МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЕДА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „Изповед“

1926 г. – „Крадци“

1927 г. – „Бюрократизъм“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Егор Иванич, по фамилия Глотов, човек от село Гнилие Прудки, две години събираше пари за кон. Хранеше се оскъдно, отказа се от махорката, а що се отнася до самогона, забравил какъв е на вкус. Тоест, като с нож отрязано – не помни Егор Иванич какъв вкус има, дори да го убиеш.

А да си спомни, разбира се, го теглеше. Но се крепеше човекът. Много му трябваше кон.

„Ами ще си купя — мислеше си той — кон и тогава ще се наджокам. Бъдете спокойни“.

Две години събираше човекът пари и на третата пресметна своя капитал и започна да се стяга за път.

А точно преди тръгване при Егор Иванич дойде един мужик от съседното село и му предложи да му продаде кон. Но Егор Иванич отхвърлил това предложение. И дори се уплаши.

— Какво говориш, човече! — каза той. — Две години слама дъвках – чаках кон да купя. А сега какво – от тебе да го взема. Това не е никаква покупка... Не, не ме плаши, братко. Аз по-добре ще отида в града. За да е по-истинско.

И ето че Егор Иванич се стегна за път. Зави парите в едната партенка, обу си ботушите, взе в ръцете си една тояга и потегли.

А на пазара Егор Иванич си хареса веднага един кон.

Конят беше обикновен, селски, със силно подут корем. На цвят беше неопределен – като суха глина с тор.

Продавачът стоеше наблизо и се правеше, че изобщо не го интересува дали ще му купят коня.

Егор Иванич размърда крак в ботуша, усети парите и поглеждайки с обич коня, каза: — Ти какво, драги, този кон, казвам, продаваш ли го значи, или не? — Коня ли? — попита небрежно търговецът. — Ами да, продавам го, да. Разбира се, че го продавам.

Егор Иванич също искаше да се престори, че не му трябва кон, но не издържа и каза, сияейки: – Кон, миличък, ми е нужен много. До краен предел ми е нужен. Аз, мили мой, три години слама нагъвах, за да си купя кон. Ето колко ми е нужен... А каква, между другото, ще е цената на твоя кон? Говори по същество.

Търговецът назова цената, а Егор Иванич, като знаеше, че тази цена не е истинската и е казана, по правилата на търговията, така, между другото, не започна да спори. Той започна да оглежда коня. Духаше внезапно в очите и в ушите му, намигайки, цъкайки с език, клатеше глава пред самата конска муцуна и дотолкова изплаши кротката кранта, че тя, невъзмутима досега, започна да рита леко, без да се старае, впрочем, да уцели Егор Иванич.

Когато конят беше огледан, Егор Иванич опипа пак парите в ботуша си и, намигвайки на търговеца, каза: — Продава се, значи... конят? — Може да се продаде,— каза търговецът, леко обиден.

— Така... А каква ще бъде цената му? На коня? Търговецът каза цената и тук започна пазарлъкът.

Егор Иванич се тупаше по кончова, два пъти си събу ботуша, вадейки пари, и два пъти го обу отново, кълнеше се, триеше сълзи с ръка, разправяше, че шест години е дъвкал слама и че до припадък му е нужен кон — търговецът намаляваше цената по малко. Накрая се разбраха за цената.

— Вземи го, добре,— каза търговецът.— Хубав кон. И едра стойка има, и цвят, обърни внимание, какъв примамлив.

— Цветът... Съмнявам се, драги, за цвета на коня,— каза Егор Иванич.— Неинтересен цвят... Намали малко.

— А за какво ти е цветът?— каза търговецът.— Да не би да ореш с цвета му? Поразен от този довод, мужикът погледна втрещено коня, хвърли шапката си на земята, стъпка я с крак и извика: — Така да е, добре! После седна на един камък, събу ботуша си и извади парите. Дълго и със съжаление ги броеше и ги подаде на търговеца, леко извърнал глава. Беше му непоносимо да гледа как сгърчените пръсти разгъват неговите пари. Накрая търговецът скри парите в шапката си и каза, обръщайки се вече на „вие“: — Конят е ваш... Водете го...

И Егор Иванич го поведе. Водеше го тържествено, цъкаше с език и наричаше коня Марус. И едва когато премина площада и се озова в една странична улица, разбра какво събитие се е случило в живота му. Той изведнъж свали шапката си и възторжено започна да я тъпче с крака, спомняйки си колко хитро и умно се е пазарил. После тръгна нататък, размахвайки ръце от възторг и мърморейки.

— Купих!… Кон!… Майко мила!… Преметнах го!… Търговеца!…

Когато възторгът му поутихна малко, Егор Иванич, подсмихвайки се хитро под мустак, започна да намига на минувачите, канейки ги да погледнат покупката. Но минувачите отминаваха равнодушно.

— Поне някой селски за съчувствие да има… Поне земляк да срещна — помисли си Егор Иванич.

И изведнъж видя един бегло познат човек от далечно село.

— Приятелю! — извика Егор Иванич. — Приятелю, ела бързо насам! Човекът се приближи неохотно и, без да поздрави, погледна коня.

— Ето... Купих си кон, значи! — каза Егор Иванич.

— Кон, — каза човекът и, без да знае какво да попита, добави: — Значи, нямаше кон? — Там е работата, мили, — каза Егор Иванич, — нямах кон. Ако имах, нямаше да се хваля... Хайде, искам да те почерпя.

— Да го полеем, значи? — попита землякът, усмихвайки се. — Може. Което може, може. В „Ягодка“ ли?“ Егор Иванич кимна с глава, плесна се по ботуша и поведе коня след себе си. Землякът вървеше отпред.

Това беше в понеделник. А в сряда сутринта Егор Иванич се връщаше на село. Конят не беше с него. Землякът изпращаше Егор Иванич до немския квартал.

— Не се вайкай, — говореше мужикът. — Нямаше кон, но и това не беше кон. Е, пропи го — голяма работа! Затова пък, братко, добре го поля. Имаш какво да си спомняш.

Егор Иванич вървеше мълчаливо, плюейки дълга жълта слюнка.

И само когато землякът, като стигна до квартала, започна да се сбогува, Егор Иванич каза тихо: — А аз, мили, две години слама дъвках... напразно... Землякът махна сърдито с ръка и тръгна обратно.

— Стой!— извика изведнъж Егор Иванич със страшен глас.— Стой! Приятелю... мили! — Какво искаш?— попита строго мужикът.

— Приятелю... мили... братле,— каза Егор Иванич, мигайки.— Как така? Две години напразно дъвках слама... Защо... Защо... продават вино? Землякът махна с ръка и тръгна към града.

1923 г.