МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 31

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(продължение)

Наоколо има мръсотия и конска тор и играят деца. Можеше ли да се нарече това игра? Те се навъртат наоколо, премигват към нас, шепнат си. Ако чуете силен глас, това е руснак. Един от тях вървеше със завеси, преметнати на ръката му. Той ни нарече с нецензурни думи. Сега можете да ги видите само от време на време или в маршируващи групи. Песните им са груби и предизвикателни за ушите ни. Дадох на хлебаря седемдесет пфенига за двата хляба, които получих, чувствах се много странно и имах чувството, че му давам нещо напълно безполезно. Още не мога да се реша да продължа да мисля за нашите немски пари като за истински пари. В сградата Ерна от хлебарницата събра личните карти на всички домакинства и записа имената и номерата на останалите жители в списък. Явно на хоризонта се задават нови карти за дажби. Ерна се беше издокарала и дойде в лятна рокля на цветя - необичайна гледка, защото през последните две седмици жените се осмеляваха да излязат навън само небрежно облечени. И аз съм в настроение за нови дрехи. Все още е трудно да се повярва, че руснаците вече не тропат на вратите ни, че никой вече не се излежава на дивана или фотьойла. Подредих старателно стаята си и намерих под леглото малка съветска звезда от червено стъкло и презерватив в хартиена опаковка. Нямам представа кой го е загубил. Дори не знаех, че имат представа за такива неща. Във всеки случай не възнамеряваха да ги използват с германки. Те взеха със себе си грамофона, както и рекламната плоча на текстилната фирма („... за жените, за детето, тук всеки може да намери нещо...“). Останахме с общо четиридесет и три плочи с класическа музика, от Бах до Пфицнер и половината от „Лоенгрин“. Капакът, който Анатол счупи, също остана и го изгорихме с благодарност в печката.

Вече е вечер, сряда, 9 май. Седя на перваза на прозореца и пиша. Навън е лято, кленът е тъмнозелен, улицата е изметена, празна. Използвам последната дневна светлина, защото сега трябва да пестим свещите. Никой няма да ни донесе нови.

Няма да има шнапс, захар, масло и месо. Ако можехме да си пренесем картофите! Все още никой не беше посмял да свали барикадата пред мазето на сградата. Не се знаеше дали няма да се върнат или да дойдат нови войски. Вдовицата изнася една проповед след друга, но не и за криновете в полето, чийто пример беше единственият, който ни подхождаше. Тя се тревожи за бъдещето, вижда как всички гладуваме и се спогледа с хер Паули, когато поисках втора чиния грахова супа.

Зенитна стрелба прекъсва писането ми. Говори се, че тренират за парад на победата, в който ще участват и американци. Възможно е. Нека празнуват, не е наша работа. Ние сме се предали. Въпреки това изпитвам жажда за живот.

Продължавам да пиша през нощта, на свещ, с компрес на челото. Към осем вечерта юмруци заблъскаха по входната врата: „Пожар! Пожар!” Изскочихме навън. А там ярка светлина. Пламъци изкачат от мазето на две къщи и вече облизват предпазната стена на съседната непокътната сграда. Лютив дим се издигаше от една дупка в развалините и пълзеше нагоре по улицата. Гъмжеше от сенки, цивилни. Викове и крясъци.

Какво да правим? Вода няма. Огнището е долу в мазето на руините. Пламтящ въздух духаше като горещ вятър, беше все едно нощ по време на бомбардировка. Затова и никой не се стъписа особено. „Да го задушим – казваха хората. - Да покрием огъня с развалини.“ В един миг се образуваха две вериги. Парчета камъни се движеха от ръка на ръка. Последните хвърляха камъните в пламъците. Някой извика, че трябва да побързаме, беше почти девет часа, а до десет вечерта цивилните трябва да са напуснали улицата.

Няколко фигури докараха буре и вадехме с кофи от него воняща вода. Докато подавахме кофите, една жена ме удари случайно с цинковия ръб в слепоочието. Видях искри, олюлях се до един камък на поляната отсреща, до един гроб, и приклекнах. Една жена седна до мене и монотонно съобщи, че „онези долу“ са офицер с жена си, отровили се с цианид. Вече знаех това, но оставих жената да говори. „Няма ковчег, нищо - каза тя. - Просто са увити в черна хартия за затъмнение с връв около нея. Дори нямаха чаршафи на леглата си, просто бяха преместени тук, след като бомбардирали тяхното жилище." Но трябва да са имали приготвена отрова.

Чувствах се замаяна и буквално усещах как подутината на челото ми расте. Огънят скоро беше задържан и задушен. Присъединих се към разговарящата група и научих причината за пожара: търговецът на деликатеси, който имаше магазин в разрушената сграда, беше оставил останките от своя склад за вино в частично запазеното мазе. Руснаците открили виното, бих казала, че са го надушили, и бяха очистили рафтовете със свещи в ръце. Сламата за бутилките била случайно запалена и огънят бавно се разгорял. Един човек съобщава: „Мъжете лежаха надолу по канавката мъртво пияни. Видях как един, който все още стоеше прав в ботушите си, минаваше покрай налягалите и разкопчаваше часовниците от ръцете на другарите си.” Последва смях.

А сега лежа в леглото, пиша и охлаждам подутината си. За утре планираме голямо пътуване през Берлин до Шьонеберг.

(Следва)