ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИЯТ ДЕМОН“, 1907 г.

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШНЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1900‑те

ФЬОДОР СОЛОГУБ

“Малкият демон“, 1907 г.

Дойде време да поговорим за 1907 година, за годината на руската реакция, на руското отчаяние и на времето, когато е публикувана вероятно най-страшната книга от началото на XX век: „Малкият демон“ на Фьодор Кузмич Тетерников, по-известен като Сологуб.

„Малкият демон“ е книга с нов за руската литература жанр. В прозата на Сребърния век от реализма вече не е останало почти нищо. Това е готическа проза, която се сраства уверено с приказката, с фантастиката и с романа на ужасите. Наистина, в „Малкият демон“ съществува определен преход, някаква граница, която невинаги е осезаема, но приблизително в първата една трета на романа доста суровият социален реализъм на Сологуб преминава в истинска готическа проза. Романът на социалната критика и на социалната омраза – точно както, впрочем, и руската реакция – преминава постепенно в ново качество: роман на безумието и гротеската.

„Малкият демон“ е история за това как полудява един обикновен гимназиален учител на име Передонов. Това е първият образ на учител в руската литература, който се разминава рязко със стереотипа. Той вече не е служител на просветата, нито приятел на децата, нито привърженик на прогреса, не. Това е човек, доведен до отчаяние от провинциалната скука. Неговият първообраз се доближава, разбира се, до Беликов от „Човекът в калъф“, но при Чехов Беликов е по-скоро ексцесия, отклонение от нормата. Неслучайно целият град мрази Беликов. Помните ли, там има една забележителна фраза, която разобличава Чехов като истински циник: „Признавам, че да погребваш хора като Беликов е голямо удоволствие“. Кой друг, освен Чехов, би могъл да каже подобно нещо? И така, когато Беликов се озовава в ковчега като в най-сигурен калъф, от който никой няма да го извади вече, в това най-здраво последно убежище, ние разбираме, че той е по-скоро уродлив израстък, аномалия върху тялото на руското самоотвержено учителство. Но Передонов е вече норма, хората като него са мнозинство. Той е доносник, но не е просто доносник като сравнително безобидния Беликов. Не, той е злобен доносник, който пише доноси за всички. Беликов злобее от страх. Передонов е съвсем друг, той е тъпо, злобно животно. Той е безумен в най-прекия смисъл на думата, той няма ум. Сологуб посочва пръв, че глупаците губят ума си много по-лесно, защото почти няма какво да изгубят. Правиш една крачка – и вече не си с ума си.

Передонов полудява в две направления. Първо, той е убеден, че всички около него участват в заговор и затова пише доноси срещу всеки. Второ, той живее с Варвара, която непрекъснато иска да се омъжи за него, а една далечна роднина на Варвара, за което тя лъже, е княгиня. И ето, тази княгиня може да уреди на Передонов повишението, от което е обсебен. Той има приятел на име Володин, приличащ на овен, с когото пият непрекъснато. Към края, в неговия болен мозък, Володин се превръща наистина в овен. Передонов го убива на финала с нож, когато безумието го застига окончателно. Последното изречение на романа е: „Передонов седеше унило и мърмореше нещо несвързано и безсмислено“.

Фьодор Сологуб

Передонов не е просто образ на руската провинциална тъпота, той е и образ на ненаситната злоба. Той не е сравнително безвредният, тих Беликов, който иска да натика всички (и най-вече себе си) в калъф, не. Това е агресивен Беликов. Тази агресия идва не само от водката. Тя идва от неговата чудовищна ограниченост и от страха, че ще го пренебрегнат, че навсякъде се опитват да го погубят някакви врагове. Той е уверен, че целият свят е тотално враждебен към него и в този смисъл Русия през 1907 година (както в много отношения и днешната Русия) е мозъкът на Передонов, болното съзнание на Передонов, към което от всички страни са се прицелили кошмарни, злобни конкуренти.

Разбира се, не мога да не спомена странното същество Недотикомка, което се появява в романа също някъде във втората третина, вече по-близо до апогея, до кулминацията, и започва да тормози и мъчи Передонов. Тя идва от едно стихотворение на Сологуб: „Сива Недотикомка / изтощи ме с коварна усмивка, / изтощи ме с несигурни подскоци “. Какво представлява тази Недотикомка? Това е малък демон, нещо като домашен дух, странно същество, приличащо на димно кълбо. Изобщо в романа са прокарани майсторски няколко лайтмотива. В началото, когато една от героините пуши, от устата ѝ излизат черни облаци дим. После този дим, нещо като мараня, като мъгла, започва да преследва Передонов. Накрая се материализира в образа на малък демон. Този малък демон е странен израз на руския дух, колкото и ужасно да звучи това. Недотикомката, както става ясно и от самото ѝ име (от руски: нещо, до което не можеш да се докоснеш - бел. прев.), е недовършването на делата, небрежността, липсата на вкорененост, разхвърляността – това е някаква вечна фатална незавършеност на всичко. Тя, като кълбо прах, се мести из целия дом, крие се в ъглите, изскача внезапно навън. Недотикомката измъчва Передонов, той не може да ѝ направи нищо, не може да я унищожи. Точно този малък демон е символ на мръсотията, на неуютността, на някакъв вечен безпорядък и на някаква неподреденост. Този малък демон преследва героите по всичките им пътища. На фона на тези поразително ярки, прекрасно и убедително изобразени провинциални чиновници и глупави деца, които измъчват глупави учители, а те от своя страна все бият децата с пръчки и изпитват наслада от това – на този фон се е изгубила една съвсем утопичната, привидно радостна линия в романа: линията на Людмила Рутилова и Саша Пилников. Сестрите Рутилови са в общи линии онези красавици, които след леката ръка на Чехов присъстват задължително във всеки провинциален град. Техни реални въплъщения били например красивите сестри Синякови в Харков или сестрите Суок в Одеса. Винаги има три красавици, около които се въртят всички местни поети и изобщо всички местни богаташи, а те озаряват живота на провинцията като три грации. Тук имаме сестрите Рутилови. Най-младата и весела от тях, Людмила, е влюбена в момчето Саша – малко андрогинен красавец, когото по време на карнавала гримират и обличат като гейша, което предизвиква огромно смущение сред градските еснафи. Трябва да кажем, че тази линия, както съвсем правилно отбелязва Николай Алексеевич Богомолов, е може би най-моветонното (от фр. mauvais ton `лош на вкус, неприличен` - бел. ред) и остаряло нещо в романа. И все пак, за днешния вкус това е единственият лъч светлина в провинциалната пустош. Нека Людмила Рутилова да е глупачка, нека да е колкото си щете пошло същество, но в нея има все пак някакво веселие. Дори ако човек побеждава провинциалната скука с чувственост и разврат – нека е така, защото за Сологуб светлите пориви са твърде проблематични, той вярва малко в човека. Нека по-добре да я има Людмила, нека по-добре да го има този весел, жизнерадостен и пълнокръвен разврат, отколкото онова унизително, скучно и мръсно състояние, отколкото передоновщината.

Трябва да отбележим, че передоновщината е едно много отчетливо и ярко огледало, поднесено пред лицето на провинциална Русия. Ние сме свикнали да мислим, че в провинцията живеят подвижници, които я спасяват, но Сологуб ни напомня пръв: тази провинция се пропива, полудява, тя няма чувство за бъдеще и перспектива. Това е един страшен свят, това е свят именно на малки демони. До големи тя не успява да достигне. Вече по-късно, в „Творимата легенда“, в нейната първа знаменита част „Магиите на навите“, в цялата тази странна полуприказна трилогия Сологуб се опитва да начертае някакви пътища за изход, но утопията му се получава смехотворна. Има такива хора, на които най-добре им се отдава именно всичко онова, което е свързано с омразата, унижението и тъмната страна на живота.

Тъй като – сега вече можем да наречем нещата с истинските им имена – у Сологуб се наблюдава ярко изразен фетишизъм и садомазохизъм, цял букет от сексуални патологии, които той абсолютно не крие, нещо повече, изсипва ги върху читателя, защото това е неговата автотерапия, в „Малкият демон“ има, разбира се, много болезнени моменти. Да вземем например факта, че Передонов е така болезнено съсредоточен върху боя с пръчки (както, в същност, и Сологуб, защото за него това е също болезнен проблем). Передонов обожава да бичува, да наказва. И в нищо друго, както в този образ, не се е проявил така ясно руският държавен садизъм, защото тези наказания нямат всъщност никакъв смисъл. Наказанието носи само една радост: радост за Передонов. Когато бие с пръчката, той чувства и власт, и сексуално могъщество, насилието му дава компенсация за вечното му унижение. Передонов се оказва не просто портрет на руската провинция. В много отношения той се оказва портрет на руската държавност. И не случайно е това причината романът да се превърне през 1907 г. в най-модерно четиво. Сологуб придобил колосална слава, дотолкова, че започнали да печатат дори най-слабите му произведения. А по-рано дори най-силните му творби, като романа „Тежки сънища“, си пробивали трудно път до читателя. По-нататък – нещо, което писателката Тефи отбелязала съвсем правилно, – след „Малкият демон“, талантът на Сологуб пресъхнал; той започнал да се повтаря. Все още му се случвало да създаде гениални стихотворения, но вече не бил способен да пише добра проза. Което е рядък пример за това как цялата сила на омразата и на собствената душевна болест е изтекла в един роман и се е въплътила в него.

Накрая ми се иска да попитам: добре, всички разбираме ужаса на руския провинциален живот. Но в какво вижда изход Сологуб? Какви са перспективите според него? Ами работата е в това, че Сологуб е готически писател именно защото за него няма изход. На земята сме обречени на това. Земята е пространство, което е подвластно на малкия демон. Това като цяло не е много характерно за руската литература. Руската литература винаги вярва в нещо и се надява на нещо. Че ще дойдат добри хора, че социалните условия ще се променят, че всичко ще бъде наред. Сологуб казва: „Не. Такова нещо няма да има. Вие сте във властта на малкия демон.“ Мирът, щастието и любовта са възможни само там, в света на „тихите момчета“, полумъртви-полуживи, в света на тихите, приличащи на сенки девойки, в света на мечтите, в света на бягството. Всичко останало тъне в зло.

Тази мисъл е много нова за руската литература, много странна. Именно затова Сологуб си остава и до днес „полукласик“. Всички разбираме, че е голям писател, и все пак нещо в него не ни достига. Виждаме в него някакво болезнено, демонично явление. Вместо да проумеем заедно с него, че трън круши не ражда и че наоколо не ни очаква нищо възвишено и светло, ние все още искаме нещо друго. Може би това е по свой начин обаятелно и толкова по-приятно ни е да четем „Малкият демон“, книгата на безнадеждното отчаяние. В минути на силна депресия човек може да препрочете „Малкият демон“ и да си помисли: „Не, в края на краищата при мене всичко е още много, ама много наред“.

Защо според вас е избран за главен герой именно учител? Първо педагозите ли полудяват?

Първо, всеки, който е работил като учител, знае, че с разговори за благородството на професията човек може да се утешава само през първата година. В действителност това е, разбира се, кошмар. А да преподаваш шест часа поред е просто ужас, особено в лош клас. Учител е професия, при която трябва да се пенсионираш след десет години, защото ако останеш повече, вече се превръщаш в кон, който обикаля в кръг. Това е адска професия, тя е много трудна, а в царска Русия – където образованието било още по-бюрократизирано и идеологически притиснато, отколкото сега, където се преподавал Закон Божи и свещениците били мразен заради това, където обучението било разделно и същината на просветата била изпразнена от съдържание, а дисциплината се крепяла на пръчката и на места се практикували телесни наказания – това била адски тежка професия. И въпреки че хора като Самуил Маршак или Александра Брущейн си спомнят понякога за добри, прекрасни учители, руското гимназиално образование било в по-голямата си част ужасно, а университетското – не много по-добро. Затова, да – фактът, че Передонов полудява и че е избран именно той... Първо, Сологуб познавал всичко отвътре: той бил училищен инспектор, преподавал дълго време, между другото, математика, затова е доста точен човек, мислещ с формули, и фабулата му е изградена изключително строго. Безумието е описано с медицинска точност. Сологуб определено знае за какво пише, първо. Второ, учителят е нервът на обществото – най-уязвимото и най-болезненото място. По състоянието на училището може да се каже всичко за едно общество. Армията и училището. Сравнете „Дуел“ (на Куприн – бел. прев.) и „Малкият демон“: навсякъде тъпота, желязна дисциплина, забрани и подигравки със слабите. В дълбочина това са много сходни текстове, просто „Дуел“ е написан от здрав и жизнерадостен човек, а „Малкият демон“ – от, ако можем да се изразим така, смъртно радостен човек, съсредоточен страстно върху смъртта. Затова, при цялата разлика в темпераментите, картината се получава абсолютно една и съща.

Беликов е нарекъл котките си Синтаксис и Пунктуация. Как би могъл да нарече котките си героят на Сологуб или той изобщо не може да има домашни любимци?

Защо, той си има Недотикомка, това е съвсем домашно животно. Мисля, че би могъл да нарече едната Мръсница, а другата Твар. Това би отразило отношението му към света. Разбирате ли, Сологуб изобразява човек, който буквално капе от злоба, преизпълнен с тази гной. Има такива герои, има такива хора – зли до тъпота и тъпи до злоба. Помните ли какво пише Маяковский: на улицата ѝ останаха само две думи – „мръсница“ и още някаква, изглежда – „борш“. Та той би могъл да нарече котките си Мръсница и Борш, защото за повече неговата болна фантазия не стига.

(Следва)