МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 30

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 9 МАЙ 1945 г. - БЕЗ ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИКА

Винаги имаше какво да се каже за нощта. Но сега няма нищо, абсолютно нищо, което да кажа за тази нощ, освен че ми беше дадено да я прекарам сама. Сама между чаршафите си за първи път от 27 април. Не се появи нито майорът, нито узбекът. Вдовицата веднага се притесни, виждаше намаляващото масло и смяташе, че би било добре майорът да донесе нови доставки много скоро. Просто се засмях. Той ще се върне. Прекарах нощта удобно легнала между току-що изпраното спално бельо, изпънах се, спах дълбоко и се събудих много щастлива. Измих се с топлата вода, която ми даде вдовицата, облякох чисти дрехи, даже си подсвирквах.

Написах това в девет часа. Сега е единадесет и всичко изглежда различно.

Отвън ни извикаха на улицата с кофите за боклук. Изгребахме купчината отпадъци на ъгъла и закарахме отломките и конската тор с ръчна количка до близките руини. Стара мазилка и остатъци от въздушните нападения, пресни артилерийски отломки отгоре и парцали, кутии и много празни бутилки. Намерих две пощенски картички от бромисто сребро, произведени в Германия и с много отпечатъци от пръсти върху заснетата голота. Спомням си как оставих веднъж немски и американски списания без надзор за няколко минути в един московски офис. После си ги взех обратно и едва след като ги разгръщах, открих, че тук-там е откъснато набързо парче от някоя страница - реклами на дамско бельо, на дамски колани и сутиени. Руснаците не знаят подобни реклами. Техните списания са лишени от сексапил. Тези глупави рекламни снимки, на които вероятно никой западен човек не обръща особено внимание, бяха може би най-велика порнография за руските очи.

Те имат усет за това, всеки мъж го има. Но не виждат подобно нещо при тях. А може би напразно. Тогава биха могли да населят въображението си с идеални образи и нямаше да нападат всяка стара или грозна жена. Трябва да помисля още за това.

Когато около десет часа се качих в жилището за глътка малцово кафе, майорът беше там, сам. Чакаше ме, беше дошъл да се сбогуваме. Тъй като коляното му е в лошо състояние, получил два месеца отпуск, които трябвало да прекара във войнишки дом близо до родния си град Ленинград. Заминава днес.

Той е много сериозен, почти строг и се контролира желязно. Записва подробно адреса ми на лист хартия, желае да ми пише, да поддържа връзка с мене.

Не мога да му дам снимка, каквато ми иска, защото нямам. Цялото ми фотографирано минало, събрано в един албум и един дебел плик, беше бомбардирано и изгорено. Оттогава не успях да си направя нова снимка. Той ме гледа дълго, сякаш иска да ме снима с очи. После ме целува по руски в двете бузи и, без да поглежда назад, излиза, накуцвайки. Чувствам се малко тъжна, малко опустошена. Мисля си за кожените му ръкавици, които видях за първи път днес. Държеше ги елегантно в лявата си ръка. Веднъж паднаха на пода и той набързо ги вдигна, но видях, че са две различни ръкавици - едната с шевове на гърба на ръката, а другата гладка. Той се смути и извърна поглед. В тази секунда наистина го харесах.

Върнах се навън, трябваше да се продължи с почистването. След това смятахме да търсим дърва, необходими за огъня на печката, многото грахови супи бяха изразходвали горивото. Което ме подсеща, че вече никой няма да носи храна, свещи и цигари. Трябва да обясня внимателно това на вдовицата, когато се върне от помпата. На Паули няма да кажа нищо. Вдовицата може сама да поеме грижа за това.

Търсейки дърва, стъпих за първи път от две седмици на поляната пред киното, където сега погребват мъртвите от нашата сграда. Между късовете отломки и бомбените кратери има три двойни гроба, три семейни двойки, три самоубийства. Мърмореща старица, приклекнала на един камък, ми разказа с горчиво задоволство, непрекъснато клатейки глава, подробности за мъртвите. В гроба най-вдясно лежи нацистки местен партиен лидер с жена си (револвер). В средния гроб, на който вехнат няколко люлякови клонки, е един подполковник с жена си (отрова). Старицата не знае нищо за двойката в третия гроб. Там някой е забил дърво в пясъка и е написал „2 Müller“ с червен молив. В един от отделните гробове лежи жената, която скочи от третия етаж, когато Ивановците я пожелаха. Върху него стои нещо като кръст, направен от две полирани в бяло парчета от врата, съединени накриво с тел. Гърлото ми се стегна. Защо формата на кръста ни говори толкова силно? Дори ако вече не можем да се наречем християни? Върнаха се впечатленията ми от ранното детство. Видях и чух фройлайн Драйер да описва страстите на Спасителя на нас, седемгодишните, с безкрайни подробности и с насълзени очи... За нас, западняците, отгледани като християни, винаги има Бог, който виси на кръста - дори и когато този кръст се състои се от две парчета от врата врата и малко тел.

(Следва)