МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 25

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 5 МАЙ 1945 ГОДИНА

Днес майското небе е мрачно. Студът не иска да си отиде. Седя на столчето пред огъня в нашата печка, която се подхранва оскъдно от всякаква нацистка литература. Ако всички правят така - а те го правят, – „Моята борба“ на Адолф ще се превърне скоро в антикварна рядкост.

Току-що изпекох в тигана тънки парчета бекон, маслото беше дебело един пръст, а в същото време вдовицата ме обсипваше с мрачни пророчества. Не я слушам. Не ме интересува какво ще бъде утре. Искам да живея сега възможно най-добре, иначе ще се свлека като мокър парцал от толкова много начини на живот. Лицето ми в огледалото е отново е кръгло.

Днес тримата говорихме за бъдещето. Хер Паули се настани мислено на бюрото си в металообработващия завод и прогнозира огромен икономически подем с помощта на нашите завоеватели. Вдовицата се чуди дали би могла да работи като готвачка в столовата на същия завод, тъй като не вижда много надежда за скромната си пенсия от застраховката на своя съпруг и се страхува, че ще трябва да си търси работа. А аз? Поне научих много неща; сигурна съм, че ще намеря нещо. Не се притеснявам. Поверявам сляпо малкия си кораб на течението на времето. Досега винаги ме е отвеждал до зелени брегове. Но нашата страна, нашите хора са тъжни. Бяхме водени от престъпници и хазартни играчи, а ние се оставихме да ни водят като овце на заколение. Сега сред хората бушува омраза. „Нито едно дърво не беше достатъчно високо за него“ - казаха за Адолф на помпата тази сутрин.

Следобед при нас надникнаха няколко мъже. Германци, от нашата къща. Беше много странно усещането отново да съм сред мъже, от които не трябва ни най-малко да се страхувам, да ги преценявам, да ги наблюдавам и да ги държа под око. Те разказаха историята с книжаря, която днес отеква по цялата сграда. Книжарят, баварец, нисък, набит мъж, се развикал съвсем реално срещу един руснак. Това се случило, когато някакъв Иван пресрещнал жена му да носи вода точно пред вратата на жилището. Жената се развикала, мъжът ѝ изтичал от жилището, нахвърли се върху Иван и извикал: „Проклето копеле! Мизерник такъв!“ И историята продължава да описва как руснакът се свил, как се смалил и се отдръпнал. Така че в крайна сметка това работи. Мъжът със своя животински и варварски инстинкт усетил, че съпругът е бесен, че всичко може да има лоши последствия и оставил плячката.

За първи път чувах за такъв яростен гняв от някой наш човек. Повечето от тях са разумни, реагират с мозъка си, опитват се да спасят своята кожа, а жените са изцяло на тяхна страна. Никой мъж не се срамува, че е дал жена, била тя собствена или жената на съседа, на победителите. Напротив, биха го упрекнали, ако раздразни господарите със съпротива. Но въпреки това остава нещо неразрешено. Убедена съм, че жената на книжаря няма да забрави никога изблика на смелост, любов, ако щете, на своя съпруг. И другите мъже, които разказваха тази история, изразяваха уважение при разказа си.

Мъжете не бяха дошли при нас за забавление. Искаха да бъдат полезни, донесли бяха дъски със себе си и след като ги нарязаха на кухненската маса, ги заковаха през рамката на задната врата. Налагаше се да работят бързо. Никой руснак не трябваше да попречи. За награда дадохме на мъжете пури от добре напълнената кутия, която майорът донесе със себе си вчера. Да, ние сме богати.

След като цялата рамка на вратата беше закована с дъски, на задното стълбище се появи руснак. Той се опита да яростно да избие с ритник дъските, но безуспешно. Въздъхваме с облекчение и ни олеква безкрайно. Сега непознатите вече няма да могат да нахлуват през деня и нощта. Ще дойдат до входната врата, но тя е с добра брава и е от масивно дърво. Всеки, който ни познава, обикновено вика успокояващо отвън: „Тук е Андрей“ или който и да е там. И измислихме с майора специално почукване на вратата.

Трогателна история: фройлайн Бен, някогашната ни решителна водачка в мазето, дойде на обяд. Сега тя живее с младата фрау Леман, чийто съпруг е изчезнал на изток, и ѝ помага да гледа двете си деца. Нито младата жена, нито фройлайн Бен са били изнасилвани, въпреки че и двете изглеждат доста прилично. Тяхна защита са малките деца. Още при първата вечер с руснаци те забелязали какво означават децата. Тогава двама груби мъже нахлули в жилището им, нахлули със стрелба и викове, избутали фройлайн Бен пред себе си, но когато отворили вратата към стаята и спрели пред креватчето, в което бебето и четиригодишният Луц спели заедно, единият от тях казал на немски, напълно поразен: „Малко дете?“ И двамата се взирали известно време в креватчето, а след това излезли от жилището на пръсти.

Сега фройлайн Бен ме моли да се кача за няколко минути; имали руски посетители, двама, млад и по-възрастен мъж, които вече са били там и днес са донесли шоколад за децата. Мъжете искали да разговарят с тях и молят да им бъда преводачка.

Скоро сядаме един срещу друг, двамата войници, фройлайн Бен, фрау Леман, в чието коляно се е вкопчил четиригодишният Луц, и аз. Бебето е пред нас в количката си. По-възрастният руснак ме моли да преведа: „Какво красиво момиченце! Истинска красота.“ И навива една от медните къдрици на бебето около показалеца си. След това ме моли да преведа на двете жени, че той също има две деца, две момчета, които живеят при баба си на село. Той изважда една снимка от оръфания си картонен портфейл: две четинести глави върху кафеникава потъмняла хартия. Не ги е виждал от 1941 г. Много малко руснаци знаят какво е домашен отпуск, това вече ми е известно. Почти всички са разделени от семействата си от началото на войната, близо четири години. Предполагам, че това е така, защото страната им беше театър на военни действия почти през цялото време и цивилните са били местени напред-назад, така че никой не знае къде е семейството му. Към това се добавят огромните разстояния в страната и лошите пътища. А може би тези, които са на власт, са се опасявали също, поне в първите години на германското настъпление, че техните войници може да дезертират или да отидат при врага. Както и да е, тези мъже никога не са имали право на домашен отпуск като нашите. Обяснявам това на двете жени и фрау Леман казва с разбиране: „Да, това извинява много неща.“

Вторият руски гост беше млад момък на седемнадесет години, който бил партизанин и след това тръгнал на запад с бойните части. Гледа ме със строг намръщен вид и ме моли да преведа, че германските войници са намушквали в родното му село деца, а другаде са ги хващали за краката, за да разбият черепите им о някоя стена. Преди да преведа, питам: „Чухте ли го това? Или лично сте го виждали?“ Той, строго, като на себе си: „Виждал съм го два пъти.“ Превеждам.

„Не вярвам - отговаря фрау Леман. - Нашите войници? Моят съпруг? Никога!“ Фройлайн Бен ме моли да попитам руснака дали въпросните хора са имали „птица тук“ (на ръката) или „птица там“ (на шапката), иначе казано - дали са от Вермахта или от СС. Той разбира веднага смисъла на въпроса: вероятно в руските села са се научили как да правят разлика. Но дори ако, както в този и подобни случаи, са били есесовци, сега нашите победители ще ги смятат за част от „народа“ и ще искат сметка от всички нас. Такива разговори вече се водят; няколко пъти на помпата чух да казват: "Нашите там май не са правили по-различни неща."

Мълчание. Всички гледаме право пред себе си. В стаята е надвиснала сянка. Бебето не знае нищо за това. Хапе показалеца на мъжа, гука и писка. В гърлото ми се надига буца. Детето наподобява чудо, цъфтящо в розово и бяло, с медни къдрици сред тази пуста, полупразна стая, между нас, затъналите в мръсотия. Изведнъж разбирам защо войникът е привлечен от детето.

НЕДЕЛЯ, 6 МАЙ 1945 ГОДИНА

Току-що погледнах назад към остатъка от съботата. Около 20 часа майорът се появи отново с монголския си адютант. Този път той измъкна два калкана от бездънните си джобове, не големи, но пресни. Вдовицата панира и изпече вкусната риба. Изядохме я заедно, дори узбекът получи парче от нея в ъгъла до прозореца си, който заемаше винаги като вярно куче. Вкусно нещо!

Ще остане ли майорът през нощта? Не бих посмяла да се съблека, ако съм сама, не бих заспала сама в стаята, зная го. Въпреки че задната врата сега е закована, въпреки че войната вече не бушува навън, във всеки от нас е останал силен страх. Страх от пияни, ядосани хора. Майорът ни защитава от тях. Днес куцаше. Коляното му все още е подуто. Вдовицата, която има нежни ръце за такива неща, му направи компрес, преди да легне до мене. Той ми каза с какво смешно галено име го наричала майка му и преведе малкото ми име, нежно съкратено, на руски. Така че, предполагам, сме приятели. Но въпреки това винаги си напомням да стоя нащрек и да говоря възможно най-малко.

(Следва)