МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „АКТЬОР“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

АКТЬОР

Този разказ е истинско произшествие. И се случило в Астрахан. Разказа ми го един актьор любител. Ето какво разказа.

Питате ме, значи, граждани, дали съм бил актьор? Е, бил съм. Играл съм в театър. Докосвал съм се до това изкуство. Ама то само глупости. Няма нищо кой знае какво в него. Разбира се, ако се замисли човек по-дълбоко, в това изкуство има много хубави неща.

Да речем, излизаш на сцената, а публиката гледа. А сред публиката – познати, роднини от страна на жена ти, граждани от кооперацията. Гледаш – намигат ти от партера, демек, не се плаши, Вася, давай смело. А ти, значи, им правиш знаци, демек, спокойно, граждани, няма за какво да се безпокоите. Знаем си работата. И ние не сме вчерашни.

Но ако се замисли човек по-дълбоко, в тази професия няма нищо хубаво. Повече ядове ще си докараш.

Ето веднъж поставяхме пиесата „Кой е виновен?“. От предишния живот. Много силна пиеса. Там, значи, в едно от действията разбойници ограбват търговец пред очите на публиката. Получава се много натурално. Търговецът, значи, крещи, рита с крака. А те го ограбват. Ужасна пиеса.

И тъй, поставиха пиесата.

А точно преди спектакъла самодеецът, който играеше търговеца, се беше натряскал. И в жегата дотолкова се беше размекнал, горкият, че, гледаме, не може да играе ролята на търговеца. И като излезе на рампата, взе да мачка нарочно с крак електрическите крушки.

Режисьорът Иван Палич ми казва:

– Няма как – вика – да го пуснем във второто действие. Ще изпомачка, кучият му син, всичките крушки. Можеш ли – вика – да играеш вместо него? Публиката е проста – няма да разбере.

Казвам:

– Аз, граждани, не мога – казвам – да изляза на сцената. Не ме молете. Аз – казвам – току-що изядох две дини. Не съобразявам много.

А той вика:

– Помогни, братле. Поне за едно действие. Може пък артистът да се освести после. Не проваляй – вика – просветната дейност.

Убедиха ме все пак. Излязох на сцената. И излязох, както си бях, с моето сако и с моите панталони. Само дето си залепих една чужда брадичка. Та излязох. А публиката, макар и проста, веднага ме позна.

– А – викат, – Вася излезе! Не бой се, давай напред.

Казвам:

— Няма какво да се плашите, граждани — първо — казвам, — моментът е критичен. Артистът — казвам, — е яко къркан и не може да излезе на сцената. Повръща.

Започнахме действието.

Аз в пиесата играя търговеца. Крещя, значи, ритам с крака обирджиите. И усещам как някой от любителите ми бърка наистина в джоба.

Закопчах си сакото. Дръпнах се настрани от артистите.

Отбивам им атаките. Бия ги направо в мутрите. Ей богу! — Не се приближавайте — казвам, — гадове, с добро ви моля.

А те, според пиесата, нали, налитат ли, налитат. Измъкнаха ми портфейла (осемнадесет червонеца) и към часовника посягат.

Крещя не със свой глас:

— Помощ, значи, граждани, наистина ме обират.

А от това се получава пълен ефект. Глупавата публика пляска възхитено с ръце. Крещи:

— Давай, Вася, давай! Защитавай се, драги! Намачкай им на тези негодници кратуните.

Викам аз:

— Не помага, братлета!

И ги бия право в главите. Гледам — един от любителите се облива в кръв, а другите, подлеците му с подлеци, набират скорост и налитат.

— Братлета — крещя, — какво е това? За какво са тези мъки?

Режисьорът се подава от кулисите.

— Браво — казва, — Вася. Чудесно — вика, — си играеш ролята. Давай нататък.

Виждам — виковете не помагат. Защото, каквото и да извикаш — всичко пасва точно на пиесата. Застанах на колене.

— Братлета — казвам. — Режисьоре — казвам, — Иван Палич. Не мога повече! Пускайте завесата. Сериозно ми задигат последните — казвам, — спестявания!

Тогава много театрални специалисти — виждат, че думите ми не са по пиесата, и излизат от кулисите. Суфльорът, слава богу, се подава от своята будка.

— Май наистина — казва, — граждани, са свили портфейла на търговеца.

Пуснаха завесата. Донесоха ми вода в каничка. Дадоха ми да пия.

— Братчета — казвам. — Режисьоре — казвам, — Иван Палич. Ама какво е това — казвам. — По време на — казвам, — пиесата някой ми измъкна портфейла.

Е, претърсиха любителите. Ама пари така и не намериха. А празният портфейл някой беше хвърлил зад кулисите.

Парите изчезнаха. Сякаш изгоряха.

А вие казвате — изкуство? Знаем го! Играли сме.

1925 г.