МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „НЕРВНИ ХОРА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

НЕРВНИ ХОРА

Наскоро в нашето комунално жилище се сбиха. И не беше просто сбиване, а цял бой. На ъгъла на „Глазова“ и „Боровая“.

Биха се, разбира се, от все сърце. На инвалида Гаврилов едва не му отнесоха главата.

А главната причина е, че народът е много нервен. Разстройва се за дреболии. Избухва. И заради това се бие грубо, като в мъгла.

То, разбира се, казват, че след гражданска война нервите на народа винаги са разклатени. Може и така да е, ама главата на инвалида Гаврилов няма да зарасне по-бързо от тази идеология.

И така, идва, значи, една наемателка, Мария Василиевна Щипцова, в девет часа вечерта в кухнята и пали примуса. Тя винаги, знаете ли, пали примуса по това време. Пие чай и си слага компреси.

Та идва тя в кухнята. Слага примуса пред себе си и започва да го пали. А той, да се продъни дано, не иска да се запали.

Тя си мисли: „Защо, по дяволите, не се разпалва? Да не се е задръстил със сажди, да се продъни дано!“ Та взема в лявата си ръка една четка и иска да го почисти.

Иска да го почисти, взема в лявата си ръка една четка, но друга наемателка, Даря Петровна Кобилина, чиято притежание е четката, вижда какво е взела и отговаря: — Четката, уважаема Мария Василевна, между другото, я оставете обратно.

Щипцова, разбира се, пламва от тези думи и отговаря: — Моля, — отговаря, — задавете се, Даря Петровна, с вашата четка. На мене, — казва, — ми е противно да се докосна до вашата четка, камо ли да я взема в ръка.

Тук, разбира се, от тези думи пламва Даря Петровна Кобилина. Започват да говорят помежду си. Вдига се шум, грохот, трясък.

Съпругът, Иван Степанич Кобилин, чието притежание е четката, се появява в настъпилата шумотевица. Един такъв здравеняк, даже коремест, но и той на свой ред нервен.

Та се появява значи този Иван Степанич и казва: – Аз – казва, – работя като слон за тридесет и две рубли и няколко копейки в кооперацията, усмихвам се – казва – на купувачите и им тегля салам, а с тия – казва – изкарани с труд пари си купувам четки и за нищо на света няма да разреша на страничен чужд персонал да се възползва от тях.

И отново се подема врява и дискусия около четката. Всички наематели се набутват, разбира се, в кухнята. Суетят се. Инвалидът Гаврилич се появява също.

– Защо е – вика – тая врява, а няма бой? И веднага след тези думи боят става факт.

Започва се.

А кухничката, нали знаете, тясна. Не може да се биеш. Няма място. Наоколо тенджери и примуси. Няма къде да се обърнеш. А са се наблъскали дванадесет души. Искаш например да цапардосаш един по мутрата – удряш трима. И, разбира се, като се блъскаш във всичко, падаш. Какво ти безкрак инвалид – и с три крака да си, няма никаква възможност да се задържиш прав.

А инвалидът, един такъв пиперлия, се натика въпреки всичко в най-голямата навалица. Иван Степанич, на когото е четката, му вика:

– Махай се, Гаврилич, да не стане беля! Гледай да не ти отнесат и другия крак.

Гаврилич вика: – Нека – вика – да върви кракът ми по дяволите! Но – вика – не мога да си тръгна сега. Току-що – вика – ми направиха цялото честолюбие на пух и прах.

На него, наистина, точно в този момент някой му беше фраснал един по мутрата. Та не си тръгва, ами се нахвърля. Тогава някой удря инвалида с една тенджерка по тиквата.

Инвалидът – туп на пода и лежи. Скучае. А някакъв паразит се втурва да вика милиция. Идва мильото. Крещи: – Търсете си ковчези, да ви вземат дяволите, ей сега ще стрелям! Чак след тези съдбоносни думи народът се съвзема лекичко. Хуква по стаите си.

„Ей ти на – мислят си – беля, защо така, уважаеми граждани, се сбихме?“ Хуква народът по стаите си, само инвалидът Гаврилич не хуква. Лежи си, знаете, на пода и му е едно такова скучно. А от тиквата му капе кръв.

Две седмици след този случай има съд.

А народният съдия и той се оказва един такъв нервен мъж – налага им най-строго наказание.

1924 г.