БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК

Не харесвам изобщо „фаталните жени“ като типаж. Наистина, не ми се е случвало да срещам такива на живо (само някакви дребни екземпляри, които се въртят около някои музикални звезди, също не особено големи). Но историята на културата е доста гъсто населена или, по-точно казано, окупирана от тези лелички – защото те приличат много на мухите: летят към ярките мъже като към мед и жужат около тях, жужат. „Жжж, вижте, аз съм над вашия гений, защото съм му кацнала на главата! Жжж, вижте всички мене, а не него! Жжж, а кой е онзи интересният, който се появи там? О, той е по-перспективен от този! Край, отлитам към новия!“

„Фам фатал“ не умее да обича никого освен себе си. Обикновено не притежава никакви таланти освен умението да изсмуква като вампир мъжките сърца. Най-много от този паразитен подвид страдат творците, защото сърцата им са широко отворени.

Всичко това е така.

Но е истина също, че фаталните жени придават на културната среда определен блясък и нервно сияние. Освен това от техните ухапвания творецът го боли, а когато го боли, създава произведение на изкуството. И затова трябва да благодарим на всички тези Авдотии Панаеви, Аполинарии Суслови и Лили Брик. Аз така или иначе не мога да ги понасям, но им отдавам дължимото.

Добре. Нека не бъдат мухи – нека бъдат пчели.

А знам и нещо друго: ако над поляната (или бунището – в зависимост от епохата), наречена „културен живот“ на страната, жужат тези деловити насекоми, значи като цяло всичко е нормално. Слънцето грее, цветята цъфтят, животът продължава. Защото, когато връхлетят исторически бури, те не жалят и златистите пчелички – злият вятър ги отнася бързо. Не всички притежават упоритостта и жизнеността на Лиля Юривна, благополучно надживяла и пролетарските поети, и командирите на корпуси.

Наскоро, докато четях спомените на бележития хирург С. Юдин, попаднах на името на една такава „фам фатал“ – и се заинтересувах от съдбата ѝ. Тази разбивачка на сърца е по-малко известна от Лиля Брик, но отзвукът от нейното мелодично жужене, следите от любовните ѝ прелитания от цвят на цвят останали в много мемоари.

Юдин пише как по време на Първата световна война при негов приятел на фронта дошла (което само по себе си е странно) любовницата му: „много красива блондинка средна на ръст, с разкошно телосложение и очарователен гръден глас“. Прекрасната дама поразила Юдин със своята разкрепостеност, смелост на съжденията, а също и с това, че навсякъде водела на каишка питомен вълк (тук, както се казва, и Фройд не е нужен).

Това била София Шамардина (1894–1980) в самото начало на своя дълъг и пъстър живот.

Дъщеря на дребен чиновник, тя, като много други провинциални момичета, дошла в столицата, за да учи в Бестужевските курсове, но вместо на учението се отдала на бохемския живот. В ранната си младост София Шамардина била нещо като преходно знаме сред декадентите и получила звучната титла „първа артистка футуристка“.

Десетте години на ХХ век. Без вълка, но изглежда с нечие сърце в ръката

От незначителния поет Вадим Баян (истинската му фамилия не е романтична - Сидоров) прескочила при прочутия Игор Северянин, който я наричал Есклармонда. След това разцъфнало ново цвете – Маяковский, и пчеличката започнала да кръжи около него. Владимир Владимирович, който имал по-добър вкус от Северянин, я кръстил Сонка.

Впрочем, може би бъркам последователността на увлеченията на Шамардина. Ето какво пише Баян:

Стало очень обидно, стало очень тоскливо

Оттого, что вы – лучшая в цветнике амуресс,

Оттого что безжалостно, оттого что игриво

От меня к Маяковскому увозил Вас экспресс.

/Стана много обидно, стана много мъчително,

затова че сте най-добрата в цветната леха на амуресите,

затова че безжалостно, затова че игриво

от мен към Маяковский ви отнесе експресът./

Значи, не от Северянин, а от Баян? Впрочем, няма значение кой след кого е бил. Важното е, че останали стихове:

Люби меня, как хочется любить,

Не мысля, не страшась, не рассуждая.

Будь мной, и мне позволь тобою быть.

Теперь зима. Но слышишь поступь мая?

Мелодию сирени? Краски птиц?

Люби меня, натуры не ломая!

Бери меня! Клони скорее ниц!

/Обичай ме, както ти се обича,

без мисъл, без страх, без да разсъждаваш.

Бъди мене и позволи ми да бъда тебе.

Сега е зима. Но чуваш ли стъпките на май?

Мелодията на люляка? Пъстротата на птиците?

Обичай ме, без да рушиш природата ми!

Вземи ме! Сведи ме по-скоро ничком!/

(Това е вече Северянин и почти не се превзема.)

Жалко само, че от Маяковский няма нищо за Сонка – тя била изтласкана много бързо от пчела с по-остро жило, която се е впила смъртоносно в „окървавеното сърдечно парче“.

На моя хирург Юдин красавицата с вълка му се явила, когато сред напредничавите госпожици дошли на мода войната и патриотизмът. Шамардина се записала веднага за милосърдна сестра и, разбира се, станала сърдечна приятелка на фронтовака.

След това избухнала революцията и „трендът“ се променил. Най-ярки мъже станали „художниците на историята“ – болшевиките.

В списъка с по-нататъшните увлечения на нашата героиня няма никакви поети, а само съветски и партийни дейци. Съпругът ѝ бил председател на Съвета на народните комисари на Беларус – Йосиф Адамович. Е, освен съпруга имало и много всякакви изключително интересни индивиди: началникът на управлението на НКВД за Камчатка (чекист, при това от Далечния изток!), героят от гражданската война Гай, командирът на корпус Витовт Путна и, изглежда, дори самият Карл Радек.

Двадесетте години. Подстригана, но все пак красива

По онова време прогресивната жена, дори и да била фам фатал, не е можела да бъде просто приятелка на боеца – тя самата трябвало да стане боец. И другарката Шамардина имала впечатляваща служебна биография. По време на Гражданската война била член на колегията на тоболската и томската ЧК, след това прокурор на Мински окръг и депутат в градския съвет. По-нататък – все в същия дух.

През двадесетте години бившата Есклармонда се обличала като героинята от разказа на А. Толстой „Пепелянката“. Маяковский срещнал някогашната си любов и едва я познал. По това време Шамардина вече не помнела, че някога била „артистка футуристка“, която шокирала публиката с екстравагантни тоалети. В мемоарите си тя пише за срещата с Маяковский: „Никога не съм се занимавала с тоалетите си, а в дните на нашата младост въпросът как съм облечена не го вълнуваше. А сега казва: „Ех, да можех да те облека!“. И се разсмя, когато му отговорих: „Зле съм: преди искаше да ме събличаш, а сега – да ме обличаш“.

Макар че, ако се съди по снимката, и като болшевичка изглеждала много добре.

Тридесетте. Скоро ще я арестуват

Онова, което се случило през тридесетте, е предсказуемо. Мъжът ѝ, очаквайки да го арестуват, се застрелял. През тридесет и седма прибират и нея – нямало как да не я приберат при толкова криминални любовни връзки. Получила десет години, а след това и „добавка“. Освободена била, както се шегували тогава остроумниците, в „епохата на късния Реабилитанс“.

В. Катанян пише: „След като лежи 17 години, остава непреклонна комунистка и умира в дом за стари болшевики“.

(Господи, колко ми е познато това! Моята баба, която съвсем не беше фатална жена, също почина в болница за стари болшевики. В съседната стая умираше друга старица – бившата ѝ най-добра приятелка, с която през тридесет и първа година, докато били курсантки във Военновъздушната академия, се скарали завинаги по някакъв идеологически въпрос. Разстоянието между леглата им, през стената, беше по-малко от метър. Не се сдобриха. Така си умряха и двете.)

На вас може би ви се е сторило, че разказвам за Шамардина с насмешка? Ни най-малко. Безумно ми е жал за нея, попаднала не в подходящата страна и не в подходящата епоха.

Духнал ураган и отнесъл красивата пчеличка в ледена пустиня. А всички мъже, които обичала (или се преструвала, че обича), ураганът избил до крак. Нито един от тях не доживял до старост.

В предсмъртната си бележка съпругът ѝ помолил най-напред другарите Сталин и Микоян да му простят „непартийната постъпка“. А накрая, в неофициалната част, добавил: „Прости ми, мила и родна Сонюшка. Работи, Сонюшка, в полза на партията и за себе си, и за мене.“

И тя поработила. На дърводобива, в лагерния цех или където там работели затворничките.

Русия. Двадесети век. Лоши времена за фаталните жени.

(Следва)