БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА

Домът Холщайн-Готорп-Романови, наричан за краткост просто „Романови“, обожавал военните униформи, парадите и маневрите. В армията или флота служили като че ли всичките мъже от августейшото семейство без изключение. За триста години от тях би се събрал цял батальон.

Интровертният юноша (крайният вляво) е Сергей Максимилианович

Но под истински куршуми и картеч величествата и височествата не са се озовавали много често, а на бойното поле загинали само двама. Да си спомним за тях, те го заслужават.

Изряден офицер, но интровертността се е задълбочила

И двамата принцове били съвсем млади, поетични и създадени да служат не на Белона, а на музите. Може би затова и загинали. Както се пее в песента, „няма смисъл тъжните войници живи да остават“.

Първият от тях е Сергей Максимилианович, херцог Лойхтенбергски, княз Романов, внук на Николай I и на доведения син на Наполеон – Йожен дьо Боарне.

Баща му бил президент на Руската художествена академия и момчето от ранна възраст проявявало изключителни способности към изкуството и музиката. Той обаче не избегнал общата за императорските височества съдба – бил зачислен в Конната гвардия.

П. О. Ковалевский, „Боят при Иваново“

Още в началото на войната за освобождение на България Сергей Лойхтенбергски заминал за действащата армия. Неговият другар С. Д. Шереметев си спомня: „Той участваше във войната без убеждение и не ѝ съчувстваше, вкусовете му бяха насочени в друга посока. Малко преди смъртта си ми каза, че жадува да дойде краят на войната, за да се посвети изцяло на изкуството“.

Пацифистките настроения не пречели на Сергей Максимилианович да изпълнява честно своя дълг. Той воювал доблестно и на 27 години получил генералски чин. А на 12 октомври 1877 г., в не особено важно сражение (всъщност това било обикновено разузнаване с бой), се оказал в центъра на престрелка, където за един генерал, и още повече за член на царстващия дом, по принцип не било задължително да се намира. Убит бил от турски куршум в челото. Не успявал да се ожени, така че оставил потомство.

А това е паметникът на гроба на княза херцог. Благодарности на българите, че са го запазили.

Вторият Романов, постигнат от героична смърт, загинал съвсем млад – на двадесет и една години.

Олег Константинович, също като Сергей Лойхтенбергски, не бил роден във военно, а в артистично семейство, бил син на изключително деликатния К.Р. (великия княз Константин Константинович Романов – бел. П. Н.), президент на Академията на науките и нелош (за височайша особа) поет.

Момчето било умно, способно, възторжено, радващо преподавателите в Лицея с любовта си към литературата и особено към Пушкин.

На двадесет години замислил и осъществил сериозно начинание: издал сборник с автографи на Пушкин. Самият той бил също поет.

Но след завършването на Лицея постъпил, разбира се, на военна служба като лейбхусар.

Поетичният лицеист

Когато започнала Първата световна война, той отказал да служи в щаба и заминал с полка си на фронта. В една от най-първите схватки на ужасяващата касапница, от която Русия щяла да се измъкне след много дълго време, Олег бил смъртно ранен. В донесението се казва, че достигнал първи врага и се врязал в редиците му, но е трудно да си представим как този мечтателен юноша се „врязва“ в някого. По някаква причина си представям нещо подобно на гибелта на Петя Ростов: „Ураааа!.. – извикал Петя и без да се бави нито минута, препуснал към мястото, откъдето се чуваха изстрели и където барутният дим беше най-гъст…“

Нетипичен хусар

Олег Константинович бил прострелян в корема, мъчил се няколко дни и починал от отравяне на кръвта.

Поезията, която пишел, била такава:

Готов забыть я всё: страданье, горе, слезы

И страсти гадкие, любовь и дружбу, грезы

И самого себя. Себя ли?.. Да, себя,

О Русь, страдалица святая, для Тебя.

(Готов съм всичко да забравя: страдание, мъка, сълзи

и гадни страсти, любов и дружба, мечти

и самия себе си. Себе си ли?... Да, себе си,

о, свещена страдаща Рус, заради Тебе.)

Стиховете може да изглеждат слаби (слезы-грезы, себя-тебя) и напомпани (щом е Рус, непременно е свещена), но всичко в тях е истина: и страданието, и мъката, и саможертвата в името на отечеството.

А ако беше оцелял в сраженията – щяха да го разстрелят болшевиките като родните му братя Йоан, Константин и Игор.

Нещастните, нещастните Романови. Рус – свещена или не – също е нещастна. Всички са нещастни. Жалко за всички.

(Следва)