ДМИТРИЙ ГЛУХОВСКИЙ / „ТАНГО“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

— Танче, хайде де! Той вече излиза от колата!

— Идвам! Ето ме!

— Какво се мотаеш толкова? Да не те засмука тоалетната?

— Простак.

Татяна най-сетне отключи. Миглите ѝ бяха като ветрилата в ръцете на султанските робини, устните — с цвета на батальонно червено знаме, развято преди решителна битка, а в очите ѝ имаше такъв блясък, какъвто се вижда у болна от туберкулоза госпожица на забранен от лекарите бал. Косата ѝ, приучена от ролките, се виеше на къдрици; един кичур падаше над окото ѝ. Подобна прическа имаше в гражданското преди петнадесет години. Белите си гърди беше положила в десертните чашки на „уондърбра“, талията си беше оковала, а бедрата беше покрила със синя нощна коприна.

— Наконти ли се?

— Върви отвори.

Черният гелендваген, ръбат и суров, пушеше със сив дим в прозрачната октомврийска вечер. Зад волана седеше безстрастен шофьор в евтин костюм, меден буда с феесбейска закалка, а от отворената задна врата се измъкваше Филип. Гелендвагенът му беше тесен и неудобен като корсет; но изглежда, тъкмо затова и необходим. Дебел, отпуснат, огромен, Филип изтичаше като бухнало тесто от кубичната кола и веднага губеше формата си.

— Филя! Филка! — Тимур разпери широко ръце и започна да слиза по стъпалата.

— О… Тимуррр… О… Танче… Хора… Здравейте — задъхвайки се, им се радваше Филип. — Толкова години… Не сте се променили.

— И още толкова, ако не беше фейсбук! — укорително и същевременно виновно каза Тимур. — Но като прочетох онази твоя публикация, не се сдържах! Не го приемай като ласкателство! Направо всичко в мене кипна!

— Ехххех, да, така да се каже, винаги на пост… Часови на родината… Ден и нощ… Хе-хех… — лъщящите устни на Филип се разтегнаха в сита усмивка.

Прегърнаха се; Тимур потъна във Филип, в меките му гърди, в парфюма му, омаен и сладък, който се смесваше странно с вечната миризма на пот.

— Тимка. А Танчето? Танче, ела де.

Татяна му се усмихваше радушно, но непристъпно, отвисоко — от височината на верандата; и на Филип му се наложи да се катери сам към нея нагоре.

— Ох, Танче… Ох. Ама ти пък хич… Тоест… Дори по-добре… Даже много по-… Като хубавото вино.

Татяна също потъна в него, замята се. Очилата на Филип се изпотиха.

— Не го прегрявай… виното. Ха-ха. Е! Хайде вкъщи?

Тимур освободи своята пламнала в лицето жена и дръпна Филип навътре. Той се вмъкна и изпълни цялото антре. Свали безразмерния си шлифер и покри с него закачалката. Изми се, сумтейки шумно.

— Така. Хайде да ти покажа жилището. Кухнята.

— Чудесно.

— Там е детската.

— Колко имате?

— Две. Изпратихме ги при баба им.

— Чудесно, чудесно… Две… А Танчето е голяма работа! А, Танче? Голяма работа!

— А ти… Ти имаш ли?

— Къде ти… Къде ти, Тан… Все служба, служба.

— Така. Тук е нещо като всекидневна — продължи Тимур. — А това е моят кабинет.

— О! Прекрасен.

Кабинетът Тимур остави неслучайно за десерт. Останалото в къщата го беше измислила Татяна, но кабинетът беше негова територия. Сам беше поръчал библиотеката на дърводелец, сам беше събирал книгите, сам беше домъкнал работното бюро.

Получи се фюжън: рафтове за книги като от „Шерлок Холмс“, бюрото – държавническо-номенклатурно, на бюрото – патриотично преспапие и ретро компютър, камината – бутафорна: LCD монитор в чугунена рамка; затова пък книгите, напротив, бяха съвсем истински.

Каквото можа да намери в кожена подвързия със златен печат, Тимур го събра, за останалото направиха поръчка. Карамзин, Соловьов, Мединский. „Кормчая книга“, „Домострой“, „Протоколите на сионските мъдреци“. Петте тома „Думи и дела“ на Путин. „Малките трагедии“ на Сурков. Пълните събрани съчинения на Толстой. Пушкин. Достоевски. Лесков. Новия, правилния Гогол. Животоописания на царете. Съчинения на тираните. Свободното място уплътни с енциклопедии.

Получи се солидно.

Книгите стояха гръбче до гръбче и всеки рафт беше строен като кремълски полк на плаца: всички с еднакъв ръст и сякаш от един баща. Нужният том тук не можеше да се намери нито по тема, нито по азбучен ред. До Сталин стоеше Патриархът, а Мединский се опираше на „Домострой“. Затова пък изглеждаше монолитно, затова пък стилно – както и трябва да бъде у нас. Прах по рафтовете нямаше, но и мирис на книги също не се усещаше: книгите бяха зад стъкло и нетленни, като Ленин в своя кристален саркофаг, и така можеха да си останат в това задстъклено състояние до второто пришествие, до никога.

— Прекрасно! — усмихна се бащински Филип на Тимур посредством отражението си в стъклото на библиотеката. — Хубава колекция. Правилна. Какво четеш?

— Чета… Сега ли? Сега чета интернет. А това е моят… — Тимур кимна към рафтовете и се пошегува. — Моят вътрешен свят.

— Да! — разклати трите си гуши Филип. — Книги! Разбира се. Книгите, братле… Е, стопанке! С какво ще почерпиш?

А на масата вече чакаха засукани салати, ухаеше черен хайвер, свенливо се потеше наивно кримско шампанско и всичко като цяло предразполагаше. Масата беше кръгла, без ъгли и преференции, и всички на нея бяха сякаш равни; но Филип зае половината.

— Като цяло, славна виличка! — обобщи добродушно той, обръщайки наведнъж цяла чаша. — И хайверчето! Като в нашия стол.

— Има и печено агнешко — съобщи достойно Татяна.

— Всичко ще се побере! — засмя се Филип, докато си сипваше от салатите.

— Е, как си? Какво правиш? — попита го Тимур.

— Как съм… Работим. Търкаляме кръглото, носим плоското, така да се каже. Врагът не спи. Всичко трябва да е под око. А ти? А вие?

— Аз ли? Ами аз… Аз се позавъртях в бизнеса. Под прокурорска опека. Общо взето, биваше… Ето, къща построих. И в Москва, разбира се… Малко жилище. В Строгино. Но… нали е криза. И целият бизнес, сам разбираш, отиде по дяволите. Дори и под прокурорската опека. Вие нали там следите за такива работи, предполагам…

— Ние за следим всичко — увери го Филип. — За всичко! Нали сме за това? Всички да бъдат щастливи! Ето затова сме нужни. Никой да не бъде, така да се каже, ощетен! Хе-хе. Нали страната ни се крепи на народното щастие.

— С две думи, наложи се да пусна кепенците — обобщи Тимур. — Но нищо. Децата поне ни радват.

— Ами да… Да… Децата. На тебе ли приличат, или, Танче, на тебе?

— На Тимур! — каза твърдо Татяна. — Синове. И също толкова упорити.

— Ето, виждаш ли… Та значи… Водчица няма ли?

— Обиждаш ме! — обиди се Тимур. — Танюш, ще донесеш ли? Ето, „Православна“.

— Право… Славна… Хе-хе… Да пием. Та ето — виждаш ли… А, добре. Хайде просто за срещата! Откога не сме се виждали? От две хиляди и седма ли?

— Аха — закима Тимур, присвивайки очи. — Като разпуснаха организацията и тръгнахме по свой път.

— Хубави години бяха, нулевите! Тлъсти… Даааа — Филип удари втора чаша. — Виждаш ли… По свой път… Щом по свой, значи по свой. А аз пък останах. Организацията… Никой не е разпускал организацията, Тимка. Само табелата смениха. У нас, знаеш ли, никой никога не разпуска никакви организации. Но табелите трябва да се сменят. Това винаги ободрява.

— Аз съм виновен... Бяхме късогледи — призна си Тимур, наливайки отново.

— Късогледи! — ухили се Филип. — Та ти взе най-доброто от организацията! — и погледна дружески в деколтето на Татяна.

— Бяхме още млади, глупави — изчерви се Татяна.

— Бяхме млади… И толкова малко ни трябваше… Нали? Помниш ли, Тимка, ти беше командир на звено? И на тебе, като на командир, ти дадоха тогава безплатен пейджър. А? За това, че събра своя петорка. Доведе мене, Танюха… И аз, честна дума, тогава така ти завиждах за този твой пейджър. Хе-хе-хе…

— За нулевите години? — вдигна чашата Тимур.

— За нулевите! Пейджър, мамка му… А, Танюх? Тимур беше орел! Командир на звено, пейджър на колана! Ясно е, че няма как да не се влюбиш в такъв! Нали?

— Няма как — отпи Татяна.

— Точно така! — Филип се усмихна с горчивина, погали се по тила, по гънките, които се спускаха от темето му към гърба; свали си очилата и ги избърса. — Хубави времена бяха. Всичко тогава беше за първи път. Пейджър. Мобилен. Нокиа с капаче. Нокиа, представяш ли си? Къде е сега тази Нокиа… Ех, да му се не види. Своя кола. Корейска, но своя. А? Жилище под наем. Гарсониера. Но в Москва — и само за тебе! А? И любовта, разбира се… Първата… — той намигна на Татяна. — Ей това всичкото. И как само ни тресеше! Всеки ден. А сега какво… Я сега намери нещо ново. С каквото и да се захванеш — всичко вече е било. Коли, жилища. Жени. Танюх… Дори жените — подбираш ги, подбираш ги, а такава любов повече няма да срещнеш.

Татяна пресуши чашата си.

— И на мене… Липсва ми… – въздъхна Тимур. – Но знаеш ли, не пейджърът. Какво толкова е пейджърът. Липсва ми духът… на свободата. Духът… на бунта, може би. Всичките тези наши акции – беше толкова страхотно! Толкова смело! Дръзко! Пред американското посолство… Или да замеряме с яйца лайнократите… Беше истински рокендрол! Ето това ми се иска. В бизнеса го няма, дори и да е под прокурорска опека.

— Е… има го ФСБ. Под опеката на ФСБ сигурно има повече рокендрол — избърса врата си Филип.

— Не — обречено загреба хайвер с голямата лъжица Тимур. – Не, Филя. В нашия бизнес навсякъде е шансон.

— Мислиш, че можем да се върнем в младостта ли? — попита през запотените си очила Филип, преминавайки към същината.

— Момчета… Ще сменя сервираното. С агнешко. А вие да се преместите? — предложи Татяна. — И вземете бутилката със себе си, че тук ми пречи.

Филип се надигна, избутвайки с корема си потреперващата маса.

— В кабинета? — предложи Тимур. — Там има камина… Пушиш ли пури?

— Шофьорът ти няма ли нужда да го нахраним? — сети се Татяна.

— Не… — махна с ръка Филип. — Ще вземеш да ми го приучиш.

Сред книгите се говореше иначе. Тимур изтъркаля шестколесния си стол иззад своя директорски бруствер, за да не изглежда, че Филип е при него на прием: беше точно обратното. Нарисуваното огнище тлееше уютно, димът от пурите разяждаше очите, столетия безпризорна руска история, сресани, пременени и строени в редица, ги гледаха благодарно от лавиците.

— Значи, да се върнем в младостта... — върна се към младостта Филип.

— Само ако е възможно... — втренчи в него търсещ поглед Тимур.

— Пак като тогава. Да работим като един екип? — уточни Филип.

— Това вече... Това вече е мечта — задави се с мечтата си Тимур.

— Да се борим за сърцата на хората... — дръпна от пурата Филип. — Заедно.

— За благото на родината... — кимна в съгласие Тимур.

— Дааа... Ясно. Ясно. Само че, Тимурка... Младостта отмина. Светът вече не е същият. Други предизвикателства стоят пред родината.

— Разбирам! — изпъна се Тимур. — Нали чета интернет. Патриотичния. И ето — той посочи с жест книгите. — Тренирам вътрешния си свят.

Филип се размърда.

— А ти ми кажи — произнесе той, оглеждайки книгите. — Не те ли смачкват тук?

Тимур се стъписа леко, сви рамене, за да спечели време, и се замисли над отговора.

— А трябва ли?

— Ето, гледам ги — Филип се озъби дяволито — и също си спомням нашата младост.

— Е, книгите… Разбира се. Книгите, Филка, са по-яко нещо от пейджърите. Книгите са за цял живот… От детството, от младостта… Това остава в душата завинаги.

— Помниш ли онази акция пред Болшой?

— Пред Болшой театър ли?

— С книгите!

— Със Сорокин ли, какво?

— Пфу! И му произнасяш името на този мръсник.

— Помня!

— Помниш ли онази огромна тоалетна чиния от стиропор?

— Аха! Три дни я майсторихме. Беше весело.

— Ето това беше нещо, да! Тогава за пръв път усетих, че правя нещо смислено. И после — помниш ли? Вадехме всичките му боклуци и ги пъхахме вътре.

– „Пиршеството“… „Нормата“…

– А… Заглавията си им запомнил, а? Хе-хе-хе.

– Е, нали ние ги печатахме.

– Вие ги печатахте. Аз само помагах… Но знаеш ли кое ми харесваше най-много? Да пъхам купчината хартия… Вътре. Вътре в онази тоалетна. Да я тъпча като печка. Сякаш я хранех.

– Да… Ако това не е рокендрол, не зная кое е.

– А колко камери дойдоха. А какви неща писаха журналюгите… А? С тази акция тогава уцелихме право нерва. Всички умници направо изпищяха… Я сипи.

Тимур доля от бутилката. Водката вървеше сладко, гладко.

– А той к'во, не е ли ритнал камбаната още? Онзи… авторът? – поинтересува се Филип.

– В Германия бил, казват.

– Следиш му съдбата, а? Следииииш! Може би не е трябвало да си под прокурорска опека, ами обратното, под следствена? А? Щом сърцето те тегли натам – пошегува се Филип.

– Аз, Филя, не искам да властвам над телата, а над душите – пошегува се Тимур.

– Е, чак пък… Над душите…

Пурата на госта изгоря бързо, като Лермонтов. Филип изправи с пукот гръбнака си, попи потта от тила си, загаси фаса от пурата в патриотичния пепелник. Отвори наслуки стъклената витрина с книгите, започна да опипва кожените гръбчета.

– В Германия… В родината на фашизма… Приютили са го…

А Тимур гледаше как дебелите пръсти крачат по имената и му ставаше все по-зле: дишаше на пресекулки. Гостът веднага, по някакво инквизиторско вдъхновение, беше попаднал на най-лошия рафт и се движеше по него в най-неприятната посока.

— Столипин, Скуратов, Молотов, Суворов… „История на НКВД“, илюстровано, луксозно издание… Ето това са правилните книги, разбираш ли. Да взема да прочета нещо, а? — Филип хвана биографията на Малюта Скуратов и я дръпна към себе си.

— Да отидем в кухнята, а? Там, струва ми се, агнешкото вече… И водката свърши — Тимур си доля набързо остатъка и го изпи до дъно.

Филип се отправи към кухнята, прегърнал Малюта. В стройната редица зейна черна пробойна; рафтовете бяха изглежда предвидени в дълбочина не за един, а за два реда книги, но тази дълбочина нямаше с какво да се запълни; и празнотата чернееше зад пиянски килналите се стълбове на руската мисъл, навявайки асоциации или с потьомкинските села, или с двойното дъно на куфар.

Тимур погледна черната дупка през рамо. Тя му бодеше окото, опъваше нервите му. От кухнята се донесе гърлено мъркане:

— Танюшечка… Дай да ти помогна.

И същото такова:

— Внимателно, да не се порежеш. Ето така…

А после:

— Какъв парфюм имаш… Какъв е този парфюм?

И тя:

— Парфюм ли? Днес не съм си слагала парфюм.

Тимур прехапа език. Пристъпи към рафтовете, мушна ръка в черната дупка. Извади оттам една тъничка, зацапана, непредназначена за подарък и неилюстрирана книжка, приличаща повече на самиздатска брошура:

„В. Сорокин. НОРМАТА“. Ослуша се отново в това, което се случваше в кухнята: заети ли са? Заети са. Отвори крадешком.

„Гусев стоеше насред единствената стая, изцяло затрупана с книги. Четирима стояха до него. Седнете, Борис Владимирович, посъветва го мършавият. Покажете заповед… и изобщо… документ“ — прошепна Тимур откъса от „Нормата“ и изстина.

Той отвори витрината, измъкна един случаен Кургинян, пъхна в прикриваната от Кургинян празнина мъничката брошура, натика Кургинян обратно, прекръсти се. Прекръсти се повторно, за всеки случай, ако кръстният знак не се е зачел от първия път.

В кухнята Филип и Татяна режеха месото: с десните си ръце, хванали заедно дръжката на един нож. Скуратов лежеше по гръб върху кухненския плот и гледаше тавана.

Тимур влезе, произнесе „кхъм“, пръстите им се разплетоха неловко.

— Ето така трябва, срещу влакната — каза строго Татяна. — Можеше да се научиш, щом живееш без жена.

— Е… Аз си поръчвам всичко от ресторант. Съвсем съм се размързеливил — въздъхна престорено Филип. — На мене ми трябва някой да ме стегне. Иначе загивам.

Тимур извади от фризера още една бутилка водка. Татяна сложи на масата нарязаното агнешко. Филип се събу. Навън се стъмни.

— Хубаво е у вас — каза Филип.

— Остани — предложи Татянa. — Ще ти постелем в гостната.

— Стига, моля ви се — отхвърли предложението Филип. — Не съм бездомен. Ето го и шофьора.

— Между другото, да го нахраня ли? — попита Татяна, излитайки от кухнята.

— Не може — отсече Филип. — Не бива да взима от чужди хора.

В гостната щракнаха кастанети, събудиха се нервни клавирни ноти, запя струна на цигулка.

— К'во е това? — Филип млясна с агнешкото.

— Танго — обяви от прага Татяна. — Аржентинско.

— А руско няма ли? — пошегува се Филип.

Тангото се оказа пуснато на безкрайно повторение и под неговия чувствен акомпанимент вечерта започна да се превръща в нощ.

— А ти помниш ли, Танюх, как давехме онази гнида в кенефа?

— Какво?

— Ами онази акция, пред Болшой театър. Когато тъпчехме лайняните книги в тоалетната чиния? Нали и ти участваше!

— Аз… Да.

— Толкова хубавичка беше тогава, просто прелест. Съвсем пламнала от лозунгите. През цялата акция те гледах. Тъпча книжлетата в тоалетната, а гледам тебе. И после… Сигурно сто пъти си го забравила… След акцията те поканих на кино.

— Не съм забравила.

— А ти не дойде. Отказа. И хвана Тимка за ръката. А аз ви викам: младоженци двама, на легло от слама. Хе-хе-хе.

— Ние вече ходехме по това време.

— А Тимур — хоп, и грабна джиесема. Сякаш му е дошло съобщение. Тогава още им казваха джиесеми, помните ли? На мобилните.

— Наистина ми дойде съобщение! Благодарност. Мисията изпълнена и тем подобни.

— А ти, Танк, го гледаше с едни такива очи… Влюбени… Тимур-р-р… Джиесемът ти… Хе-хе.

— Стига, Фил…

— Какво стига? Нали взехме да си спомняме младостта! Значи трябва да си спомняме! Пък и не те упреквам. Тимур беше тогава голяма работа! А аз? Дебелак-математик. Дебелак си бях, дебелак си и останах.

— Но защо така? Защо говориш така за себе си? Ти си мъж… толкова привлекателен. В тебе, знаеш ли… твоята властност… Тя на жените със сигурност… Те навярно припадат, когато ги погледнеш така.

— Подмазват се, Тан. Гледат ме всички в устата. Властта… тя прави човека самотен. Всички се унижават пред тебе, всички ти се подлагат, всички молят за нещо. И ето, уж си им господар, но тъкмо затова между вас не може да има близост. Гледа и се чудиш: какво иска тази гадина от мене? И как мога да я използвам по-умело? Разбираш ли?

— Разбирам.

— Ето. Добро агънце.

— Но нали и те разбират — каза тихо Таня. — Нали и те са готови да ги използваш по-умело. Така че… щом е по взаимно съгласие, какво лошо има?

— А любовта къде е? Любовта на един човек към друг?

— А нима в любовта най-сладкото не е това, че можеш да използваш друг жив човек за свое удоволствие? Не напитка, не наркотик, а жив човек?

— Таня! Ох, Танче! Така… Хайде, Тимур, да излезем да пушим. С водката трябва да се пуши.

Върнаха се в кабинета.

— А книгите са хубави. Стоят си така… Къде си намерил такива издания?

— Поръчвал съм ги. Тук едни майстори могат да ти напечатат в такава подвързия каквото поискаш.

— Интересно. А аз какво, може би наистина да остана при вас за през нощта?

Не го гледаше в очите; отново гледаше витрините. Изучаваше ги замислено. После почука разсеяно с пръст по една от тях, отвори я… И отново, като по магия, улучи същата онази, в която Тимур беше скрил нелегалната книга.

— Разбира се, остани! Ще освободиш ли шофьора?

— Защо?

— Е, може би ще го пуснеш да се изпикае?

— Ще потърпи. Ще поседи. Ще-по-се-ди. Хе-хе… Да. Ами ти как? Как виждаш бъдещето си?

— Аз… Ако трябва да сме сериозни, аз съм в задънена улица, Фил. Пари… Е, изкарах някакви. Но парите не могат да купят всичко. Липсва ми тръпката. Истинската работа. Трябва ми ново ниво. Левъл ъп, разбираш ли?

— Ъп? Ъп е в игрите. А в нашия занаят – Филя потрака с нокти по гръбчетата на книгите в такт със стоновете на цигулката, – в нашия занаят винаги е левъл даун. Готов ли си за даун?

— Готов съм за всичко – каза Тимур, докато с почти свещен ужас наблюдаваше как ноктите на Филип – нокти с тъмен кант като на механик – се приближават безпогрешно, сякаш привлечени от магнит, към луксозното издание на „Престъпление и наказание“, зад което се криеше „Нормата“ на Сорокин.

— Аз бих… – Филип замря, помълча. — Аз бих, ей богу, поставил сега на Лобното място една огромна чугунена тоалетна чиния. И бих давил в нея цялата тази либерална педерасня, която не се е изнесла още. Директно в канализацията бих ги пускал.

— Смело!

— Какво пък… Хе-хех. Трябва да го предложа на оперативка. Нали казват, че нямало свежи идеи. Ето ви нещо свежарско… А ако говорим сериозно, Тимка, трябва да разбираш нещата. Времената на рокендрола в политиката минаха. Сега е време за ансамбъла „Александров“. За сборния хор на МВР. За свещени химни. За „Боже, царя ни пази“.

— Добре.

— Добре ли? — Филип присви очи.

— Ами виж. Това е моят вътрешен свят — усмихна се бледо Тимур, кимайки към рафтовете. — Аз го привеждам в съответствие. Нали все още имам нюх.

— Да. Книги! — Филип погали гръбчето на „Престъпление и наказание“. — Книги. Ето, книгите са, разбира се, много по-лоши от киното. Киното трябва все пак да се снима. А колко хора се ангажират! И на всички — давай заплати. А кината в страната са малко. Няма как да се избие с прожекции. Държавата трябва да подкрепи. И тук… И тук вече за правилните филми има подкрепа, а неправилните, приятелче, сам си ги рисувай в полетата на тетрадката, хе-хе… А книгите! За тях не ти трябва никаква организация, никаква група лица, никакво финансиране. Това е единичен тероризъм, най-опасният! Един възпален мозък и един компютър… Край. Нищо повече не трябва. Пакетът с антракс е готов. Пусни го в интернет и гледай как цял един народ измира. Фашизъм ли, или какъвто и да е екстремизъм — да заповяда! Книгите… не в тоалетната трябва да се пускат, а да се горят. За притежаването им трябва да се подвежда под отговорност! Защото… щом притежаваш, значи споделяш.

— Аз… Но в Сорокин, например… какво толкова има в него? Ако можем да се сетим.

— В него ли? Поставя Империята и лайната на едно място. Ето какво. Казва, че всички сме били лайнояди, всички сме били човекоядци и всички сме били педераси. Ние! Не те там, а ние тук! Това литература ли е?! Това е диверсия! Ако някой има подобно нещо на харда си, трябва да се вкарва в затвора като за инструкция как да се направи бомба! Съгласен ли си?!

— Съгласен съм. Разбира се, съгласен съм.

— Самиздатът развали Империята, разбираш ли? И изобщо — Филип свали запотените си очила, избърса ги. — Идиот е бил този човек, който решил да учи народа на грамотност. Дори вредител, не идиот. Неграмотният човек е ваксиниран срещу антракс. Е, ние за здравето на нацията ли сме, или за това да си разваляме очите?

— За здравето. Хайде да пием за него, а?

— Хайде.

Филип цъкна Достоевски по носа, глътна водката, оригна се.

— Ще отида да подишам въздух — и излезе от стаята.

През бученето на кръвта в ушите започна отново да се просмуква тангото.

Тимур дръпна „Престъпление“, намери с пипане нелегалната книга, спасена и скрита в пазвата му в онзи мрачен юнски ден, помилвана от Него просто от глупаво детско любопитство към всичко забранено, прочетена и препрочетена с недоумение и заровена сред правилните книги като трофеен немски парабелум, заровен в градината на почтен ветеран. Не за съпротива срещу съветската власт, а като спомен от бойната младост.

Огледа се трескаво.

Едва не хвърли „Нормата“ в камината — толкова истински горяха телевизионните дърва. Разбра, че не може да я изгори, изби го пот. Напъха брошурата в панталоните си, влетя в тоалетната, заключи се. Започна да къса листовете на парчета, да ги изтръгва на цели коли, с хлъзгави ръце — на две, после пак на две, и още. Раздробяваше проклетата книга. Трябваше да се отърве бързо от нея, от скверността, от дяволщината, от кръста върху бъдещото прераждане на Тимур.

Искаше да хвърли накъсаното в кофата за боклук, но се побоя. Трябваше безследно… Безследно. Хвърли всичко в тоалетната чиния, пусна водата, втурна се да си мие ръцете.

Дръжката на вратата се размърда.

Тимур се спотаи.

— Кой е там? Тимур? — попита Татяна.

— Аз… Да… Сега… Сви ме.

Той надникна в тоалетната чиния и онемя.

Ръкописът не потъваше. Късчетата му се бяха слепили, като се подреждаха в нов странен текст — напълно четлив от такова разстояние — и сковаваха като лед водата в тоалетната. „Оля извади пакетчето, върху което лежаха остатъците от нормата, започна да си къса и да яде: цял ден я кълвах, не можах да я изкълва… Производствени разходи… Нищо, Женя, ей сега ще смачкаме блистера, ще те излекуваме.“

— Тимур, хайде де! Не живееш сам в тази къща!

— Фиаско… — отвърна ѝ беззвучно Тимур.

Той натисна бутона още веднъж. Парчетата се размесиха, но не успяха да потънат. „Лида изсипа нормата в чинийка. Николай Иванович взе лъжицата, придърпа нормата, загреба, сдъвка вяло… Изстърга от чинийката кафеникавите остатъци, облиза лъжицата и придърпа купичката с харчо… Оля хвърли нормите в цвъртящото масло, започна да ги разчленява с нож“ — четеше тъпо Тимур.

— О! Ама тук имало опашка? — промъкна се през ключалката добродушният баритон на Филя. — Е, тогава аз ще съм последен.

Тимур пусна водата отново. И пак. Казанчето се изпразни и сега само преглъщаше конвулсивно и сухо — досущ като самия Тимур. Всичко беше загубено.

Той се изми със студена вода, избърса се с хавлиената кърпа, прекръсти се и отвори. Излезе от тоалетната блед, стъпи в коридора като на ешафод. Татяна и Филип стояха зад вратата. Тимур не намери сили дори да се пошегува, просто излъга.

— Нещо агнешкото не ми понесе.

Отправи се към кабинета, седна на шестколесния стол, запали последната си пура. През памук в ушите си чу как изтрака нетърпеливо вратата на тоалетната. Кой беше в нея? Татяна или Филип? Колко още му оставаше?

Не се чуваше шум. Цареше зловеща тишина. Тимур си представи Филип, който се взира в залепените хартиени късчета, разбира се, веднага разпознавайки текста, веднага произнасяйки присъдата на Тимур.

Тангото заглушаваше всичко.

Не можа да устои на едно място.

Хвърли пурата, излезе в коридора. Пустота.

— Таня?

Танго. Прилепи се до вратата.

— Младостта… Аз само за тебе… Само за тебе мечтаех, Танюша… За мене младостта — това си ти… Само ти… Да се върна в младостта… Това е при тебе… При тебе… Разбираш ли? Чувстваш ли? — шепнеха задъхано зад вратата на тоалетната.

— Разбирам. Чувствам. Пусни водата. Дай аз.

Танго и ромон на изворче.

— Е… Няма нищо… Освен тебе… Ела… Тук…

Танго и хорово пеене.

Тимур стоеше на колене пред ключалката, покрай него се мяркаше синьо, черно, телесно, мяркаше се и му пречеше да различи най-важното. Дали Филип вижда какво има в тоалетната?

Отиде в кухнята, залепи се за ледената бутилка с водка.

Седеше там и гадаеше.

Четеше по памет, по отпечатъка върху ретината си, непотопяемия роман.

След известно време влезе Филип – разгърден, изпотен. Седна на масата, наля си морс.

— М-да — каза той. — Агънцето е наистина добро… Така се оказа.

Тимур гледаше хайвера.

— Искаш ли да се върнеш в младостта? — попита Филип.

Тимур се зае да маже хайвер на хляба, мислейки си за нормата.

Започна да го дъвче – кафяв, сгъстил се на въздуха.

— Искам.

Филип се оригна сито.

— Ама в младостта не може да се върнеш, Тимка! Не може. Хееееххх. Ето, знаеш ли, току-що го разбрах.

Тимур изцъкли измъчено очи срещу него.

— Не може ли?

— Не може. Но! Но! Хехе… Но и зрелостта си има своите предимства. Схващаш ли?

— Схващам.

— Така че не се шашкай. Тъкмо четвъртата ми заместничка излезе по майчинство. Така че! — Филя го потупа бащински по врата. — Така че е време да свалиш късите панталонки, Тимурка! Пораснал си, вече са ти малки. Добре дошъл в зрелостта!