притегателен център за руските емигранти в Париж. Семейство Мережковский са канени по сцените в цяла Европа - от Белград до Виена. Писателят дори е номиниран няколко пъти за Нобелова награда за литература, но в крайна сметка е дадено предпочитание на Иван Бунин. По това време възгледите на Мережковски се втвърдяват: той нарича Съветска Русия „червен дявол“, „луд с нож в ръка“, който трябва да бъде унищожен, докато не е „поробил“ свободна Европа.

Дмитрий Мережковский, 1908 година

Когато нацистка Германия обявила война на СССР, Мережковский произнесъл антикомунистическа реч по радиото, в която нарекъл случилото се „подвиг“ на Хитлер и начало на „Свещен кръстоносен поход срещу болшевизма“. След това много руски емигранти спират да общуват с него. Зинаида Гипиус също е „уплашена“ от думите на съпруга си. Самият Мережковски отлично разбирал каква грешка прави. През 30-те години той говори за „бурето с барут на фашизма“, което, като се взриви, ще доведе до ужасна война. А през 1941 година писателят се надява, че в тази „война“ нацистите и комунистите ще се унищожат взаимно и Европа ще бъде освободена. Но сътрудничеството с Хитлер не му било простено дори под този предлог.

И ето я иронията: Мережковский, който търсел дълги години компромис между непостижимото „абсолютно добро“ и „тъмнината“ на човешкото сърце и основавал всичките си исторически и философски текстове от последните години на опита да уравновеси тези крайности, не различил очевидното зло около себе си, просто отказал да го види. Така той въплътил частично старата си мечта - станал гражданин на „мъртвата“ Германска империя, която надживява самия писател само с четири години.