Григор Пърличев – Автобиография – 7

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА.

- Чуваш ли? - ми пошепна Емин.

- Чувам.

- Хич не бой се: с пари те подкова владиката и с пари ще се отървеш. Днес навсякъде и убийците с пари се отървават.

- Всичко разбрах, кажи ми нещо за владиката.

- Виждаш ли тоя кон?

- Виждам го.

- Той е натоварен със свите (сукна) и разни други дарове, пратени от владиката на мюте- сарифа. Оттук познавам, че ти си просто наклеветен и се радвам. Мютесарифът е умен и кротък човек, той ще лапне рушветите на владиката и пак ще те пусне.

- Амин.

- А оня кон, по-надясно, е товарен с твоите книги.

- Какво ще правят с тях?

- Ще ги прегледат.

- Нека! Но моля ти се да ми ги пазиш како окото си.

- Нямаш грижа.

- Беше ли у дома, когато ме задържаха?

- Не! Ние претърсихме неговата къща (и ми посочи внука ми).

- Какво е обвинението?

- Според донесението на владиката се надявахме да намерим у вас пушки, ножове и барут, а нищо не намерихме: не бойте се за книгите, и да се намери някоя лоша, то не е за зиян (щета).

- Няма ни една книга лоша от моите.

- Така да си ми жив. Срам е за царството да мъчи честните хора.

- Но защо толкова много жандарми, които аз не познавам.

- Повечето са от Дебър.

- Не стигаха ли охридските?

- Я помисли малко: вие в Дебър сте наклеветени като хасии (бунтовници).

Тръпки преминаха през тялото ми. Тежеше ми среброто. Същата вечер, по време на съня, можеше да ми го отнеме някой от многобройните жандарми, които ме заобикаляха. Реших се да го дам на Емин. Наистина, между всичките жандарми нямаше ни един да ме обича повече от Емин.

- Емин ефенди!

- Буюр (кажи – бел. П. Н.)!

- В Дебър ние ще бъдем по тъмно и ще имаме много нужди: моля те да ни наглеждаш понякога, да ни носиш хлебец, да казваш по някоя блага дума за нас.

- Това ще го направя, дори и да не ме молиш, само нямайте грижа.

- Не е ли по-добре, Емине, тези пари да стоят у тебе, отколкото у мене?

- Дай! Дай! На Емин ги даваш. Имаш ли шамлия (кърпа)?

- Много.

- Дай!

Дадох му една кърпа, той върза две на две успоредните ѝ краища. Бръкнах в джобовете си и сложих в кърпата няколко шепи сребро. После му дадох и лирите.

- Тези пари са вакъф параси.

- Давай и където трябва, Емине, но не вярвам да стигнат.

- Ще стигнат.

Боже мой! Колко люта беше зимата!

- Емине, вашият амир (началник – бел. П. Н.) жив ли иска да ме отведе в Дебър, или мъртъв?

- Стай фурула! (Пепел ти на езика! – бел. П. Н.) Какво говориш!

- Умрях от студ, виж краката ми.

- Оуу! - възкликна Емин, като пипна краката ми. - По-студени са от желязо: какво да правим?

- Да ми позволят да вървя пеш.

- Но прангите ще ти убиват.

- Нека, само да се стопля малко.

- Чакай да поискам изин (позволение) - каза той, изтича към бимбашията, разказа му каква е работата, получи позволение и се върна.

- Имаме изин - каза той.

Слязох от коня, също и внукът ми.

- Емин! - каза бимбашията. - Ако ти побягнат, вай халана (горко ти)!

- Ефендим! Аз с цената на живота си гарантирам за него.

- А за другия?

- Той ми е внук - казах на Емин.

- И за него - каза Емин.

- А какво има в кърпата?

- Пари.

- Много пари трябва да имат тези хасии.

- Ефендим! (Господарю! – бел. П. Н.) Те нито хасии са, нито пари имат. Народът насред чаршията им ги подари.

- От тези пари да не си взел някакво хисе (дял)?

- Стай фурула! При царския живот пари като милостиня не вземам, нито други позволявам.

- Аферим, бе Емин! Сени омбаши япаджаам.

- Ефендим! Ако имаше правда на света, аз бил бих юзбаши - рече и извади от дисагите ми няколко пещника и на мястото им тури кърпата.

- Няма ли да възседнеш коня ми, Емине!

- Не! Не съм уморен.

- Ако бяха всичките турци како тебе, цяла Европа би треперила от вас, както преди.

- Нашата книга казва, че хиляда и двеста турци, добри, честни и богобоязливи, могат победят най-силната войска.

Като прехвърлихме Дринския мост при село Дъбовяни:

- Стопли ли се малко? - попита Емин.

- Да!

- Сега възседнете конете си да не ви убиват прангите.

Възседнахме конете си. След няколко минути срещнахме пътници турци, яздещи великолепни коне.

- В Дебър почнахте ли рамазана?

- Да!

- Кога?

- Днес.

Юзбашията хвърли цигарата си и всичките жандарми последваха примера му. 

Стигнахме Мерсимбеговия хан. Беше мрак. Настанихме се в пространен зимник, а бимбашията с неколцина жандарми - на първия етаж, жандармите седнаха всеки на полагащото му се място. Мене и внука ми поставиха покрай огъня, може би за да ни пазят по-добре, но аз зная, че човеколюбието блестеше у много османлии, докато у много християни нямаше нито зърно милост. Започнаха ония разгорещени приказки, рамазанските приказки. Хляб имах много: извадих няколко пещника и раздадох на жандармите. Пречупиха ги, водните частици в тях бяха измръзнали и светеха: дълъг стана разговорът за зимата. Поставиха пещниците покрай огъня, за да се размразят, и ни дадоха по половин пещник на мене и на внука ми. Не вкусих и трошица. Влиянието на огъня ни склони към сън. От разговора чух само това: “Ако тези хора наистина са противници на държавата, няма да се спасят.“ После заспах.

В критичните дни на живота и когато хората са най-много развълнувани, им се присънват сънища, които ясно им предсказват, каква съдба ги очаква. Същото се случи и тази вечер. С телесните си очи не съм никога нищо видял толкова ясно, колкото онова, което видях тази вечер с душевните очи: яви ми се на сън един нисък човек, с пребяла риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла като слънце, блестеше в десницата му; махна с нея и разсече главното звено на веригите ми. Веднага се събудих - от радости ли, или от живостта на съня. Събуждам внука си, никак не иска да стане.

- Стани, стани, Георгий, имам да ти казвам нещо радостно.

Стана. Тога се обърнах към празнуващите османлии:

- Слушайте, моля ви се.

Разговорът прекъсна. Всички се умълчаха.

Няма нито един народ по света да слуша като османлиите, с прилично благоговение, онова, което казва който и да е, даже и най-простия и най-презрения човек. Разказах им точно съня си. Мълчание дълбоко и дълго.

- Душа да нямам - се чу един глас, - ако не ти паднат прангите, и то скоро.

Това тълкуване беше утешително и затова ми се видя естествено, макар че се бях смял дотогава на всичките разказвачи и тълкуватели на сънища.

Сутринта - дълбока зора, готвим се за пътуване. Прангите ни звънят в ханския двор. Бимбашията слуша звъна и приказва на двама жандарми: да ни махнат прангите. Един от жандармите изрече една мръсна псувня и с нисък и роптателен глас каза по арнаутски: “На гяурина да му се яви светец и да му махне прангите! Аз не му ги махам“, и отговори на бимбашията:

- Тук няма гвоздей.

- Потърси в хана и ще намериш.

Арнаутинът походи из хана, като се преструваше, че уж търси гвоздей, и се върна.

- Ефендим, няма гвоздей.

- Ако тука няма, ще идеш в село и ще намериш.

- Аман, ефендим! Селото е много далеч!

- Пет часа, далеч ще идеш и ще намериш.

Гвоздеят беше в джеба на тоя жандарма. След няколко минути го извади и отключи прангите ни с ужасни роптания.

Тръгнахме по ония стръмни рътове, които се възвишават над Дрин. Човек се схваща, ако от тази висота метне поглед на сините Дрински струи. Пътят прилича на козарска пътека, щом го видиш, ще заключиш: “Тук живеят зверове.“

Да оставим впечатленията, които ми направи пътуването: дълго би било да се разкаже всичко подробно.

Когато приближихме до град Дебър, един звероподобен жандарм:

- Дай пари - ми каза, - или иначе ще подбудя всичките дебърски деца с камъни да ви замерят.

- Мълчи, бе муртат (вероотстъпник – бел. П. Н.)! - каза му Емин и той млъкна, и наведе главата си.

Влязохме в Дебър. Тоя град, със забогателите си от грабителство жители и охолния им живот прилича на оазис посред Сахарската пустиня. Този оазис е погълнал всичкия сок на околията. Там е натрупано всичкото богатство на християнските градове и села, близки и далечни. Там арнаутката лежи на пухено легло, обиколено отвред със златошити възглавници, когато честният славянин се лишава от насъщния хлебец, когото той с пот на лицето си произвежда за грабителя. Всякога похвални и славни са били османските дипломати, но защо ли те не поискаха ни веднъж да накажат злодейския град Дебър, от който султанското правителство не получило никога ни редовна войска, ни най-малкия данък и чиито башибозуци са опозорили държавата пред целия свят. (Че те отиват на бой, не за да се бият за вяра, а за да грабят стоката на мирните граждани) Защо министрите ни слушат ежедневно дебърските злодеяния и се преструват на глухи? Искат ли да вразумят град Дебър? С пет хиляди войници могат да направят това. Ще се лишат ли от пари? Но в Дебър ще намерят безчетни съкровища, които, по всеки закон, са държавни. Защо наказаха с оттегляне Кадри паша, най-способния си служител, който успя да улови всичките главатари на дебърските злодейски чети, прати ги под конвой в Битоля и накара така дебряните да живеят мирно и да строят обществени пътища като всички покорни поданици? Защо изпълниха буквално дебърската молба и не само Кадри паша наказаха с оттегляне, а и главатарите на дебърските разбойници освободиха и разрешиха строенето на пътища по цялата дебърска околия, на която жителите са вечни врагове на мира, на тишината и на правдата?

Но колкото и да желая отговор на тези въпроси, длъжен съм да не се отклонявам от предмета си и да кажа нещо за дебърската тъмница: като дотегнах досега на читателите си с излишна говорливост, длъжен съм да им разкажа накратко за последвалите ужасни събития, но колкото и да бъда кратък, трябва ми още доста мастило, защото и материята е изобилна.

Влязохме в къшлата (казармата). Най-напред ни поставиха в затворническа килия, тясна, дълга и доста тъмна стая, където живееха жандармите. Боже мой! Какво ще стане с мене? Предразположен към нервни болести, силно раздразнителен, неспособен на притворство и ласкателство, аз съм свикнал да говоря направо, рязко, неприветливо - как ще се сближавам с тези звероподобни същества?

Г-н Христо Чудо (добър му час!), охридски кожухар, който работеше в Дебър и беше наглеждал много затворници, ни посети и ни донесе хлебец и печено месо. Двамата се разплакахме - с тази разлика, че неговите сълзи течаха от жал, а моите от радост, че в Дебър намерих един благодушен съотечественик, втори баща, на когото можех да се осланям.

О великодушни християни, родени и сами да бъдете мъченици и с мъчениците да съпреживявате... Но нека да оставим поезията.

След две минути г-н Димитраки ефенди, аптекар на войската, дойде и ми донесе една кърпа, пълна с ябълки.

- Добре ли си със здравето?

- Носът ме боли.

- Да! Имате оток и това е от лютия студ...

След като си отидоха посетителите, жандармите ми отнеха един табакерата, други цигарлъка. Те биха отнели и дрехите ми, ако можеха да сторят това ненаказано. На сутринта ето ти моя неотлъчен във всичките подвизи приятел, г-н Яким Сапунджиев. В Атина, когато нито един от предишните приятели и съотечественици не искаше да ми каже “добро утро“, само Яким ми остана верен. Като се видяхме в Охрид, сговорихме се да заместим владиката и гръцкия език с български.

Яким ми каза на гръцки:

- Дойдох да те спася или да гина заедно с тебе.

- Недей, друже! Ти имаш семейство!

- Когато изрекох против гърцизма ядовитото слово и гъркоманите се готвеха да ме пратят вързан в Цариград, не беше ли ти, който ми каза: “Друже, не бой се!“ Не беше ли ти, който преписа цялото ми слово със своя ръка и ми връчи преписа, и ми каза: “Дето и да идеш, носи с тебе това писмо. Аз ще гина за тебе: ти - семеен, аз - свободен?“ Няма никога да забравя това.

- Но вместо един, ще гинем двама, а това не е разумно: остани поне ти да воюваш ...

- Всичко е решено! Казах на съпругата си: “Отивам на смърт и ако родиш мъжко - да го кръстиш Григор, защото, струва ми се, Григор Пърличев няма вече да го видим жив“.

- Аз не съм на твое мнение, несъмнено ще се спасим.

- Амин.

- Не се ли уповаваш на силните ни защитници, а особено на г-н Христо Паунчев?

- Бог да го порази! Именно тоя Х. Паунчев помолих умолително за кон и му казах: “Г-не! Пърличев гине! Дайте ми кон да ида в Дебър да сложа пръст на очите му“, а той ми отговори: “Страх ме е да не познаят в Дебър коня ми“. Ето ти нашите защитници!

- Но ако у охридските първенци човеколюбието е угаснало, то поне у народа го има и у тукашните велможи ще го намерим.

- Затова и донесох множество пъстърви, достойни да красят трапезата и на Крас. Но помни това, че ние, като сме попаднали в ръце на неприятелите си, не можем намери у тях ни четвърт част от милостта, която ние бихме показали към тях, ако те бяха попаднали в нашите ръце.

- В това съм уверен. Когато троянският шпионин Долон попаднал в ръце на Диомид и му се молел горещо да го пусне за скъпоценен откуп, Диомид, ако и да му обещал предварително, че няма да го убие, сурово му отговорил: “Ако те пусна сега, утре пак зло ще мислиш на гърците и ще им вредиш с шпионството си или с копието си.“ Християнският закон осъжда такива жестокости, но фанариотът, ако и да е образ Христов, предпочита, както и всякога е предпочел, елинския закон. Но дълги разговори не са ни необходими, иди, работи и не се излагай; а за мене ще се грижат и Бог, и светиите.

Яким ми стисна ръката:

- Сбогом.

След малко дойде Емин и ми каза:

- На ти парите непокътнати, но не е добре да ти държиш при себе. Кому да ги предам? Кой ти е верен тук?

- Ти и Господ, и Христо Чудо.

- Стига.

И Емин излезе с парите, народния дар, и след малко се върна.

- Предадох ги - каза - на Чудо. Той ми даде и тези зърна сухо грозде за лек.

И едновременно с това Емин отвори едно зърно, махна семките му и ми го наложи на носа.

По цели нощи (през рамазана турците нощем не спят) Сапунджиев и Чудо посещаваха безсънни по-знатните и влиятелни аази и бейове, да ги смекчават, кого с молби, кого със гъделичкащи обещания, всичките с пъстърви. На дебърския владика Антим обещаха митрата на св. Климент и подариха 30 лири и скъп кожух.

- Лирите не ги приемам - каза той, - освен за да ги подаря, където трябва, за спасение на славния охридски поет!

Забележете, първо, че Антим, като албанец, и докато беше в Охрид, много пъти показа към мене знаци на любов (искрена или притворна, Бог знае), защото в “Άρματωλός“ бях похвалил няколко албански добродетели, второ, че той горещо желаеше да стане охридски митрополит.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.