МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 26

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

На сутринта отново бяхме сами, седяхме около леглото на хер Паули, закусвахме солидно и слушахме какво става навън. Накрая вдовицата се осмели да се качи по стълбището и изтича до жилището на книжаря, където дузина съседи все още живееха заедно. Тя се върна и ме помоли: „Дай ми остатъка от вазелина.“ Преглъща и очите ѝ са пълни със сълзи.

Снощи по тъмно чула, че производителят на ликьор се е върнал при жена си, през фронта и войските, пълзейки назад, промъквайки се заедно с червенокосата Елвира, която отбраняваше с него крепостта във фабриката за ликьор - с каква цел, не зная. Искаха ли да бранят заедно бутилките с ликьор? Трябва да е първичен инстинкт при хората да се вкопчват във вещите си, когато са заплашени.

С вдовицата се качихме заедно при тях. Жилището се намираше на четвърти етаж. Оказва се, че едрогърдестата съпруга на производителя на ликьор, която беше удостоена с първите руски набези в мазето, живее необезпокоявана на четвъртия етаж от повече от една седмица. Имаше вана, пълна с вода, много запаси от храна, които пазеше за себе си. В това вярвам. Факт е (разбрахме го доста късно), че руснаците не обичат да се качват по стълби. Те са предимно момчета от село и са пораснали в едноетажни къщи, близо до земята; не са обучени да се качват по стълби. Освен това вероятно се чувстват откъснати, когато са толкова нависоко, защото отнема известно време да се оттеглят надолу по четирите стълбищни площадки. Накратко, едва ли някога са се качвали толкова нависоко.

В жилището влизаме на пръсти, все едно сме на гости при болен. Червенокосата седи на един кухненски стол и се взира в пространството. Краката ѝ са потопени в кофа, пълна с вода. Тя мие пръстите на краката си, които, както ни казва собственикът на фабриката, са напълно подбити и кървящи. Краката на мъжа също изглеждат зле. И двамата дошли по чорапи през фронта, през улиците, пълни с руини. Руснаците им взели обувките.

Докато червенокосата, облечена над долната пола с твърде широка блуза, вероятно взета назаем от домакинята, пъшка и движи пръстите на краката си, мъжът ни разказва, че два дни фабриката била в зоната на бойните действия; че първоначално германските, а след това руските войски използвали останалите запаси от алкохол. Най-после руснаците, докато ровели за алкохол, открили Елвира и собственика зад дървената барака, както и една друга жена, служителка на фирмата, която също потърсила закрила там. И мъжът вдига рамене, не иска повече да говори и излиза от кухнята.

„Наредили се на опашка“, обяснява ни шепнешком жена му, докато червенокосата продължава да мълчи. „Всеки чакал другия. Казва, че били поне двадесет, но не знае със сигурност. И трябвало за понесе тежестта. Другата жена не била толкова хубава“.

Взирам се в Елвира. Подутата ѝ уста виси като синя слива от бледото ѝ лице. „Покажи им и на тях“, казва домакинята. Червенокосата отваря безмълвно блузата си и ни показва нахапаните си и насинени гърди. Едва мога да напиша това, отново се задушавам.

Дадохме ѝ остатъка от вазелина. Нямаше какво като че ли да ни каже. Ние също не ѝ казахме нищо. Но тя започна да говори сама, беше трудно да се разбере, устните ѝ бяха много подути. „Молех се - каза тя, все се молех. - Мили Боже, благодаря ти, че съм пияна.“ Защото преди мъжете да се наредят на опашката, я налели с всичко, което имали под ръка, и все намирали място за още. Всичко това дължим на фюрера.

Иначе имаше много работа през целия следобед, много бърсане и миене, времето течеше. Бях много учудена, когато майорът се появи изведнъж в стаята; вдовицата го бе пуснала вътре. Този път той донесе със себе си чисто ново тесте карти и разпръсна картите пред Паули върху завивката му. Явно бяха намерили игра, която и двамата разбират. Нямах представа каква е, затова отидох в кухнята на вдовицата и пиша тези редове. Майорът дори донесе „пари за игра“, немски банкноти от три и пет марки, които са изтеглени от обръщение преди много време. Как ги е получил? Не смея да го питам. Днес не ни донесе нищо за пиене, за което се извини на всеки един от нас. Няма значение, сега е наш гост – бяхме получили една бутилка от фабриканта на ликьор.

ПОНЕДЕЛНИК, 7 МАЙ 1945 ГОДИНА

Все още е хладно, но се прояснява, надниква малък слънчев лъч. Нощта отново беше доста неспокойна, майорът се събуждаше често и ме будеше и мене с пъшкането си. Твърди , че коляното му се оправя, но го боли, когато се удари в нещо.

Все пак той ми дава някакво спокойствие. И ми разказа между другото за двете пиещи и весели сестри, които се преместиха в изоставеното приземно жилище. Под имената Аня и Лиза те са явно много популярни сред руските офицери. Видях една от сестрите на стълбите: много красива, смугла, висока и фина. Майорът, свивайки рамене и леко смутен, разказва за оживените дейности на двете жени. Днес, посред бял ден, бил помолен да отиде в жилището им, където жените лежали в леглото с двама мъже, и през смях го помоли да се присъедини към тях - предложение, от което еснафски настроеният майор все още беше шокиран, когато разказваше историята. Друга атракция за руснаците се оказал много милият тригодишен син на едната сестра - майорът разказва, че вече можел да казва няколко думи на руски език и бил глезен колкото се може повече от мъжете посетители.

Следва новият ден. Толкова е странно да живееш без вестник, без календар, без време или краен срок. Вечно време, което тече като вода и чиито часовникови стрелки са за нас само мъжете в чужди униформи.

Понякога се изумявам колко упорито се съсредоточавам върху това непреходно време. Това е вторият ми опит за писмен разговор със себе си. Първия направих като ученичка. Бяхме на петнадесет или шестнадесет години, носехме виненочервени училищни барети и обсъждахме безкрайно Бог и света. (Понякога и момчетата, но много снизходително.) Когато нашата учителка по история получи инсулт по средата на учебната година, трябваше да дойде нов учител, за да я замести. Един чипонос преподавател, който нахлу като взрив в нашите часове. Той се противопоставяше смело на нашите патриотични исторически книги. Наричаше Фридрих Велики комарджия, но затова пък хвалеше социалдемократическия президент Еберт, когото бившата ни учителка обичаше да описва иронично като „калфа на сарач“. След тази дързост той ни стрелна с черните си очи и извика с вдигнати умолително ръце: „Момичета, променете света, защото той има нужда от това!“

Което ни хареса. Ние също не обичахме света от 1930 година. Ние го отхвърлихме най-категорично. Беше толкова объркано и толкова затворено за нас, младите. Имаше милиони безработни. Всеки ден ни казваха, че повечето от професиите, които искаме, са безперспективни и че светът в никакъв случай не ни очаква.

По стечение на обстоятелствата точно по това време се провеждаха избори за германския Райхстаг. Всяка вечер имаше събрания на десет или петнадесет най-големи партии. Тръгвахме на групи, подбуждани от нашия учител. Проправихме си път от националсоциалистите през центристите и демократите до социалдемократите и комунистите, вдигахме ръце за хитлеристкия поздрав на нацистите и позволявахме на комунистите да ни наричат „другари“. Тогава започнах първия си дневник от желание да си съставя свое мнение. В продължение на девет дни, струва ми се, копирах вярно основните изказвания на предизборните оратори и моите младежки опровержения към тях. На десетия ден се отказах, въпреки че тетрадката ми имаше още много празни страници. Не можех да намеря изход от гъсталака на политиката. Същото се случи и с моите приятели от училището. Открихме, че всяка партия е отчасти права. Но всички преследваха и се стремяха към това, което ние наричахме търговия с коне: пазарлъци, стремеж към постове, борба за власт. Открихме, че нито една от партиите не е чиста. Никой не беше безусловно принципен. Днес смятам, че вероятно трябваше да създадем партия на шестнадесетгодишните, за да отговорим на нашите морални стандарти. Това, което остарява, се замърсява.

Понеделник ни донесе по обяд още един посетител. Не от нашата къща и не от съседната врата, а от един квартал на запад, Вилмерсдорф, на два часа път пеша от нас. Една девойка на име Фрида, позната на вдовицата само по разкази.

Има цяла история около това, която започва с племенника на вдовицата, млад студент по медицина. Споменатият студент бил дежурен една вечер в своя университет по време на въздушна атака. Едновременно с това млада студентка по медицина била назначена сред защитниците от въздушно нападение. Резултат от това споделено бодарстване била бременност и, както настояли родителите на момичето, моментален брак - тя била на деветнадесет, той на двадесет и една и една. Но някакъв генерал Хелденклау грабнал младежа за фронта. И никой не знае къде е сега. А младата му съпруга, вече бременна в осмия месец, се преместила при своя приятелка, същата Фрида, която сега седи на кухненския стол у нас и ни носи известие.

(Следва)