ВИКТОР СУВОРОВ / ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ЗАПЛАХАТА“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Страната ни е огромна. Но границата ни е здраво заключена. Да се избяга е почти невъзможно. Отвъд границата са подчинените ни земи: Полша, Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Румъния и България. Там всичко е почти като у нас. А по-нататък има нещо много лошо. Безобразие, честно казано. По-нататък следва проклетият капитализъм. Там хората живеят някак си по друг начин. И колкото да обясняваш, че там всичко е много зле, нашият безотговорен народ искаше да живее така, както живеят там. А това не може да се допусне. Защо? Защото, ако живеем като тях, тогава управляващата партия ще бъде принудена да се отчита пред народа не само за своите победи и постижения, но и за своите грешки и престъпления, за липсата на колбаси и сирене, за километричните опашки. В една свободна страна никой няма да гласува за такава партия. И вождовете ще останат безработни.

Основният проблем беше, че Съветският съюз не можеше да съществува дълго време редом с нормалните държави, защото плановата (тоест контролирана от бюрократи) икономика не беше в състояние да се конкурира с икономиката на свободните страни. Именно затова не могат да процъфтяват дълго време два магазина, ако в единия от тях има чистота и ред, достъпни цени, учтиви продавачи, изобилие от стоки, а в другия - празни рафтове, мръсотия, хлебарки, шарещи плъхове и грубо отношение към купувача.

Пред собственика на втория магазин се изправя дилема: или да обяви банкрут, или да пусне на проспериращия съсед "червен петел" (руски израз, означаващ „да запали, да предизвика пожар“ – бел. П. Н.).

Именно затова Северна Корея не може да съжителства дълго време с Южна Корея в историческа перспектива, не може да поддържа с нея нормални отношения. На едното място има корейци и на другото място има корейци. Същите хора, същата история, същата психология, същите способности. Но Южна Корея е икономическа свръхдържава, а в Северна Корея има справедливост, светло бъдеще и гладно настояще. Ако се отвори границата, всички хора ще хукнат от север на юг. Затова границата е затворена. Затова всеки в Северна Корея, който каже, че животът в Южна Корея е по-добър, бива изпращан в концентрационен лагер за превъзпитание.

Южна Корея произвежда великолепни, умопомрачителни леки коли, телевизори и компютри, докато Северна Корея произвежда ракети и атомни бомби.

В същото положение се оказали и ръководителите на Съветския съюз: ресурси в изобилие, земя – колкото искаш, талантливи хора. Но в магазините има опашки за колбаси, които се правят от някакви подозрителни продукти.

И хората задават въпроси: защо е така? Тези, които задават такива въпроси, трябва да бъдат търсени, открити, затворени и превъзпитани.

Прав бил другарят Ленин: или едните, или другите ще победят.

Или проклетите буржоа ще съблазнят и завлекат целия наш народ в живот като техния. Или ще ги задушим и тогава по целия свят всички ще живеят така, както се живее у нас. И тогава няма да има къде да се бяга. И тогава няма да има образец за сравнение и подражание. Тогава няма да има с какво да се сравнява. Тогава всеки ще знае, че просто няма друг живот.

Кремълските вождове не искали да признаят банкрута си. Оставало да заложат единствено на "червения петел". Без варианти. Още през първите дни и години от съществуването на новата власт нейните вождове обявили открито и нагло: „Ние разпалваме световен пожар“. Дори го пеели в песни. (А Александр Блок го прокламира в поемата си „Дванадесетте“ – бел. П. Н.) А как да бъдат смазани буржоата? Сталин се опитал, но в общи линии загубил. Сталин откъснал нещо от Европа, създал там щастлив живот. Но Западна Европа устояла. След катастрофалния за Съветския съюз край на Втората световна война възникнал въпросът: какво следва? Нима трябва да се обяви банкрут? Веднага след смъртта на Сталин започнало усилено търсене на изход от задънената улица.

През 1954 година Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на въоръжените сили на СССР издало така наречения "локомотивен" доклад.

Същността му се състояла в това, че локомотивът на капитализма – по-точно локомотивът на капиталистическата икономика – не може да бъде унищожен без използването на ядрено оръжие. Необходимо ли било обаче да се троши целият локомотив? Не е ли по-лесно да се намери някакъв детайл, с чието изваждане от строя може да спре движението?

Главното разузнавателно управление смятало, че такъв детайл, такъв уязвим елемент от конструкцията е нефтът. Трябва да се завземат главните нефтени местонаходища на планетата Земя или поне да се контролират пътищата за доставка.

Кремълските вождове сметнали тази програма за разумна и я приели като основа на външната си политика. Изпълнението ѝ започнало веднага. От този момент нататък вниманието на Съветския съюз се прехвърлило към Египет, Сирия и Алжир. Хрушчов отправил там оръдия и танкове, самолети, хиляди военни съветници и милиони тонове различни стоки. През 1955 г. съветските строители започнали да прокарват пътища и да пробиват тунели в планините на Афганистан. От север на юг, разбира се. Към Белуджистан. Към топлите морета, към основните потоци от нефт.

През 1956 година правителствата на Великобритания, Франция и Израел разбрали защо Съветският съюз въоръжава Египет и какво може да се окаже това. Египет не можел да се похвали с нефтени запаси. Но през нейните земи минавал Суецкият канал, през който се доставял нефт за Европа. Ако каналът се блокира, какво ще направи Европа? Египетските другари се опитали (по подсказка на Кремъл) да го блокират - което довело света до ръба на война. Но дори и тук Европа устояла.

Суецката криза от октомври 1956 г. не може да се нарече победа за Съветския съюз. Затварянето не се попучило. Не станало.

Какво да се направи, ако врагът не може да бъде смазан? Остава да бъде заплашван.

На 18 ноември 1956 г. на прием в Москва Никита Хрушчов казва на посланиците на западните страни: „Историята е на наша страна. Ние ще ви погребем“.

Съществува у нас такъв дипломатически тон: "We will bury you“.