МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ПЪТНИК“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ПЪТНИК

И защо изобщо позволяват на пътниците да пътуват до Москва на лавиците за багаж? Защото това са лавици за багаж. На лавиците за багаж да се вози багажът, не публиката.

А разправят — култура и просвета! Или, да речем, закачат сега на влаковете дизели и после пътуват. А същевременно допускат във вагоните такава дива простотия.

Защото може да си строшиш главата. Ако паднеш — надолу ще паднеш, не нагоре.

А може би не ми трябваше изобщо да ходя в Москва. Той Васка Бочков, кучият му син, ме подкокороса да пътувам.

— На ти — казва — безплатен билет. Върви в Москва, ако искаш.

— Братле — казвам, — за какво ми е да ходя в Москва? Просто — казвам — не ми се ходи в Москва. В Москва — казвам — нямам нито дом, нито подслон. В тая Москва — казвам, — братле, дори няма къде да отседна.

А той казва: — Иди ей така, за развлечение. Без пари е все пак. Веднъж — казва — ти излязъл в живота късметът, а ти, глупава главо, се дърпаш.

И в събота срещу неделя тръгнах.

Влизам във вагона. Присядам отстрани. Пътувам. Три версти изминах — дояде ми се много, а няма нищо за ядене.

„Ех — мисля си, — Васка Бочков, кучият му син, на какво дълго пътуване ме прати. По-добре — мисля си — да си седях сега на сухо в някоя бирария, вместо да се лашкам напред-назад.“

А междувременно се посъбра доста народ. До прозореца, например, седи един чичо с брадичка. Пак там, до него, бог изпрати една бабичка. И каква вредна, отровна бабичка се падна — само се бута с лакти.

— Разположил се — казва, — дяволът! Въздух от него не може да си поемеш.

Аз казвам: — Вие, бабичко, божие чедо, не се бутайте. Аз — казвам — не пътувам по своя воля. Мене — казвам — Васка Бочков ме натика в тая работа.

Не съчувства.

А междувременно наближава вечерта. Искри се сипят от дизелака като дъжд. Красота наоколо и природа. Само дето не ми се ще да гледам природата. На мен ми се ще — мисля си — да легна и да се завия.

А да легна, гледам, няма къде. Всички места заети.

Обръщам се към пътниците: — Граждани — казвам, — позволете поне в средата да седна. Аз — казвам — от края мога да изпадна. Трябва да отида в Москва.

— Ние — отговарят — сме всички за Москва. Влакът не е със запазени места. Седи си, където си седнал.

Седя. Пътувам. Още три версти изминах — кракът ми се схвана. Станах. И гледам — третата лавица. А на нея се вози една кошница.

— Граждани — казвам, — какво е това? Човек — казвам — трябва да седи сгърчен и краката му да се схващат, а тук някакви вещи... Човекът — казвам — е все пак по-важен от вещите... Махнете — казвам — кошницата, чиято и да е.

Бабичката се изправя пъшкайки. Посяга към кошницата.

— Няма — казва — от вас, дяволите, спокойствие ни денем, ни нощем. На — казва, — идол такъв, качвай се на тая висотия. Дано — казва — господ даде да си счупиш главата през нощта.

И аз се покатерих.

Покатерих се, три версти изминах и задрямах сладко.

Изведнъж — като ме блъсна нещо настрани, как ме преметна надолу! Виждам, че падам. И сънен си мисля какво ли е да паднеш.

И като ме тресна в хълбока, в главата, в стомаха, в ръката... Паднах.

И, слава богу, при падането се закачих с крак за втората лавица — та ударът излезе все пак мек.

Седя на пода и си пипам главата — тук ли е. Тук е.

А във вагона настъпва голяма врява. Пътниците вдигат шум, да не би, мислят си, да им свият багажа в навалицата.

На шума пристигна бригадата с фенер. Кондукторът пита: — Кой падна? Аз казвам: — Аз паднах. От багажната лавица. В Москва — казвам — отивам. Васка Бочков — казвам, — кучият му син, ми натресе това пътуване.

Кондукторът казва: — При Бологое пътниците винаги падат долу. Влакът спира много рязко.

Аз казвам: — Доста обидно е за паднал човек да слуша това. По-добре е — казвам — бригадата да не позволява да се пътува на лавиците за багаж. А ако тръгне да се катери някой пътник, да го бутат обратно и да го вразумяват — демек, не се катерете, гражданино, може да се изтърколите.

Тук надава вик и бабичката: — Кошницата — казва — ми смачка с главата си! Аз казвам: — Човекът е по-важен от кошницата. Кошница — казвам — може да се купи. А глава — казвам — не може.

Повикаха, поохаха, превързаха главата ми с някакъв парцал и без да задържат влака, потеглихме по-нататък.

Стигнах до Москва. Слязох. Поседях на гарата.

Изпих четири чаши вода от баката [1]. И обратно.

А главата — как само ми тръпне, как бучи. И все едни такива гадни мисли ми минават. Ех — мисля си, — да ми паднеше сега Васка Бочков, ще му преброя ребрата. В какво само пътуване ме вкара, подлецът му с подлец.

Стигнах до Ленинград. Слязох. Изпих една чаша вода от баката и си тръгнах, като се залюлявах.

1926 г.

БЕЛЕЖКА

1. По това време на всяка гара имало голяма бака с вода, от която пътниците можели да пият.