ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ДЯДО П. СТОЯНОВ ДО НАРОДНИЯ КОМИТЕТ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 541

Дядо П. Стоянов до Народния комитет

Левски е учителствал във Войнягово близо 2 години - от Гергьовден 1864 г. до март месец в началото на 1866 г., т.е. избяга. Това го знам, че десетъкът (запчалък) [1] на посевите на селото ни не беше продаден тогава, та го събираше дядо Добри Заралията от село и си имаше турчин писар от Карлово, името му беше Кондолат. Селяните, не зная по коя причина, нямаха доверие на Добри чорбаджи и Кондолата, та през лятото на 1865 г. около един месец училището ни беше на Беглишки харман. Имаше колиба, покрита с ръженица, в която пишеха емляк четал тевтеръ [2] - турчинът по турски, а Левски на български. Предаде се житото по принадлежност, а десятъкът в пари остана да се събира в пари през зимата до края на годината [3]. Събра парите Добри Чорбаджи и не ги внесе по принадлежност, и в края на февруари месец, като се изгуби Левски, той (Добри чорбаджи) се представи пред турците и каза, че Даскала откраднал парите и избягал. Селяните протестираха, че парите са в дядо Добри, но той се закле. На онова време клетвата беше доверена. Парите останаха в Добри чорбаджи, с които си купи една хубава нива с 12 уврати, а турците почнаха да дирят Левски. Тогава като комита затвориха няколко души, които другаруваха с него, като Ангел Брайков, Петко Колюв Грошат, Колю Къчът. Изпитваха ги, те отказаха - не знаели, че даскала им бил комита, и се освободиха под гаранция, а парите събраха втори път от длъжниците. По това зная, че до Гергьовден, тогава се изгуби от село и втората година не можа да се довърши. После 2 години нема в село никак[ъв] даскал. След това се потрудиха и едва в края на 1868 г. през ноември месец главиха от Сопот Иван Симеонов, който си имаше берат за даскал, издаден от силистренски паша, защото беше учителствал по-рано в гр. Силистра, сега Румънско. Той, Иван Симеонов, знаеше и турско писмо малко и много го уважаваха турците, и догдето учителства той в село (близо две години – бел. ред.), Левски по никой начин не смееше да се яви в село. По онова време се беше запознал с дъбинските даскали (от съседното село Дъбене – бел. ред) Лило и Минчо. Минчо после се ръкоположи за свещеник, сега известен поп Минчо, а Лило си остана даскал. И двамата умрели - поп Минчо убит от турците, а даскал Лило от българско партизанство (като кмет-председател на тричленна комисия).

Имената на учениците са следващите:

1. Димитър Добрев Кочанатъ, жив, на манастира [в] Стара Загора

2. Ганчо Иванов Балъков е кметувал в село и в Кури-Химитли

*3. Илия Мичов Газинов, убит в Сръбско-българската война 1885 г. [4]

4. Иван Петков Танков, жив, но забравил всичко.

5. Иван Колев Грошев, умрял

6. Ивана Добрева, умряла, женена, има и наследници

8. Ивана Иванова Балъкова, умряла, женена има и наследници

*8. Павли Гергов, жив, забравил

*9. Петър Стоянов, кметувал през 3 мандата и писар през годините 1881 до 1886 г. - 4 г. във Войнягово, 2 в Синдт. и Хис. Кисилер.

*10. Петър Райчинов Пръмов, умрял, кметувал 2 г. във Войнягово

*11. Петър Ниделчев Пиронков, умрял, кметувал 6 г. в с. Анево, изселен

12. Петър Лингов Драганов, обесен от турците в Пловдив, в Освободителната война.

13. Петър Митев Тирзиски, жив

*14. Пенчо Колев Боюклиски, умрял през1889 г.

15. Колю Илинов Газинов, умрял през 1876 г.

16. Тодор Чонов Карамачов, умрял през 1925 г.

*17. Янкол поп Иванов, поп, умрял през 1910 г.

18. Ганчо Димитров Пиронков от с. Дъбени, умрял

19. Тинко от Карлово, на когото бащиното име не зная, а знам само, че беше на Левски лелин син [5]

На воденичарите имената, които са седели на воденицата, на която Левски се е крил между Дъбени и Войнягово (на х. Али Агошов) край реката Сряма: Бечо Иванов Беров, Бошко Колюв Котов, Стоян Марин Петков [6], а Иван Генчов тогава не беше воденичар. Баща му Ганчо Иванов, които седеше на воденицата на ахмедолар в селото. Иван Ганчов почна да прави воденчарлък през 1885 г., и то пак на същата воденица в село, на която и баща ми. Всички са умрели засега от своя смърт, освен Стоян Маринов Петков - го убиха турците през 1877 г. на овчилерската воденица, принадлежаща на х. Паша х. Мустанов, братовчед на х. Яли, брат на Тосун бей.

Портрети не можах да намеря на учениците, освен един в читалището ни „Левски“, общ, на които има няколко от учениците фотографирани. Ако ви заслужава, ще ви изпратя един. И аз се каня да се фотографирам, може би и от мен да ви пратя.

Освен Петър [х]айдутина, Петър Петков Топалов имаше още двама - Иван Минчов Кисьов и Георги Колюв Бузрев, който отпосле бе известен опълченец - Георги Комитата. Петър и Иван дружаха все заедно, а Георги се беше запознал с Левски в Бесарабия, Болград, по разказа на самия. Също Иван и Петър Хайдутови. Иван и Петър били хванати много по-рано. Иван избягал. Заловили на дядо Пенчо Бухала сина Тоню срещу откуп. Пак го заклали, защото го познали. Работят тамка Иван, откакто избягаха с Петър от Пловдивския затвор 1868 г., живее все в Болград, Бесарабия, до Освободителната война и 1877 г. заедно с русите се завърна в село. Та той ни е разправял, че Левски ги намерил там в някое село с Петър и им разправил за село, че седял учител, и ги канил да се върнат пак на айдутлук в Турция. Георги Комитата и Петър го послушали и се върнали, а той, Иван, си останал там, догде се почнала войната. После Петър се залови около Дряновския манастир същата година, когато се появи там въстанието, и го докараха сюргюнъ пак в Пловдивския затвор. По първото им престъпление не се яви никой да ги обвинява, то турците го освободиха под гаранция, която гаранция му се даде от х. паша Мостанов от Увчелари с условие, че ще му бъде пастир на овцете и козите до живот. През февруари го освободиха, пасе му кози до юни месец същата година и като се яви Левски около селото Дъбени, се изгуби от мандрата. Това го разправяха дружината му деца и сега вече жив Цвятко Ненов от Войнягово, че пред излиза ходили някои си хора на мандрата, но не могли да ги видят какви са, защото Петър им заповядал още като издоили овцете и козите, да си налягат по местата, а ако и да чуят нещо през нощта, да си спят, да не стават. Сутринта, когато станали, една торба с 2 селски квасника била окачена в колибата, едно шише с ракия и билник с вино, които доста време се бояли да ги употребят. Хлябът се развалил, та нахранили некое куче, и като видели, че му не станало нищо, тогава и другия хляб го дали на кучета, а пък виното и ракията изпили, а от по-рано се бояли да не би да са направени с отрова, че турците от Овчелари се канили на Петра да го убиват, че ги биели псувал. Петър се изгуби, Иван живя до 1904 г. и умря, жена му също. Има дъщери, но нищо не знаят за него. От Петър остана само Петко Петров, когото убиха малък. Той (Петко) се надяваше след войната, че баща му е жив, и ходи да го дири кадя Плевен уж, че там се бил заселил, но нищо не излез(е). И сега синовете на Петко ги знаят. Голям Петър умря в с. Хвойна, секретар бирник. Симо е в София чиновник, а Митю си работи у тях. Георги Колюв Бузрев Комитата се завърнал пак в Бесарабия и като почнало да се образува българското опълчение през 1877 г. в Кишинев, в Румъния, записал се войник. И още първия ден в боя на Шипка, понеже бил в първа дружина, се ранил. Върнали го на лекуване в Русия и там бил. Император Александър го е наградил с орден Геор. Кръст. И умрял [Комитата]. Наследник има, малолетен син Александър, който се роди след Освободителната воина. Откак се завърна баща му, получаваше пенсия инвалидна на баща му, щото и (баща му), догдето беше жив, я получаваше от Русия. И те, неговите наследници, нищо не знаят освен това, което ви пиша.

Напоследък ме питате дали се е зародила идея за постройка на паметник. Такава [идея] във Войнягово, откакто сме се отказали да се месим в селски и политически работи, всичко си замръзна и си седи, както го завари войната. Читалището ни „Васил Левски" с 500 тома отбрани книги библиотека седят затворени в кръчмата на брат ви Стефан [7]. На даскалите целта беше такава, откакто се завърнаха от войната, го удариха на комунизъм - читалището затвориха, всякаква друга организация забраниха само и само да вирее социализма. След девети юни пак се не оставиха, догде държавата не положи върху тях най-голяма строгост на законите и ги лиши от учителство. Засега се мъчат уж да работят селска работа, но не им иде от ръце, а все се сърдят на своите противници. Засега в село са учители Маринови - двама синове, и ваш Никола, двама от Казанлък — брат и сестра, и една калоферка, женена в село, тъй че интелигенцията спи спокойно и само гледат да дойде месеца, за да си получат заплатите. Тъй че не сега, но и след година няма да се зароди идея за паметник в с. Войнягово, на хорището дето заедно с Левски са играли моми и момци.

Георги, извинявай, че не можах да ви услужа на уреченото време, понеже беряхме гора, а пък синът Георги пострада - раната от едно малко нараняване се възпали и досега не е оздравял. Затова денем ходих в гората, а нощем уморен не мога да пиша. Чак днес се поосвободих и се потрудих, доколкото си спомням. Твърде правилно, т.е. неграмотно съм писал, но зная, че ще ме извините, защото знайте по кое време сме учили и сега де живеем.

В първите две листчета съм отговорил на първата точка на писмото ви, а за последната - в листа. Затова ще ги четете, както са завързани поред страниците.

Друго няма що да ви пиша, то приемете поздрав от мен и поздравете жена ви Парашкевин и Петър Попов, които беше член в Софийски окръжен съд, ако се виждате.

С. Войнягово, 6.1,1896 г.

С поздрав

П. Стоянов

Арх. на Нар. комитет „В. Левски“

БЕЛЕЖКИ

1. Запчалък - запчия милтязим - закупвач на десятъка.

2. Двойно сметководство.

3. Само данъкът на житото се събирал в натура, а другите данъци - като например овощията - трябвало в пари да се платят.

4. Снабдените отпред със знак имена на учениците на Левски от Войнягово се срещат и в „Спомени по учителстване на В. Левски във Войнягово” от Г. Станев. В последните се среща и Тоню Паунов, преселен отпосле в с. Овчеларе, който липсва в настоящия списък. В „Спомени...“ прочее се изброяват от Г. Станев 8 ученика на Левски, към тях настоящия списък прибавя още 12 души. („Спомени...“ вж. сп. „Сливница“, брои 19 и 20, стр. 3, от 18 юни 1910 г.)

5. Погрешно: Тинко е братът на Левски, а Начо Андреев (сестриник), идвали често от Карлово да му донасят прани долни дрехи, нещо за ядене и пр.

6. По събрани от нас сведения този Стоян Петков е бил воденичар по- късно.

7. Писмото си дядо Петър е отправил лично до Георги Станев, секретар на Народния комитет „Васил Левски", покойник вече. Брат му наистина държеше кръчма във Войнягово - и той също покойник.

(Следва)