ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ЛЕОНИД ЛЕОНОВ

„КРАДЕЦ“, 1927 г.

Към този роман има полярно отношение. Горкий го смятал за шедьовър и даже казал след излизането му на Леонов: «Какъв съм аз? Аз съм всъщност само публицист». Леонов си спомня по-късно: «Май грешката ми беше, че го разубеждавах твърде вяло». Това е много вярно, той го разубеждавал лошо и малко, и накрая се скарали. Но Горкий се карал с всичките си протежета. Друга гледна точка е изразена сравнително отскоро в статия на Марк Амусин, който, разглеждайки жанра на романа в романа, на романа за романа, отбелязва, че като цяло «Крадец» е вяла, не добре структурирана и шаблонна книга. Истината се намира вероятно някъде по средата. Воронский написал в края на краищата, че да пишеш като Достоевский така, както пише Леонов, може само много талантлив писател. Наистина, тази книга, от една страна, е ужасно вторична, а от друга - ослепително талантлива.

Книгата „Крадец“ е интересна със своята тенденция, а не със своето изпълнение. Едва ли днес ще се намери човек, който би се захванал да чете „Крадец“. На много места там се налага да си пробиваш път през текста, но две неща в „Крадец“ са наистина много добри. Първо, както винаги, у Леонов има атмосферата. Той е майстор в създаването, в сгъстяването на атмосферата. Може да харесваш или да не харесваш романа „Пирамида“, но атмосферата на института на Шатаницкий, така както е описана там, атмосферата на непрекъснат ремонт, на страшни, загадъчни премествания… Тя не е по-лоша от „Приказка за тройката“. Или атмосферата, да речем, в „Нашествие“ - тъмна, сумрачна, в навечерието на превземането на града от хитлеристите, сред всеобщата паника и героизма на отделните хора. Той е човек на атмосферата, умее да създава и сгъстява по правило доста мрачни чувства. В вашия случай имаме общо взето, Москва на крадците, тихият район Благуша, московската периферия, където последният трамвай обръща и си тръгва, оставяйки главния герой, Фирсов, в света на московските чираци, прекупвачите на крадени вещи и проститутките. Тази атмосфера е създадена талантливо. Ето го майстор Пухов, на чиято табела „У“-то гледа на обратна посока, поради което се получава «Пчхов». Това е направено доста зловещо. И страшният цар на московските мошеници, маститият крадецът Агей, с неговите размисли за това колко е лесно и безстрашно да убиваш. Това е направено, макар и с бояджийска четка, но доста убедително.

Леонид Леонов

И втората особеност, която прави „Крадец“ практически безсмъртен образец на литературата от двадесетте години, е неговият отчетливо криминален полудетективски характер. Аз говорих вече за двадесетте години във връзка с това, че главен герой на литературата през двадесетте години изведнъж, представете си, се оказва не революционер или контрареволюционер, не червен, не бял, не победител или победен. Има ги само в пиесата и романа на Булгаков, общо взето, може би и у Гладков в „Цимент“. Основната маса са или мошеници, герои като Бендер и Невзоров, или крадци. Имаме все криминални романи: „Краят на бандата“ на Каверин, който Манделщам нарича образец на литературно майсторство, „Република ШКИД“ на Белих и Пантелеев, „Педагогическа поема“ на Макаренко — за живота на безпризорните деца, „Комаровското дело“ на Булгаков с описанието на един маниак, многобройните животоописания на Льонка Пантелеев, знаменития крадец - всичко това са криминални истории, истории за престъпници. Впрочем, и „Усойницата“ на Толстой е най-нагледен пример, или неговите „Сини градове“. Най-добър отговор на въпроса защо именно те, ни дава Леонид Максимович Леонов. Той е много млад човек, на 28 години, когато пише „Крадец“, и това ни обяснява защо повечето гении от онова време, попаднали под революционното излъчване, са толкова безбожно млади. Шолохов е на 23 години, когато започва „Тихият Дон“ (а аз съм убеден, че е написан от него), Леонов също е на 23 години, когато пише първите си романи „Язовци“ и „Сот“, появили се практически едновременно. Много млади са и Бабел, и Пилняк, и Артьом Весьолий. Всички те са хора, които вчера или са слезли от седлото, или, като Катаев, от агитационния влак (и Катаев е много млад, когато създава шедьоврите си от двадесетте години, да не говорим за Илф и Петров). Всички те са хора, които започнали тепърва да живеят, и върху тях се стоварили веднага грандиозните епопеи на руската революция. Леонов, който успял да бъде и при белите, и при червените, и в Архангелск да поработи като редактор на белогвардейски вестник, да публикува там стихове, а после да премине на червената страна - именно той разбрал основната закономерност на това, какво се случило с хората на руската революция. Те са декласирани, унищожени. В по-голямата си част стават крадци, престъпници, убийци. Къде да отидат в епохата на НЕП-а? Какво умеят? Търговията им е противна, да се вписват в новата среда…

Митка Векшин, вторият главен герой на романа (Фирсов е разказвачът, Векшин е крадецът), след като се върнал от Гражданската война и една нэпманка му се разкрещяла в магазина, почувствал желание да стане крадец. Той разбрал, че не може да противопостави нищо на тези хора. Властта я взела Елзевира Ренесанс — персонаж от „Дървеница“ на Маяковский. Властта я взели дребните буржоа. За НЕП-а Маяковский писал: „Много другари наведоха глава. — Оставете това, другари! Не е много умно“. А как да не я наведат? За какво се борили? За това предишното да се върне в по-лош вид? Както го формулирал същият Маяковский, сега буржоазията „прави от мухата слон, а после продава слонова кост“. Наистина, по-рано костта била истинска, а сега има слон, надут от муха. Разбира се, това е пошло, страшно време, в това време на хората, които са свикнали да бъдат борци, да не се примиряват с никаква мерзост, като героинята от „Усойницата“ на Толстой, какво им остава, освен да разстрелват цялата тази паплач с наградния наган, даден им за проявен героизъм? Какво им остава, освен да станат крадци?

Разбира се, това е бандитски свят, наводнен от бивши герои на революцията, които не намират място за себе си. И разбира се, всяко време на промени води до развихряне на престъпността. Именно затова „Крадец“ е картина на подземната Москва. Трябва кажем, че като истински ученик на Достоевский, Леонов има вкус към изобразяване на подземието, на подземния човек. Подземните типажи са у него три вида. Първи са бившите — онези, които не са се вписали. Такива герои у него има немалко. В ранната, но преработена и късно публикувана повест „Evgenia Ivanovna“ той показва точно хората, които не намират място за себе си, хората с опозорени идеали. Втори вариант - свещениците или тайно вярващите, хора, принудени да се отрекат от вярата, като дякон Матвей (Лоскутов) в „Пирамида“, но неспособни да го сторят и продължават да живеят тайно, подземно, катакомбно. Понякога те стават скитници, както в забележителния разказ от 1928 година „Скитник“, странници, напуснали своя дом. Това е вечният кошмар на Леонов: да бъдеш прогонен от дома си и да бъдеш обречен на странстване. И третият тип са хората на изкуството като Фирсов, „гражданина с карирано демисезонно палто“. През цялото време се подчертава демисезонността, междусезонността на неговото облекло и на неговото положение. Положението му е междинно. Защо пише за крадците? Защото това е единствената тема, която го вълнува в момента, това са хора без корени, вкоренени в реалността. И той самият е точно такъв. Затова подземните герои на Леонов подсказват на всеки читател нещо важно за самия него, разкриват някаква съществена част от собствената му личност.

Сюжетът на романа е всъщност доста банален и прост. Имаме Митка Векшин, бивш червен командир, който съсякъл с шашка един пленник, отсякъл му жестоко ръката съвсем без никаква необходимост. Сега този кошмар го преследва и той започва да губи разсъдъка си. Имаме и негова сестра, цирковата артистка Таня, също много често срещан, повтарящ се образ в руската и световната литература, която, разбира се, загива, изпълнявайки своя прочут скок, защото започнала да се страхува. Циркът е много честа сфера у Леонов. Неслучайно един от героите на „Пирамида“, старият фокусник, казва, че свещеното и вълшебното са останали вече само в църквата и в цирка. В двете еднокоренни думи и места. Мнозина смятат, че църква и цирк не са еднокоренни думи, но има и друга гледна точка. И така, циркът и църквата са двете места, където се развива най-често действието у Леонов. Да не забравяме, че в „Пирамида“ в цирка работи ангел, като Хотабич, а действието на романа започва в църква. Точно така циркът има място и в „Крадец“, циркът е единственото място, където е останало чудесното и е останала смелостта.

Освен това има втора героиня, много важна, отдавнашната приятелка на Векшин, в която бил някога влюбен, Маша Доломанова. Агей, олицетворение на световното зло, я изнасилил. Тя започнала да живее с него и постепенно се превърнала в една от кралиците на московския престъпен свят, страшната фатална красавица Манка Вюга (Виелицата – бел. ред.). Това е сътворено от Леонов вероятно с най-голяма липса на вкус, защото Манка Вюга е за салонен роман от десетте години. Което за пореден път доказва, че двадесетте години не били нищо друго освен изроден руски Сребърен век. Романтичният герой деградирал до крадец или мошеник, Бендер, а романтичната героиня, демоничната жена, Настасия Филиповна на руската литература, се превърнала в Манка Вюга, най-главната крадла. Векшин е все така влюбен в Манка, тя — в него, но между тях са легнали революцията и животът, между тях стои Агей и затова те се желаят напразно.

Основният сюжет на романа е преобразяването на Векшин, който става първо от червен командир крадец, а после, бягайки от Москва, влиза в дърводобивен артел. Това е незавършен сюжет. Леонов направил три редакции на романа, през 1956 година го преписал целия наново, а през 1990–1991 година (вече на 91 години!) добавил нов епилог, в който съдбата на Векшин е размита и, най-вероятно, героят загива. Авторът разбирал, че такъв герой не може да оцелее.

Независимо от цялата изкуственост на някои сюжетни обрати (да речем, първата кражба на Векшин е от реквизита на сестра му), това е вечната драма на всички руски романи за революцията. Всички герои непрекъснато се срещат, сблъскват се, оказва се — ах, това е точно онзи, пътищата им са се пресичали преди… Това достига до абсурд само в „Доктор Живаго“, но го има и у Леонов. Това е не много сръчен опит на романа да се справи с масовото велико въздействие на революцията, опит да се организира традиционно онова, което всъщност се изразява в пълен хаос. В този хаос героите се сблъскват непрекъснато по някаква причина. Така ще бъде и у Каверин в „Двамата капитани“: писмото е ваше, оказва се, че вие сте организирали експедицията. Това изглежда доста наивно.

Но и шаблонността на фабулата на романа не е все пак толкова важна на фона на изключително точната социална диагностика. Диагнозата е поставена абсолютно точно. Хората, които правели революцията, се оказали нейни първи жертви, хората, за които се правела, загинали първи. Онези, които в резултат от революцията победили, изобщо не се нуждаели от нея. Това е разказ за кървавата задънена улица, роман за това как истинската цел и истинският патос на руската революция преминали в подземните свърталища, в царството на бандитската романтика, защото светът на престъпниците е последната среда, където законът все още значи нещо и където все още присъства поне някаква съвест. Това е свят, в който има някакви правила. Векшин отива в този свят, защото това е последната среда, в която все още се изискват храброст, хладнокръвие и някакви-си представи за порядъчност. В света на НЕП-а всичко това го няма вече.

Тук, естествено, възниква въпросът: а кой изобщо чете днес Леонов?

Много хора го четат, колкото и странно да звучи това. Може би малък процент, но това са значителен брой хора. Това са умни хора. Друг е въпросът кои са тези хора, които четат Леонов. Кой днес чете например „Крадец“? Най-слабият му роман е „Руската гора“, за него няма да говорим подробно, макар че и в него има идеологически интересни неща. Както пише Марк Шчеглов, представя много точно страшната, зла сила на руския характер. На мене, между другото, „Руската гора“ ми се струва интересен роман, защото Горацианский е явно Вишинский, а за да изобразиш такъв точен портрет на Вишинский през 1953 г., трябва да си бил доста смел човек, защото приликите там са доста много.

Ще ви кажа кой чете Леонов. Четат го хора, които не се задоволяват с нито една концепция за човека, с нито една истина, с никакъв компромис. Леонов имал ясна представа: светът е устроен неправилно, в човека е нарушен балансът между огъня и глината, човекът е роден, за да унищожи света. Той гледа така, за него човечеството е царство на тотална дисхармония. Който възприема света така трагично, който не намира никакви утехи нито в религията, нито в социалните утопии, който знае, че човекът ще развали всичко, той чете Леонов.

Светът на подземието, на кръвта, на страха е описан у него удивително точно. Затова, когато го четеш, не изпитваш утешение, но усещаш радост от съвпадението на своите тайни догадки с писателския замисъл. Помня, че когато четях на 13 години „Крадец“, се радвах ужасно на това как светоусещането на автора и постройката на речта му съвпадат с моите най-лоши предположения. Както искате, но това беше много утешително четене.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

НЕИЗПЯТА ПЕСЕН

Преглеждам директорията, в която се пазят идеи за проекти, към които съм загубил интерес, и сюжети за произведения, които вече няма да напиша никога. Защото ми омръзна да си играя, иска ми се да пиша сериозни неща. Годините натежават.

Там, в неосъществените планове, има много глупости, но има и доста любопитни нещица. Ще се отървавам от тях постепенно – може би на някого ще му свършат работа.

Старите неща – на боклука

Имах например един проект, отчасти вдъхновен от новелата на Акутагава «В храсталака». Смятах да представя един и същи сюжет в два противоположни жанра: цинично-пикаресков и романтично-сантиментален.

У Акутагава и Куросава един и същи персонаж е ту герой, ту злодей

В живота понякога се случват колизии, които допускат диаметрално различни трактовки. Това зависи главно от душевните качества на този, който оценява събитията. Великодушният човек е склонен да тълкува дори доста съмнителни постъпки на други хора в изгодна за тях светлина, а дребнавият и отвратителен човек ще предположи дори в най-красивата постъпка непременно някакъв низък мотив.

Имам файл с една истинска история, идеално подходяща за ролята на подобно преобръщане: ако искаш – вярвай в доброто и се умилявай, ако искаш – разобличавай и плюй.

За точността на фактите не се наемам да гарантирам, понеже прочетох някога за описания по-долу „мариаж блан“ в нечии мемоари, но за роман, както разбирате, достоверността няма голямо значение.

Във всеки случай една лека разходка в Гугъл потвърждава, че всички персонажи са съществували наистина, следователно не е пълна измислица.

Марципановият Моцарт

В Австрия имало една известна сладкарска фирма „Демел", основана още през осемнадесети век. Тя доставяла торти, пасти, бонбони и други сладкиши на императорско-кралския двор.

През тридесетте години на миналия век виенският магазин „Демел" се прочул с фантастично красивите си витрини. Всяка от тях била истинско произведение на дизайнерското изкуство.

Работата е там, че собствениците, почти за първи път в историята на търговията, се сетили да наемат за декорирането на витрините талантлив дизайнер – младия барон Фридрих фон Берзевици. Той бил естет, денди, един от най-модните хора в тогавашната весела Виена. И, както се полага на един декадент, покварен аристократ и художник на мечтателната епоха, бил хомосексуалист.

Ето какъв красавец е

От средата на тридесетте години в страната се установил реакционен режим, наречен „австрофашизъм". Положението на евреите ставало все по-заплашително, а Демелови, както твърди мемоаристът, били евреи.

И тогава, точно в разгара на антисемитската истерия, баронът предложил на наследничката на фирмата Клара Демел така наречения marriage blanc, „бял брак", иначе казано - съвместен живот без интимна близост.

Сред напредничавите интелектуалци на тогавашната Европа, по примера на Бърнард Шоу, подобни високи отношения били на мода. А за благоприличния брак на хомосексуалист с дама, готова на такъв съюз, имало дори специален термин: „лавандулов брак".

В този случай бяло-лавандуловата сватба била необходима на невестата повече, отколкото на младоженеца. През 1938 година Австрия била окупирана от германците и титлата баронеса фон Берзевици унд Какашломниц помогнала на Клара да напусне страната, да отиде в Италия и да се укрие там в манастир до края на войната.

Фиктивният (или, във всеки случай, номиналният) брак, сключен в името на спасението, се оказал изненадващо здрав – продължил до смъртта на Клара. След като овдовял, баронът се оказал внезапно единствен собственик на почтената сладкарска фирма. Управлявал я недълго, после я продал и заминал за САЩ, където блестял след това още много години в нюйоркския артистичен бомонд (бил например художествен директор на списание „Вог").

Това е фабулата, на основата на която възнамерявах да напиша две повести. Имената на действащите лица, разбира се, щях да сменя.

Героят на първата щеше да бъде невероятно пресметлив кучи син, пропилял богатството си благородник, обзет от жажда за богатство. Надвисналата над Виена фашистка заплаха му предоставя отличен шанс да направи голям удар. Баронът сключва брак с жена, която е принудена да му е благодарна за това . След войната живее за свое удоволствие, ползвайки всички привилегии на богатството, без да е обременен от никакви задължения. А когато съпругата му умира, продава студенокръвно фирмата, в кяето е вложен труд и талант на няколко поколения, за да се рее в отвъдокеанските емпиреи. Общо взето – „Горчив шоколад, или Триумфът на порока".

Втората повест щеше да следва същото русло, но в съвсем друга тоналност.

Барон Б. Животът е успешен

В атмосферата на надвиснала катастрофа (така добре показана във филма „Кабаре") живее странен художник, който умее да прави от торти и пасти прекрасни, недълготрайни пана. Той е напълно неприспособен към жестокия свят, но в часа на настъпилите изпитания извършва постъпка, на която не биха се решили дори мачовците: прикрива с името си една девойка, която иначе би загинала. Войната свършва, но баронът не може да остави своята съпруга. Тя е самотна и сломена. Държи я на повърхността само мечтата да възстанови от руините погубената фирма, споменът за изгубения рай. Съпругът ѝ помага успешно. Той е безпомощен в търговските дела, но затова пък усеща превъзходно модата и стила. След смъртта на съпругата си баронът се опитва да продължи нейното дело, но при него, безпомощния, всичко отива по дяволите. Накрая, разорен, той напуска Европа на път за Новия свят.

Общо взето, историята на един крехък, красив човек, приличащ на кремова фигурка от торта. И също толкова сладък.

И нека читателите избират кой барон им допада повече – горчивият или сладкият. И кой е по-правдоподобен.

Такъв, общо взето, беше замисълът. Около десет години той престоя маринован в архива ми и ето че сега трябва да бъде ликвидиран, да отплава в света на неизпетите песни и неразказаните приказки.

Право да си кажа, не ми е особено жал.

(Следва)

ШЕР И ДОЛИ ПАРТЪН В СТУДИОТО НА ХАРИ ЛАНГДЪН, 1978 г.

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 3 април 1978 г. Доли Партън участва в еднократното телевизионно шоу „Cher... Special“. Това е вариете с водеща Шер и специални гости — Род Стюарт, The Tubes и самата Доли. Всеки от гостите изпълнява музикални номера, а също така участва в репетирани комедийни скечове.

„Cher... Special“ се превръща в истински успех за ABC и се нарежда сред 10-те най-гледани телевизионни предавания за седмицата. През есента на 1978 г. шоуто получава техническата награда „Еми“ за „Най-добро постижение в осветителната режисура“, както и номинация за „Най-добра художествена режисура на комедийно-вариететно или музикално еднократно шоу“. Доли Партън от своя страна е номинирана за „Еми“ в категорията „Най-добра поддържаща актриса във вариететно или музикално еднократно шоу“.

По-долу може да видите няколко красиви снимки на Шер и Доли, направени от фотографа Хари Лангдън в неговото студио през 1978 г.

ЗА ВАПЦАРОВ ИЗВЪНРЕДНО...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ХИМИЯ / АЛЪН МАКДАЙЪРМИД

Алън Макдайърмид (Alan MacDiarmid)

14 април 1927 г. - 7 февруари 2007 г.

Химия (заедно с Алън Хийгър и Хидеки Ширакава)

(За откриването и разработването на проводимите полимери)

Алън Греъм Макдайърмид (Alan Graham MacDiarmid) е новозеландско-американски химик, който споделя Нобеловата награда за химия през 2000 г. с Алън Хийгър (Alan J. Heeger) и Хидеки Ширакава (Hideki Shirakawa) „за откриването и развитието на проводимите полимери“.

Роден е в Мастъртън (Masterton), Нова Зеландия, и е най-малкото от петте деца в скромно семейство, силно засегнато от Голямата депресия. Семейството се мести близо до Уелингтън. На 16 години напуска училище, за да помага финансово, и започва работа като лаборант/техник в химическия отдел на Victoria University College (сега Victoria University of Wellington). Там учи на непълно присъствено време и завършва с отличие бакалавърска и магистърска степен по химия (около 1951 г.).

Получава стипендията Fulbright и прави първия си докторат по неорганична химия в University of Wisconsin–Madison (1953). След това със стипендия от Shell прави втори докторат в University of Cambridge (1955 г., Sidney Sussex College). Работи кратко в University of St Andrews в Шотландия, преди да се установи за постоянно в University of Pennsylvania (от средата на 1950-те), където става пълен професор (1964) и Blanchard Professor of Chemistry (1988 г.). По-късно (от 2002 г.) има заема длъжност и в University of Texas at Dallas. Става натурализиран американски гражданин, но запазва връзките си с Нова Зеландия.

Макдайърмид започва като специалист по неорганична химия (включително силициева химия; получава наградата Frederic Stanley Kipping Award на ACS през 1971 г.). В началото на 1970-те работи с Хийгър (тогава също в Penn) върху неорганичния полимер (SN)ₓ, който проявява метални свойства.

Ключовият момент идва през 1975 г. при посещение в Токийския технологичен институт, където среща Ширакава. Ширакава (по случайност с излишък на катализатор) получава сребрист филм от полиацетилен – органичен полимер, който изглежда метален, но е изолатор. Макдайърмид го кани в Пенсилвания. През 1977 г. тримата (Макдайърмид, Хийгър и Ширакава) „допингират“ (doping) полиацетилена с йод (или други халогени). Проводимостта се увеличава около 10 милиона пъти – материалът става почти толкова проводим, колкото някои метали. Резултатите са публикувани същата година и поставят началото на полето на „синтетичните метали“ / проводящите полимери.

Макдайърмид продължава да развива активно областта, особено върху полианилина (който се обработва по-лесно от разтвор и има голямо индустриално значение). Проводящите полимери намират приложение в антистатичните покрития, екраните срещу електромагнитно излъчване, „умните“ прозорци, OLED дисплеите, слънчевите клетки, гъвкавата/носимата електроника, сензорите и др. Работата му спомага за възникването на органичната електроника и молекулярната електроника.

Автор е на стотици публикации и притежава десетки патенти. Освен Нобелова награда (1/3 дял), получава John Scott Award, ACS Award in the Chemistry of Materials, ACS Nichols Medal, членство в US National Academy of Sciences, Fellow of the Royal Society (FRS), Order of New Zealand (ONZ – най-високата новозеландска награда) и др. В негова чест са кръстени институти в Нова Зеландия (MacDiarmid Institute for Advanced Materials and Nanotechnology), Китай, Бразилия, Индия и другаде.

Женен е първо за Marian Laurene Mathieu (1954–1990); имат четири деца. По-късно се жени повторно (Gayle Gentile). Счита себе си за „Kiwi“ и посещава често Нова Зеландия. В края на живота си страда от myelodysplastic syndrome (заболяване, сходно с левкемия). Умира на 7 февруари 2007 г. в Drexel Hill, Пенсилвания, след падане у дома – точно в деня, в който трябвало да лети за Нова Зеландия, за да участва в конференция.

Макдайърмид е пример за учен, чийто път започва от скромни условия и труд като лаборант и води до революция в материалознанието – превръщането на „пластмасата“ в проводим материал, което променя електрониката.

Съставил: Grok

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

Превод: Grok

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ

Второ послание до Тимотей

Предисторията на Второто пастирско послание е съвсем различна. То е написано също от „Павел“ до Тимотей (1:1). Сега обаче се посочва, че Павел се намира в затвора в Рим и очаква скорошната си екзекуция след второ съдебно заседание (1:16-17; 4:6-8, 17). С други думи, Павел е в края на жизнения си път. В известен смисъл посланието изразява последната му воля. Той пише на Тимотей не само, за да го насърчи да продължи неговите пастирски задължения и да изкоренява от църквата му лъжеучителите (които проповядват учение, различно от описаното в Първото послание до Тимотей), но и за да отиде при него колкото се може по-скоро (4:13, 21).

Това послание е толкова лично, че някои читатели могат да се учудят как изобщо е могло да бъде фалшифицирано. Защо несъществуващ автор би молил несъществуващ получател на посланието да му донесе несъществуващ фелон и книжа? Причината не е всъщност толкова трудна за разбиране, както са установили отдавна изследователите на древните фалшификати. Като споменава лични вещи, авторът започва да прилича наистина на реален човек, който пише въз основа на реална ситуация, така че това е уловка, целяща да отклони читателя от следите на онова, което авторът всъщност прави: преструва се на такъв, какъвто не е.

Наличието на уловки се издава отчасти и от небрежните препратки на автора към Тимотей. Той е млад човек, податлив на юношески страсти (2:22). Християнин е трето поколение, преди него християни били майка му Евника и баба му Лоида (1:5). От детството си изучавал Писанието и като възрастен вече станал спътник на Павел в апостолските му пътувания (3:1–11, 15). Посветен е в служене чрез ръкополагане (1:6; 4:1–5).

Един аспект от това описание предизвиква у читателите удивление. Как Тимотей може да е все още юноша, ако Павел е вече е в края на житейския си път? От „Деяния на апостолите“ и от посланията на Павел знаем, че Тимотей е бил спътник в апостолските пътувания на Павел още преди времето, когато са написани посланията, с които разполагаме днес, очевидно през 40-те и 50-те години на I век. Можел е да започне пътуването си с Павел едва когато бил вече възрастен. Ако е вярно, че според преданието Павел е екзекутиран в Рим в началото–средата на 60-те години на I век, как може да се мисли за Тимотей като за „юноша“ по това време? В най-добрия случай би бил на средна възраст или по-възрастен. Следователно е трудно да съгласуваме това послание с достоверната хронология на живота на Павел.

Във всеки случай посланието е адресирано отчасти до „Тимотей“, за да го убеди да се справи с лъжеучителите. Авторът ги очерня с всички сили в редица пасажи, изпълнени с яростни оскърбления (3:2–5). Такива коментари обаче не ни помагат особено, ако искаме да разберем какво точно са проповядвали. Ясно се казва само едно: двама от опонентите твърдели, че „възкресението е вече станало“ (2:18). С подобно твърдение сме се срещали вече в посланията на Павел. Изглежда, че именно така говорели и противниците му в Коринт. Любопитно е, че същото твърдение срещаме и у автора на Посланието до колосяните, и у автора на Посланието до ефесяните. Не бива да ни се струва странно, че имало християни с противоположни възгледи по важни богословски въпроси, и въпреки това всичките се позовавали на авторитета на Павел. Вече видяхме, че в Коринт имало група, която се наричала „Павлова“ (1 Кор. 1:12), а Павел изобщо не бил съгласен с нея. През II век също имало различни групи, например гностици и противостоящите им „ортодоксални“ християни, които обявявали Павел за свой апостол и твърдели, че следват неговото учение, макар възгледите им да били в остро противоречие помежду си.

Послание до Тит

Посланието до Тит прилича много повече на първото Пастирско послание, отколкото на второто. То изглежда всъщност като нещо от рода на скъсена версия на Първото послание до Тимотей от „Рийдърс дайджест“, защото в него има също списък с качествата на църковния ръководител, както и нравствено-морални наставления към членовете на конгрегацията как трябва да се отнасят един към друг.

Предисторията в този случай е следната: „Павел“ оставил своя доверен съратник Тит на остров Крит като апостолски представител в тамошната църква (1:4–5). По-конкретно Тит трябва да назначи презвитери или епископи в църквите на всеки град. Павел пише, за да убеди Тит да поправи лъжливите учения, които са изключително сходни с онези, срещу които се води вече борба в Първото послание до Тимотей. Те включват „басни“, които смущават истински вярващите (1:10–16), както и „родословия, спорове и разправии за Закона“ (3:9). На Тит се дават указания да не спори с тези хора. Той трябва да се опита да ги убеди два пъти да променят възгледите си, а след това просто да ги игнорира.

Значителна част от посланието съдържа апостолски съвети към различни социални групи вътре в конгрегацията: към възрастните мъже, възрастните жени, младите жени, младите мъже и робите (2:2–10). Към края съветите стават по-общи и включват увещания да се води нравствен начин на живот. Посланието завършва с молба на автора Тит да се присъедини към него в град Никопол, където смята да прекара зимата.

(Следва)

"БРИГАНТИНА"...

ВИКТОР СУВОРОВ / „ТЪМНА ИСТОРИЯ“ / ГЛАВА 2. ЗАЩО НИ НАТРАПВАТ ОСТРОСЮЖЕТНИ ИЗМИСЛИЦИ?

ПРЕВОД: : Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 1: ТУК

“По-добре да си нещастен с разум, отколкото щастлив без разум“

Епикур

341-270 г. пр.н.е.

1.

През август 1973 година на сините екрани на страната се появи наистина многосерийният телевизионен филм „Седемнадесет мига от пролетта“.

И веднага около „Седемнадесет мига“ се разрази страшен скандал. Композиторът Таривердиев беше обвинен в плагиатство: музиката била написана от Франсис Ле, а Таривердиев я заимствал уж творчески.

Не се наемам да съдя дали е така. Нека спорят музикалните критици. Но скандалът придоби неочаквано и друг аспект. В защита на композитора Таривердиев застана Юлиан Семьонов — авторът на романа „Седемнадесет мига от пролетта“ и автор на сценария на едноименния телевизионен филм.

Юлиан Семьонов гръмко, пред цялата страна, заяви: Таривердиев не е откраднал чужда музика!

Ех, по-добре да си беше мълчал Семьонов. Защото от него защитник не става. Защото Семьонов не е кристално чист. Защото над самият Семьонов, Юлиан Семьонович, тежи същият грях.

2.

А било така: през 1950 година, по времето на Сталин, по екраните на страната се появил филмът „Секретна мисия“.

Автори на сценария Исаев и Маклярский.

Не онзи Исаев, който е Щирлиц, а Константин Фьодорович, лауреат на Сталинска награда втора степен за сценария на филма „Подвигът на разузнавача“. Още с една Сталинска награда Исаев и Маклярский били удостоени скоро за сценария на филма „Секретна мисия“.

Всичко в стария филм „Секретна мисия“ било като в телевизионния филм „Седемнадесет мига от пролетта“. По-точно, в романа на Юлиан Семьонов и в телевизионния филм по романа на Юлиан Семьонов всичко е като в забравения по това време филм „Секретна мисия“.

Във филма от 1950 година в ролята на Чърчил се снимал наистина Висоцкий. Но не онзи, с китарата, а друг Висоцкий — Михаил Константинович.

Във филма „Секретна мисия“ малка епизодична роля изпълнил младият артист Евгений Моргунов. Същият. Бил голям шегаджия не само на екрана, а и в живота. Но започнал творческия си път със сериозни роли. Включително и във филма „Секретна мисия“.

В „Секретна мисия“ наистина се снимал Николай Николаевич Рибников. Но друг, пълен съименник на този, за когото си помислихте.

3.

Върху създателите на филма „Секретна мисия“ се стоварил оглушителен успех. Но кратък. Не свирила дълго музиката.

Причината е в това, че през март 1953 година другарят Сталин уж умрял, но в действителност бил убит. Незабавно, далече преди ХХ конгрес на КПСС и сензационните разобличения на този конгрес, започнало тихо пълзящо развенчаване на кумира. Както се пее в песента — гипсовата статуя свалиха тихомълком.

Още на 25 март 1953 година, преди да минат и три седмици от смъртта на вожда, било взето правителствено решение да се спре строителството на „мъртвия път“, иначе казано - на железопътната линия Салехард—Игарка. Скоро последвало уточнение: не да се спре временно, а да се спре и да се забрави завинаги.

Спряно било изпълнението на десетки други безумни проекти, започнати със същия сталински размах. Сред които подводният тунел от континента до остров Сахалин, до носа с неблагозвучното име Погиби, както и Главният Туркменски канал в пустинята, дълбочина 7 метра, ширина — 100 метра, дължина 1200 километра. Всичко било зарязано веднъж и завинаги.

Спряно било и строителството на купища военни летища в Заполярието, както и формирането на безумно количество авиационни дивизии.

В корабостроителниците нарязали десет крайцера, включително такива, които били готови над 80 процента. Сред унищожените кораби били и тежките крайцери от типа „Сталинград“ с главен оръдеен калибър 305 мм — на практика линейни крайцери, ако не и линкори.

От библиотечните рафтове изринали с тонове както „гениалните“ творения на великия вожд, така и творенията за него. От стените смъквали портрети, заглушили песните за другаря Сталин, свалили от екраните купища филми.

Под ударите попаднал и филмът „Секретна мисия“. Финалът му бил оптимистичен: народът празнува победата и слави другаря Сталин. Затова още през март 1953 година филмът бил свален незабавно от екрана и иззет от всички бази и хранилища.

4.

Народът на Русия има пределно къса памет.

Така и любимият на народа филм „Секретна мисия“ бил забравен веднага и завинаги. От тази феноменална всенародна забрава се възползвал Юлиан Семьонов.

Той сменил заглавието „Секретна мисия“ със „Седемнадесет мига“, понапудрил малко текста и обновеният шедьовър, подложен единствено на лека повърхностна обработка, пламнал и заискрил отново.

А всъщност оригиналът не бил по-лош от халтурния фалшификат. В базовия вариант ролята на доблестния разузнавач се изпълнявала не от красавеца Вячеслав Тихонов, а от красавицата Елена Александровна Кузмина — лауреатка на две Сталински награди (първа и втора степен).

За ролята на злата нацистка (и едновременно — на добрата, мъдрата и безстрашна съветска разузнавачка) Елена Александровна Кузмина била удостоена с още една Сталинска награда първа степен. Така наградите ѝ станали три.

Черната униформа с черепите ѝ отивала отлично — както и на Щирлиц в „Седемнадесет мига“. Само че Щирлиц е с фуражка, а тя, понеже е жена, била с пилотка, но със същия сребърен череп.

Нюанс: във филма пилотката е с череп, а на рекламния плакат — без. На рекламните плакати, предназначени за нашите скъпи задгранични братя, пилотката липсвала изобщо.

Незначителна разлика между оригинала „Секретна мисия“ и копието фалшификат „Седемнадесет мига от пролетта“ е и тази, че разузнавачката в „Секретна мисия“, след като изпълнява поставената задача и проваля сговора на хитлеристите с върховете на американската и британската политика, загива героично.

А плагиаторът Юлиан Семьонов, натъквайки се на златна жила, оставя Щирлиц жив — за да могат разказите за неговите похождения да продължават безкрайно. Обаче, нямайки оригинал за по-нататъшно копиране, Юлиан Семьонов така и не успя да измисли нещо свястно за новите приключения на красавеца разузнавач.

Семьонов продължаваше да съчинява и публикува нови опуси за Щирлиц, но по своето равнище тези творения не се равняваха видимо на „Седемнадесет мига“.

5.

В практиката на съвременното кино е прието да се прави така нареченият римейк. Някога се прочул по света японският филм „Седемте самураи“. Минало време, създателите на американски филми решили да преснемат филма, като пренесат действието от Япония на границата между САЩ и Мексико.

Преди да започнат работа, ръководителите на американския проект се договорили със създателите на японския оригинал, купили правата, оформили документите и обявили гръмко на света, че просто ще повторят великолепния сюжет, създаден от японците.

А ето друг подход, нашият роден съветски. Юлиан Семьонич Семьонов пробутал на света пълно менте. Извинете ме за френския.

Романът и телевизионният филм „Седемнадесет мига от пролетта“ повтарят изцяло сюжета на филма „Секретна мисия“. Но Юлиан Семьонов не посочва никъде, че върви по пътека, която някой е отъпкал вече преди него.

Ето едно елементарно доказателство за позорната кражба: разказвах ви (в първата част – бел. ред.) сюжета на филма „Секретна мисия“ от 1950 година, а вие, мои скъпи читатели, бяхте сто процента уверени, че става дума за „Седемнадесет мига от пролетта“ от 1973 година.

6.

През 1950 г. другарят Сталин обсипал щедро с награди създателите на филма „Секретна мисия“.

През 1973 г. другарят Брежнев обсипал също толкова щедро с награди плагиатите, които създадли „Седемнадесет мига“.

Защо?

Ами защото народът се стичал масово на тези филми и плащал на държавата своите трудови рубли. За държавата от такива филми имало пряка финансова изгода. Нима това не е ясно?

Ясно е.

Но имало и друга, много по-важна причина: на 23 август 1939 г. Сталин и Хитлер, с ръцете на Молотов и Рибентроп, подписали пакт за разделянето на Полша.

Разкъсвайки Полша, двамата човекоядци отворили шлюзовете на Втората световна война, която заляла Европа, а след това и целия свят. В продължение на две години Червената армия, НКВД и НКГБ били верни съюзници на Вермахта, Абвера и СС. Разгромявали заедно Европа.

Освен половината Полша, Германия завладяла Дания, Норвегия, Белгия, Холандия, Люксембург, Нормандските острови на Великобритания, съкрушила Франция и откъснала от нея огромно парче заедно с Париж. По-нататък последвали Югославия, Гърция, островите в Средиземно море и десантът на хитлеристките войски в Северна Африка.

През същия период Съветският съюз „освободил“ половин Полша, откъснал парчета от Финландия и Румъния, завзел Естония, Литва и Латвия и ги присъединил към своите владения.

Разликата е там, че страните, попаднали под контрола на Хитлер — Франция, Норвегия, Дания, Люксембург и Гърция — си останали Франция, Норвегия, Дания, Люксембург и Гърция. Само че под окупация. С надеждата за освобождение.

А всички територии, попаднали под властта на другаря Сталин, били включвани незабавно в състава на Съветския съюз за вечни времена — без право и без надежда за освобождение.

За непълни две години Сталин заграбил колосални територии, на които живеели над 20 милиона души. На „освободените“ земи хора с чиста съвест и с умни, леко уморени очи вършели нечуван терор както срещу мирното население, така и срещу военнопленниците.

С което другарят Сталин не се успокоил.

Той подготвял финалния акт — внезапен съкрушителен удар по Германия и овладяване на колосални пространства: от Норвегия в крайния север на Европа до Либия в Северна Африка, от Брест на западната граница на Съветския съюз до френския Брест на брега на Атлантическия океан.

От най-високата трибуна на Върховния съвет другарят Молотов — вторият човек в Съветския съюз след Сталин — тръбял пред целия свят, че борбата срещу хитлеристите не е нужна, защото борбата срещу нацизма е престъпление. В същото време той, заедно с другаря Сталин, подготвял разгрома на Германия и завладяването на цяла континентална Европа.

Но Хитлер нанесъл изпреварващ удар.

И на сталинските идеолози се наложило да измислят така наречената „Велика отечествена война“.

Защо?

За да изведат принудителната отбрана на своята страна в отделно поле, да отделят непредвидената в никакви планове защита на своята земя от общия ход на Втората световна война — война, която възникнала в резултат от сговора между Сталин и Хитлер.

7.

И при Сталин, и след него — от времето на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Горбачов — ни хранят с измислици за славни съветски разузнавачи, които уж предотвратили в края на войната съюз на хитлеристка Германия с демократичните държави на Запада.

Но е ясно едно: ако доблестните сталински разузнавачи наистина бяха осуетили планиран съюз на хитлеристка Германия със Съединените щати и Великобритания, имената на тези герои щяха да бъдат разсекретени още по времето на Сталин.

На целия свят щяха да бъдат представени както доказателствата за коварната подлост на Запада, така и за героичната дейност на доблестните сталински разузнавачи, за които нямало прегради нито по море, нито по суша. А в центъра на Москва щеше да заблести величествен монумент на техните дела.

Вместо това ни показват измислени герои разузнавачи. И едни храбри съчинители крадат сюжети и образи от други храбри съчинители.

Плашат ни с никога невъзникнал съюз на западните демокрации с нацисткия режим. Какъв ужас — едва не се сдушили!

А за съвместните действия на сталинския Съветски съюз и хитлеристка Германия по завземането, разделянето и разчленяването на Европейския континент у нас не се снимат и не се показват на широките народни маси остросюжетни приключенски филми.

Защото няма смисъл да ги снимат.

Защото е достатъчна обикновената черно-бяла хроника от кървавата есен на 1939 година, когато войските на Сталин и Хитлер марширували в общ строй през самия център на покоряваната от тях Европа.

Достатъчна е хрониката за това как червените освободители се опитали да превземат Финландия, как нахлули в Естония, Литва и Латвия, как откъснали Молдова от Румъния, как била „върната в родното пристанище“ Северна Буковина — забравяйки при това да се каже, че Северна Буковина не е влизала никога преди това в състава на Руската империя.

На завзетите територии подивелите освободители установили незабавно своя ред и разгърнали чудовищен терор, наричайки го разширяване на братското семейство на народите.

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СБИВАНЕ“

ПРЕВОД: Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

СБИВАНЕ

Вчера, братлета мои, отивам на гарата. Искам да се кача на влака за града. Засега съм все още на вилата. Край Ленинград.

Та отивам на гарата и гледам — на гарата, на самия перон, диагонално от дежурния по гара, става някакво сбиване. Бият се, с една дума.

А трябва да кажа, че нашето вилно местенце е ужасно тихо. През всичките дни направо — нито пиянство, нито някаква особена гюрултия, нито скандал. Иначе казано - нищо подобно. Ей такава тишина. Понякога направо ти звъни в ушите от пълната тишина.

Хората на умствения труд или работещите зад щанда, или да речем, служителите на култа могат направо да си починат както трябва в нашите благословени краища.

Разбира се, тази тишина не е през целия месец. Някои дни от седмицата, разбира се, се изключват. Е, да речем, изключват се, не ще и дума, съботите, неделите, е - и понеделниците. Е, и вторниците също. Е, разбира се, и празниците. Пък и дните на заплатите. В тия дни, наистина, няма какво да крием, същинската олелия достига своя връх. В тия дни, наистина, да речем, не е добре да излизаш на улицата. В ушите ти звъни от крясъци и от разни възможности.

Така че, значи, отивам в един от тия натурални дни на гарата. Искам да се кача на влака за града. Засега съм на вилата. Край Ленинград.

Та отивам на гарата и гледам — бой. Двама граждани налитат един на друг. Единият замахва с бутилка. А другият се отбранява с балалайка. И също, въпреки че се отбранява, гледа да удари противника си с острия ъгъл на музикалния инструмент.

Там има още един, трети гражданин. Техен приятел. Най-трезвият. Разтървава ги. Направо се мушка между тях и не им дава да се бият. И, разбира се, поема върху себе си всичките удари. И с балалайката, значи, и с бутилката.

И когато третият гражданин се заклати и изобщо, види се, отслабна от честите удари по различните външни органи на тялото му, реших да повикам някой милиционер, за да прекрати изтреблението на благородния организъм.

И изведнъж гледам: съвсем до гарата, на прелеза, стои един милиционер и чопли семки. Извиках му и му замахвах с ръка. Един от публиката казва: — Този няма да дойде. Той е местен жител. Напразно го викате.

— И — казвам — защо няма да дойде? — Ами така — ще се намеси, а после жителите ще го гледат накриво: видите ли, прави се на началник. Че и после тези ще го наклепят, когато изтрезнеят. Имало е такива случаи. Това не е в Ленинград. Тук всеки жител е на отчет.

Милиционерът стоеше на поста си и гледаше с отегчени очи към нас. И дъвчеше семки. После въздъхна и се обърна.

Боят лека-полека отслабваше.

И скоро тримата биещи се, прегърнати, си тръгнаха от гарата.

1927 г.

ЯДРЕНИ МОЩИ...

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

МИХАИЛ БУЛГАКОВ

„ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“, 1926 г.

На 5 октомври 1926 година в историята на руския театър се случило едно събитие, ненадминато и до днес. С него може да се сравни вероятно само успехът на „На дъното“, когато премиерата завършила с демонстрация и масови арести. В случая премиерата завършила със седем повиквания на бърза помощ, истерии, припадъци, сълзи, сърдечни пристъпи и половинчасова овация.

Младата студия на МХАТ, МХАТ-2, показала „Дните на Турбини“ от Булгаков. Пиесата, която Сталин гледал повече от 20 пъти и на Хмельов, който играел Турбин, казал: „Вашите мустачки дори насън ги сънувам“. За да се присънят на Сталин нечии мустачки, пиесата наистина би трябвало да съдържа в себе си някаква сензация.

Какво толкова сензационно имало в това произведение, което в прозаичния си вид, като романа „Бялата гвардия“, не било забелязано практически от никого?

Първо, третата му част в списание „Русия“ така и не излязла, излезли първите две и сменовеховското списание „Русия“ било закрито. Който могъл, го прочел, който могъл, забелязал Булгаков, дори в Париж романът излязъл като отделна книга, за което Булгаков не получил ни копейка и не видял дори един екземпляр. Но въпреки това някак си пиесата, която следва доста точно романа, само че градът вече се нарича открито Киев – някак си тази пиеса станала главна театрална сензация на Москва, макар че имало с какво да се конкурира. Нещо повече, пиесата се превърнала в нещо като „Чайка“ за младия МХАТ, за поколението на Хмельов, Тарасова и Степанова, за онези, които играли за първи път в драмата на Булгаков за преминаването на града от едни ръце в други. Както казват мнозина, помнели се твърде живо Гражданската война, революцията, Петлюра, седенето в очакване под абажура. Помните ли знаменития фрагмент от романа „Бялата гвардия“ – „седете под абажура и чакайте да дойдат за вас, а може и да не дойдат, главното е да се държите за абажура“. Ето тази атмосфера на крехък семеен уют, който може да се пропука всеки момент, атмосфера на обща невинност и на разплата, която така или иначе надвисвала над страната и над хората – това го имало в „Дните на Турбини“. Когато си задаваме въпроса каква е причината за сензационния успех на пиесата, забравяме някак си най-простия и очевиден отговор – пиесата е добре написана.

Пиесите на Булгаков са изобщо хубави, трябва да му се признае това. Може да обичаш или да не обичаш неговата проза, може да се възхищаваш на „Театрален роман“, може да се възхищаваш на „Майстора и Маргарита“, може да мразиш „Майстора“, както правят някои. Аз не съм от тях, смятам романа за гениален, но много опасен. Може да се възхищаваш отстрани на фейлетоните на Булгаков или, да речем, на документалното му разследване „Комаровското дело“. Но едно не може да не признаем – най-добри са пиесите му. По три причини. Първо, Булгаков е невероятно увлекателен. От една пиеса се изисква преди всичко да е увлекателна. И ето, дори когато няма твърда фабула - обикновено я има, както е например в „Блаженство“, в „Адам и Ева“, в „Иван Василевич“, това са фантастични пиеси, в буквалния смисъл, той обича социалната фантастика - дори когато няма твърда фабула, както например в „Кабала на лицемерите“ или в „Дните на Турбини“, пак е увлекателно: чакаме да видим все пак какъв ще е краят. Интересно ни е кой ще влезе в дома на Турбини, дали Талберг ще се върне за Елена, или няма да се върне, дали Николка ще оцелее, или не, дали Мишлаевский ще оцелее, или не, за нас всичко това е безумно важно. Той умее да разказва увлекателно една история. Както се изразила прекрасно някога Виктория Токарева, добрата пиеса се строи на телескопичен принцип: всеки следващ епизод, като при спининга, трябва да произтича желязно от предишния. В прозата това не е задължително, там логиката е произволна, логиката е по-скоро музикална, въздушна. А пиесата е здраво сглобена конструкция.

Михаил Булгаков

Пиесите на Булгаков са винаги конструкции, сглобени много здраво, това е първото. Второто е, разбира се, това, че всеки герой говори на свой език, и това е виртуозно предаден, разпознаваем език. Никога няма да объркаме, да речем, Талберг с Мишлаевский, Николка с Алексей Турбин, всеки има своя мелодика на фразата, свои любими думички, не натрапчиви, не подчертани, а разтворени в тъканта. И трето, Булгаков предава блестящо атмосферата на епохата. Независимо дали става въпрос за атмосферата на Париж от XVII век, или за тази на Киев от 1918 година, той я пресъздава забележително чрез прецизно изплетена паяжина от детайли. В една само реплика „Снарядът падна, изглежда, към Святошин“ се съдържа цялата тревога и цялото неведение на хората, които чакат в Киев под обстрела да се реши съдбата им. „Дните на Турбини“ предизвикали див гняв у известна част от публиката, по-специално у Ходасевич. Когато показали пиесата в Париж, когато МХАТ заминал там на гастроли, и Ходасевич отишъл да я гледа, се наслушал на възторзи и се нахвърлил върху текста направо с омраза. Ходасевич бил изобщо, да си кажем честно, неприятен човек, жлъчен, както казва за него Шкловский, „мравчена киселина вместо кръв“. Но тук, мисля си, въпросът не бил в жлъчността. Въпросът бил, от една страна, в завистта, „ах, защо не съм го написал аз“, каквото чувство изпитвали всички, които слушали пиесата на Булгаков. Но най-главното било в друго. Ходасевич заподозря в тази пиеса марксистка уловка. Той казва: „Да, много мило е и на мнозина им се струва, че това е носталгична пиеса, но под вид на пиеса за дворянството тя прокарва подлата мисъл, че победата на революцията е била неизбежна, а дворянството и интелигенцията са исторически обречени. И тази гадничка мисъл Булгаков...“ Е, вие знаете вечния стремеж на всички емигранти да уличват всички, които живеят тук, в конформизъм, подлост и приспособяване. Грехота е да се каже, но нали и сега се случва същото. Всички, които остават тук и се опитват да се борят някак си на място, са от гледна точка на особено радикалните емигранти отдавна на издръжка на режима. Точно така се отнасяли и към Булгаков. А всъщност пиесата на Булгаков е и за това.

И Ходасевич, със злоба и точност, с точността на истинската злоба, усетил главната мисъл. А главната мисъл е, че колкото добри и субективно честни да са тези хора, те са обречени и делото им е мъртво. Точно в това е трагедията. Ако Булгаков беше Треньов, някакъв добър, но редови драматург, щеше да напише пиеса за това, че и за бившите има път към поправянето или, щом няма за какво да се поправят, път към сближаване с новата власт. Като Любов Яровая, която предала мъжа си, издала го и така си купила признание, купила си лоялност. Колко пиеси имало за това, вземете например „Кремълският часовник“, колко пиеси как старата интелигенция преминава на страната на новия режим и казва: „Да, ето сега най-сетне ще мога да служа на своя народ!“ И „Депутатът от Балтика“, филм, направен също, между другото, по пиеса, и „Огненият мост“, маса драматургия, която разказва точно за това как на интелигента, как дори на дворянина не му е затворен пътят към сътрудничество със съветската власт. Булгаков в „Дните на Турбини“ показва съвсем ясно: хора, няма никакъв път, вие сте обречени, вие слизате от сцената, това е краят. Трябва да го приемете мъжествено, достойно. Ето, може би в това била гениалността на пиесата, че показва на всички тези прекрасни хора, в диапазона от Студзински до 21-годишния Лариосик, трогателния провинциалист, който казва: „Не се целувайте, повдига ми се“ — на всичките тези добри, прелестни хора един път без бъдеще. Всичко е свършено. И когато по улиците на „Бялата гвардия“, по улиците на града, минава Червената армия, всичко, което могат да направят, е да чакат под своя абажур. Това е мъжествено отношение към трагедията, това е мъжествено отношение към историята. Както забележително е казал Михаил Карпов, много добър историк и китаист, Булгаков е единственият писател, в чиито текстове е показана обективно историята, историята като такава.

Трябва да кажем, че Алексей Турбин — главният и до известна степен автобиографичен, автопортретен герой, който според мене е представен най-добре от Мягков в трисерийната съветска екранизация, именно защото не се е скрил, а е показал трагедията, цялата обреченост и безизходица на тази фигура — е олицетворение на волята, на храбростта. На Булгаков московската публика трябва да бъде вечно благодарна дори само за това, че не показал белите карикатурно. Показал белите офицери с уважение и дори с нежност. Ето защо всички се стичали на тълпи на този спектакъл, ето защо Маяковский го е нарекъл „пълзяща контрареволюция“, а Булгаков включвал постоянно в списъка на отживелиците. Помните ли, в „Дървеница“ се изброяват чертите на стария бит и там, на буква „б“, са посочени Булгаков и булгаковщината. Това е още по-пикантно, защото главния ход от пиесата на Булгаков „Пурпурният остров“ — пренасянето на действието в салона — Маяковский използвал доста безсрамно в третото действие на „Баня“. Просто взел всичко, което му изглеждало лошо, и го пренесъл при себе си. Трябва да кажем, че с Булгаков имали доста обтегнати, но нелоши отношения. Обичали да играят на билярд, обичали да се заяждат един с друг и неслучайно Булгаков му казал: „Владимир Владимирович, не се заблуждавайте, на вашия гроб и на моя гроб ще си построи вила вашият Присипкин“, на което Маяковский избоботил мрачно: „Съгласен“. Така че в пиесата на Булгаков, което я правило в очите на Маяковский отживелица от бялото движение, всички герои са положителни. Освен Талберг, който избягал от красавицата Елена. Всички са добри, славни хора и точно в това е главната драма. Историята не награждава според делата, историята е най-жестоката драма без никакви морални оправдания. Единственото, което можеш да направиш в тази ситуация, е да приемеш героично участта си, без да се опитваш да я промениш, без да се опитваш да си купиш нов живот, без да се опитваш да измолиш някакви права. Да се срещнеш лице в лице с историческата необходимост, без при това да пренебрегнеш нито честта си, нито достойнството си, да я посрещнеш с цялото съзнание за обреченост, с цялата гордост на обречеността. В този смисъл и Елена, и Николка, и Алексей — всички Турбини са носители именно на руското самосъзнание, на руския офицерски дълг, на руската женска съвест, на онзи дълг, който помним още от Татяна на Пушкин. Това съзнание за горда обреченост прави пиесата изключително явление. Ето защо, между другото, хиляди хора я гледали както и където могат, не по веднъж, и при първа възможност се старали да гледат. Защото от сцената дишала, говорела и се е обръщала към тях предишната руска култура, практически изтребена.

Възниква въпросът — защо Сталин обичал толкова тази пиеса? Ами защото Сталин бил стихиен монархист, а може би дори не стихиен, а напълно убеден, и неслучайно при първа възможност върнал златните пагони по време на Великата отечествена война. Аз, между другото, помня все ощедобре майорските пагони на моя дядо, които се пазеха у нас след войната — че май се пазят и досега. Златни, в детството ме възхищаваха. Златнопогонници наричали белите офицери. А Сталин върнал практически цялата атрибутика на бялото офицерство, премахнал ромбовете. Нещо повече — върнал понятието руско, руско национално, защото думата „руски“ била практически забранена, смятала се за национализъм. Върнал цялата имперска идеология. И това, че Булгаков е монархист и не го крие, му харесвало много. Защото без монархическа власт, бил убеден той, страната ще се разпадне — за това в крайна сметка говорел и спектакълът „Дните на Турбини“. Това е спектакъл за честта. Сталин, който имал най-приблизителна представа за чест и не се ограничавал с никакви морални предразсъдъци, обичал да гледа чуждата чест, обичал да ѝ се любува. Както, може би, ескимос обича да се любува на папуас. Той разбира прекрасно, че никога няма да стане такъв, но иска много да му се полюбува. И иска много да го имитира. Ето затова, между другото, Булгаков бил уважаван специално от Сталин, със сталинска неприкосновеност. Стигнало се до мистика. Когато свалили всички пиеси на Булгаков от репертоара, не поставили „Бяг“, свалили и „Дните на Турбини“. Неочаквано — а Булгаков обичал много мистичните съвпадения — неговата домашната помощница му казва убедено: „Ще върнат пиесата ви“. Тя не знаела за никаква пиеса, нямала понятие какво става. А след два дни пиесата била възстановена. И подобна мистика у Булгаков имало много. Явно тази пиеса наистина, прав е Ходасевич, била нужна на съветската власт. Нужна ѝ била, може би, както на прикован към леглото инвалид му е нужен телевизор, по който показват някой бегач. На страна, напълно лишена от понятието за чест, ѝ се искало да види поне някъде тази чест. Което довело до това, че Булгаков бил обграден от всички страни, но все пак оцелял.

Да, ето тук има въпрос защо следващите постановки на пиесата нямали такъв успех, а само онази на МХАТ? Какво да ви кажа — дали нямали? Разбирате ли, вижте спектакъла на МХАТ, който дават сега, където Хабенский играе, според моя вкус, гениално Турбин, и виждаме потресаващо добрия дебел Лариосик—Семчев. Кой би могъл да си представи такъв Лариосик? Винаги са го играли хилави, изплашени провинциалисти. А тук добрият дебел ангел Семчев играе Лариосик. А защо да не бъде такъв? Нормално. Това е, между другото, постановка със заслужен успех и се държи, доколкото зная, на сцената и досега, не е лоша — спектакъл на Женовач, с неговия присъщ култ към дома. Не напразно Швидкой казва, че Женовач е днешният Ефрос. Ефрос, с неговата сантименталност, с неговата норма, с неговите домашни страсти. Това е много домашен спектакъл. Онзи спектакъл, онази „Бяла гвардия“, още във версията на Станиславский и Немирович-Данченко — главно, разбира се, на Станиславский — бил спектакъл за трагедията. А това е една по-плюшена версия, по-стайна, но безусловно има успех. Тя не ни е толкова понятна, защото превратът, преживян от нас през деветдесетте, е несравнимо по-малък и по-дребен от грандиозната трагедия, която преживели героите на Булгаков. Не сме дораснали по мащаб. Но нещо ми подсказва мрачната мисъл, че ще дораснем. Може би именно затова единственият плюс на страшните събития, които ни чакат, е това, че тогава вече ще можем да разберем и да гледаме „Бялата гвардия“ с целия ѝ емоционален диапазон.

Любопитно е, първата постановка на „Бялата гвардия“, на „Дните на Турбини“, определя много дълго амплоато на всеки от първия състав. Ето Тарасова, която играе Елена, рижата красавица, играе оттогава така жертвите на епохата, такива като Анна Каренина. Нейното гордо, трагично величие — до известна степен на валкирия — я съпровожда цял живот, освен, разбира се, в онези ужасни случаи, когато ѝ се налага да играе в чудовищните пиеси на Сафронов. Но в класическия репертоар Тарасова остава една вечна Елена, жертва на епохата. Яншин, който играе Лариосик, безкрайно обаятелен, така и си останал завинаги в ролята на комичния чудак, макар че има и забележителни трагични роли. Но въпреки това главното, което го имало, останало при него. Е, и разбира се, Хмельов — той винаги бил герой и винаги държавник, дори когато играел Каренин. Твърде любопитно е, че постановчикът Судаков почти не бил възприеман от никого като автор на спектакъла, защото ръководители на постановката били Станиславский и Немирович-Данченко, главно Станиславский, който, между другото, задал на пиесата нейното трагично звучене, подчертавайки всячески темата за обречеността. Именно затова такива млади, прекрасни и безупречно красиви актьори били взети за главните роли — за да покажат с контраст трагизма на своята участ. И разбира се, още в първите дни се наложило пиесата да бъде защитавана активно. Луначарский бил първият човек, който я защитил всячески. Да се забрани предлагали мнозина, започвайки от Бил-Белоцерковски, който, също ревнувайки професионално — впоследствие автор на пиесата „Щорм“ и идеен болшевик, — настоявал, че това е вражеско произведение. А Луначарский, между другото, а впоследствие и Сталин през цялото време повтаряли: „Всичко, което е в наша полза, всичко, което носи нашата идеология, особено ако е талантливо, трябва да се подкрепя“. Нека да е враг, но да е обективен — Сталин повтарял това на среща с украински писатели, които, по обичаите на писателското доносничество, казвали: „У вас дават пиеса на Булгаков, да я забраним“. На което Сталин отвръщал: „Всичко талантливо, което работи за нашата идея, ни е необходимо“. Той едва не разрешава и „Бяг“, само искал да се допишат там две сцени, в които тържествува социализмът, и моля, поставяйте. Но Булгаков не успява да ги допише. Любопитно е, че в края на пиесата Мишлаевский говори именно за необходимостта да се премине към болшевиките — тази сменовеховска идея на Булгаков, който пишел във вестник „Накануне“. Наричал го „Науненака“, и въпреки това пишел там, и сменовеховската идея, общо взето, обичал — идеята за червения монарх. Именно затова Сталин го признал в крайна сметка и пиесата да, работела в крайна сметка — няма да кажа за съветската власт, но работела за историческата закономерност.

(Следва)