САКИ / „ПРАЗНИКЪТ НА НЕМЕЗИДА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

– Хубаво е, че Свети Валентин вече не е на мода – каза госпожа Такънбъри. – Като се вземат предвид Коледа, Нова година и Великден, да не говорим за рождените дни, и без това има предостатъчно поводи за подаръци. Опитах се да си спестя главоболията по Коледа, като просто изпратя цветя на всичките си приятелки, но не се получи. Гертруд има единадесет оранжерии и около тридесет градинари, така че щеше да е нелепо да ѝ пращам цветя, а пък Мили току-що отвори цветарски магазин, та и при нея беше също толкова изключено. Напрежението да решавам набързо какво да подаря на Гертруд и Мили, тъкмо когато си мислех, че съм се отървала от целия този въпрос, ми съсипа напълно Коледата. А после и ужасната монотонност на благодарствените писма: „Много благодаря за прекрасните цветя. Толкова мило от твоя страна, че се сети за мене“. Разбира се, в повечето случаи изобщо не бях мислила за получателките; имената им просто фигурираха в списъка ми с „хора, които не бива да се пропускат“. Ако разчитах на паметта си, щях да направя някои ужасяващи пропуски.

– Бедата е там – каза Кловис на леля си, – че всички тези дни на натрапчиво припомняне наблягат толкова упорито на едната страната от човешката природа, а пренебрегват напълно другата; ето защо стават толкова формални и изкуствени. По Коледа и Нова година условностите те насърчават и те окуражават да изпращаш сантиментални послания с оптимистично благоразположение и раболепна обич на хора, които едва ли би поканил на обяд, освен ако някой друг не те е изоставил в последния момент. Ако вечеряш в ресторант в новогодишната нощ, ти е позволено и дори се очаква да се хванеш за ръце и да запееш „За старите приятели“ с непознати, които никога не си виждал и никога повече не би поискал да видиш. Но не е позволена никаква волност в обратната посока.

– Обратна посока ли? Каква обратна посока? – попита госпожа Такънбъри.

— Няма отдушник, чрез който да покажеш чувствата си към хора, които просто мразиш. Това е наистина крещящата нужда на нашата модерна цивилизация. Само си представете колко весело би било, ако се определи официален ден за разчистване на стари сметки и вражди, ден, в който човек може да се посвети на това да бъде изящно отмъстителен към грижливо съхраняван списък с „хора, на които не трябва да им се размине“. Спомням си, когато бях в частно училище, имахме един такъв ден, последният понеделник от срока май беше, посветен на уреждането на вражди и стари обиди. Разбира се, тогава не го оценявахме колкото заслужаваше, защото, в крайна сметка, всеки ден от срока можеше да се използва за същата цел. И все пак, ако седмици по-рано си напердашил някое по-малко момче за нахалството му, на този ден винаги ти биваше позволено да му припомниш случката, като го напердашиш отново. Французите наричат това възстановка на престъплението.

— Аз пък бих го нарекла възстановка на наказанието — каза госпожа Такънбъри. — Но както и да е, не виждам как бихте могли да въведете система от примитивно ученическо отмъщение в цивилизования живот на възрастните. Не сме надраснали страстите си, но се предполага, че сме се научили да ги държим в строго благоприлични граници.

– Разбира се, всичко трябва да се прави тайно и учтиво – каза Кловис. – Прелестта ще е в това, че никога няма да бъде формално като при другите случаи. Сега, например, си казваш: „Трябва да засвидетелствам някакво внимание на семейство Уебли по Коледа, бяха мили със скъпия Бърти в Борнмът“, и им изпращаш календар, а в продължение на шест дни след Коледа господин Уебли всеки ден пита госпожа Уебли дали е запомнила да ти благодари за календара, който си им изпратила. Е, пренеси тази идея към другата, по-човешката страна на своята природа, и си кажи: „Следващият четвъртък е Денят на Немезида; какво, за бога, мога да сторя на онези отвратителни съседи, които вдигнаха такъв абсурден шум, когато Пинг Янг ухапа най-малкото им дете?“. Тогава ще станеш ужасно рано на отредения ден, ще прескочиш в градината им и ще копаеш за трюфели на тенис корта им със здрава градинска вила, като, разбира се, избереш онази част от корта, която е скрита от погледите зад лавровите храсти. Няма да намериш никакви трюфели, но ще намериш голямо душевно спокойствие, каквото никакво поднасяне на подаръци не би могло да ти донесе.

– Аз не бих могла – каза госпожа Такънбъри, макар че протестът ѝ прозвуча малко пресилено. – Бих се чувствала като последен червей, ако направя такова нещо.

– Преувеличавате силата на разрухата, която един червей би могъл да причини за ограниченото време, с което разполага – каза Кловис. – Ако вложите десет усилни минути с някоя наистина добра вила, резултатът би трябвало да наподобява дейността на някоя необичайно виртуозна къртица или на някой забързан язовец.

– Може да се досетят, че съм го направила аз – каза госпожа Такънбъри.

– Разбира се, че ще се досетят – отвърна Кловис. – В това е половината удоволствие, точно както по Коледа е приятно хората да знаят какви подаръци или картички са им изпратени. Разбира се, номерът би бил много по-лесен за изпълнение, ако сте в привидно приятелски отношения с обекта на своята неприязън. Например онази лакома Агнес Блейк, която мисли само за храна – би било съвсем просто да я поканите на пикник в някоя дива гориста местност и да я „изгубите“ точно преди да сервирате обяда; когато я намерите отново, всяка хапка храна би могла да е вече изядена.

— Да изгубиш Агнес Блейк, когато обядът наближава, означава да приложиш необикновена човешка стратегия: всъщност, не вярвам, че е възможно.

— Тогава покани всякакви други гости, хора, които не харесваш, и изгуби обяда. Може да е бил изпратен по погрешка в друга посока.

— Ще се получи ужасен пикник — каза госпожа Такънбъри.

— За тях, но не и за тебе — каза Кловис. — Ти ще си хапнала ранен утешителен обяд, преди да тръгнеш, и ще се възползваш от случая, като споменеш с подробности ястията от липсващия банкет — омар „Нюбърг“ и яйца с майонеза, както и кърито, което е трябвало да се стопли в шафинг. Агнес Блейк ще изпадне в делириум много преди да стигнеш до списъка с вината, а през дългия период на чакане, преди съвсем да са изоставили надеждата, че обядът ще се появи, ще ги придумаш да играят глуповати игри, като онази идиотска „Вечерята на кмета“, в която всеки трябва да си избере име на някаквоястие. В този случай сигурно ще избухват в сълзи при споменаването на тяхното ястие. Ще е божествен пикник.

Госпожа Такънбъри помълча за миг; вероятно мислено съставяше списък с хората, които би искала да покани на пикник. След малко попита:

— А онзи отвратителен млад мъж, Уолдо Плъбли, който вечно се глези — знаеш ли нещо, което би могло да му се направи?

Очевидно започваше да осъзнава възможностите на Деня на Немезида.

– Ако празникът се честваше масово – рече Кловис, – Уолдо щеше да е толкова търсен, че щеше да се налага да си го поръчваш седмици предварително. А дори и тогава, ако духа източен вятър или има някой и друг облак на небето, той може да се окаже твърде загрижен за скъпоценната си персона, за да излезе. Ще е доста забавно, ако успееш да го примамиш в хамака в овощната градина, точно до мястото, където всяко лято има гнездо на оси. Един удобен хамак в топъл следобед би се харесал на ленивия му вкус, а след това, тъкмо когато започне да се унася, един запален фитил, хвърлен в гнездото, ще изкара осите навън като разгневена тълпа и те бързо ще си намерят „втори дом“ върху тлъстото тяло на Уолдо. Не е лесна работа да се измъкнеш набързо от хамак.

– Може да го нажилят до смърт – възрази госпожа Такънбъри.

– Уолдо е от хората, които смъртта би облагородила неимоверно – каза Клоувис, – но ако не ти се стига чак дотам, можеш да си приготвиш малко влажна слама и да я подпалиш под хамака в същия миг, в който фитилът бъде хвърлен в гнездото. Димът ще държи всички оси, освен най-во̀йнствените, извън обсега на жилата им. И докато Уолдо остава под негова закрила, ще избегне сериозни наранявания, а накрая ще може да бъде върнат на майка си, опушен целия и подут на места, но все още напълно разпознаваем.

– Майка му ще ми стане враг за цял живот – рече госпожа Такънбъри.

– Това ще е с един поздрав по-малко за размяна на Коледа – отвърна Клоувис.