„ЖЕНАТА ОТ ПЯСЪЦИТЕ“

Не бях чел нищо от Кобо Абе, само бях срещал тук-там да пишат, че е известен писател и то не само в Япония.

Затова реших да му се нахвърля на едро.

Подредих си четири негови романа и започнах.

Пълно разочарование!..

Три от четирите романа изобщо не ги дочетох и до средата.

Което, бързам да кажа, изобщо не означава, че Кобо Абе не е добър писател.

Аз и от „великия Достоевкий“, например, съм чел до края – и с голяма мъка - само „Бесове“ и то едва след като гледах едноименния филм на Анджей Вайда, а колкото и мои приятели да ме убеждаваха, че „Майсторът и Маргарита“ е задължително произведение за всеки интелигентен човек, три пъти я започвах тази книга и три пъти не я дочетох до края.

Явно не съм интелигентен човек...

Но – така или иначе – авангардизмът на Кобо Абе ми е скучен и не успя да ме привлече.

Единственият му роман, който все пак прочетох, е „Жената от пясъците“ и то защото предварително разбрах, че по него е заснет филм, който получава през 1964 година специалната награда на фестивала в Кан и е номиниран два пъти за „Оскар“ в две различни категории.

Има още два романа на Кобо Абе, филмирани от същия режисьор, Хироши Тешигахара, но за тях не видях да са награждавани или номинирани и затова ги оставих настрани – и романите, и филмите.

А романът (както и филмът) „Жената от пясъците“ разказва за учителя Ники Дзюмпей, любител ентомолог, който търси насекоми в широките крайбрежни пясъци и попада сред едно странно село. Къщите на селото са вкопани дълбоко в пясъка и до тях може да се стигне единствено по въжена стълба. Става късно и селяни предлагат на Ники Дзюмпей да се настани в къщата на една самотно живееща жена. Жената посреща любезно своя гост, но на сутринта, когато иска да си тръгне, той открива, че въжената стълба е издърпана и няма как да излезе от дълбоката яма.

Остава му само едно – да помага на жената да изрива навявания от вятъра пясък, за да не затрупа къщата, а оттам да не се пренесе и върху цялото село. Изринатия в сандъци пясък селяните издърпва нагоре с въжета. Нещастният ентомолог се опитва да протестира, да се съпротивлява, но всичко е напразно. Ако не работят с жената, няма да им спуснат храна, вода и други необходими им дребни неща. И ето че така се ниже монотонно времето, разнообразено единствено от един неуспешен опит за бягство.

Накрая, след време, когато по стечение на обстоятелствата стълбата остава спусната и наоколо няма други хора, Ники Дзюмпей вече не изпитва никакво желание да бяга. Човекът е много жилаво същество – с всичко на този свят може да свикне.

Седем години по-късно, по съществуващите тогава закони, учителят Дзюмпей, който до това време се води безследно изчезнал, е обявен за мъртъв...