ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“, 1902 г. / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“, 1903 г.

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1900‑те

ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ

“Urbi et Orbi“, 1903 г.

Трудно е да намерим в руската литература по-лоша репутация от тази на Брюсов. Нещо повече, в младежкия си дневник от 1898 година той пише: „Моята младост е младост на гений. Аз живея и постъпвам така, че само велики деяния могат да оправдаят моето поведение“. Правилно. Дневникът на Брюсов изобилства от еротични спомени, от разкази за влюбвания, изневери и твърде жестоки саморазправи с приятели, врагове и възлюбени. Брюсов имал в общи линии репутацията на звяр, на демон и това се съчетавало особено странно, както пише Ходасевич, с неговия търговски домашен бит, със съпругата му Йоана и пирожките с моркови. Но нека бъдем откровени – Ходасевич стъпвал пред Брюсов на пръсти и по посвещенията можем да съдим, че се прекланял дълбоко пред него. Едва по-късно, със задна дата, разчистил сметките си с него, когато Брюсов бил вече мъртъв.

Честно казано, пред Брюсов се прекланяли мнозина. Репутацията му била ужасна, но от него се излъчвало безусловно усещане за величие. Блок, най-значимият руски поет на XX век, му пише, че се смята за недостоен да го рецензира и да се печата с него в едно и също списание. И това не било отвращение. Той, напротив, казва, че препрочитайки „Urbi et Orbi“, разбрал, че величието на тази книга е такова, че не може, не смее да пише за нея. Нещо повече, Тиняков, разбира се, твърде лош човек и не най-силен поет, обожествявал Брюсов, казвайки, че го вижда като ходещ по вода. Дори и жените в руската литература, включително такива като изключително талантливата Надя Лвова, която се самоубила заради него, го боготворели и смятали всяко негово мнение за скъпоценно. А и честно казано, трудно може да се намери по това време по-талантлив литературен критик от Брюсов, който пръв разпознал и усетил всички най-велики фигури в руската литература на XX век.

Знаете ли, имам една теория, че всяко голямо литературно явление се предхожда от предтеча – някаква не особено сполучлива, но приблизителна репетиция. И ето, Брюсов е предтеча на Гумильов – блестящия, волевия, също формалист, цеховик, в добрия смисъл на думата, разбира се. „Цехът на поетите“ [1] е най-добрата школа за новаци и най-добрата литературна организация – най-дисциплинираната, най-изваяната и, може би, най-плодотворната, съществувала в руското начало на XX век. Брюсов е предтеча на акмеистите с тяхното значещо слово. Разбира се, неговият знаменит сборник „Руските символисти“ е начало на руския символизъм и той е, разбира се, първият руски символист.

Валерий Брюсов

Но погледнато мащабно, с Брюсов в руската литература започва почти всичко. Започва Гумильовата романтика: „Дремлет Москва, словно самка спящего страуса…“ („Дреме Москва, сякаш женска на спящ щраус...“) или „Моя любовь – палящий полдень Явы…“ („Любовта ми е жаркото пладне на Ява...“). От всичко това израства „Пътят на конкистадорите“. Брюсов е предтеча на руското киплингианство, на Тихонов например. В огромна степен той е предтеча на руския сюрреализъм – колко абсолютно безумни стихотворения имал! И разбира се, може да се открият много брюсовски стихове у Манделщам. „Вскрою двери ржавые столетий, / Вслед за Данте семь кругов пройду…“ („Ще разкрия ръждивите двери на столетията, / след Данте седемте кръга ще премина...“). Това е абсолютният „Ламарк“: „Мы прошли разряды насекомых. / С наливными рюмочками глаз“ („Минахме разредите на насекомите. / С налетите чашки на очите“).

Има изключително много брюсовски отзвуци, много от гласа на Брюсов в руската поезия. Неговото влияние било огромно, защото самият той е бил безкрайно разнообразен и неслучайно „Всички напеви“ е неговият неосъществен велик замисъл – опит да напише стихове в духа на абсолютно цялата световна поезия! Да напише рондел, виреле, сонет, секстина, английска балада! Опитвал се да стилизира дори фолклор, дори народни песни: „Кенгуруто тича бързо, / аз още по-бързо. / Кенгуруто е много тлъсто, / а аз го изядох“. Разбира се, тук не се сещаш за нищо друго освен за пародия, но какво да се прави. „Всички напеви“ е стремеж за превръщане в дъга, за възпроизвеждане на всичко.

Покрай огромното трудолюбие на Брюсов, което накарало Цветаева да го нарече герой на труда, покрай огромната му осведоменост и ерудиция, мнозина забравят главното нещо в неговата поезия. Именно това главно нещо е формулирано може би за първи път и е проявено с най-голяма пълнота в сборника „Urbi et Orbi“. Какво всъщност тридесетгодишният към онзи момент Брюсов, Брюсов на върха на своите възможности, предлага urbi et orbi, на града и на света? Струва ми се, че главната лирическа тема на Брюсов е темата за садомазохизма. Не само в еротичен план, макар че трябва да кажем, че Брюсов е и велик еротичен поет, нека бъдем откровени. Защо всички се държим наистина, както пише Набоков, като в неделно училище? Нека признаем, че еротиката в руската поезия започва именно от Брюсов, преди него подобно нещо няма. Той е поет с небивала откровеност и, между другото, е невероятно откровен и в своята кореспонденция.

Спомнете си например кореспонденцията му с Нина Петровская, прототипа на безумната Рената в „Огненият ангел“. Разбира се, сама по себе си Нина Петровская била истински демонична, елитарна жена от Сребърния век със също толкова страшна трагична съдба. Трябва да се каже, че кореспонденцията на Брюсов с Нина Петровская е много по-завладяващ роман от „Огненият ангел“. И писмото за това как лежат в един варшавски хотел, докосвайки се с колене, е може би едно от най-пронизващите и горещи любовни писма в руската литература изобщо. Удивителен човешки документ!

Това била мъчителна любов, след която и Брюсов бил необратимо съсипан, защото Нина го пристрастила към наркотиците, и Нина се оказа практически унищожена, защото никой не можел да ѝ го замени. Тази любов създала до голяма степен най-добрите лирически стихове на Брюсов и главна тема в тях е взаимното мъчение, както правилно цитира Ходасевич: „Къде сме ние: в ложе страстно / или на колелото на смъртта?“. Наистина, взаимно мъчение на две равни души, на две равни и еднакво непримирими личности. За Брюсов любовта съществувала единствено като покоряване, като завоевание. В този смисъл той бил по-голям конкистадор от Гумильов, защото за Гумильов, например, с неговия момчешки палав темперамент, били възможни и сътворчеството, и равенството, и партньорството, както било доста дълго в отношенията му с Ахматова – всякакви взаимни игри, включително и литературни. Брюсов бил много по-радикален в това отношение. Гумильов бил другар, по-скоро другар в игрите. За него не било задължително да се подчинява, не било задължително да доминира. Нещо повече, когато разбира, че губи, той се държи съвсем като момченце, например в историята с Черубина де Габриак. Обидено момченце, което отмъщава по момчешки.

Съвсем различен е Брюсов. Брюсов е наистина абсолютно доминантна фигура, поставила пред себе си велика задача. Когато Надежда Лвова, все още опитвайки се да се съпротивлява на неговото демонично обаяние, казала, че стиховете му са леко хладни, той отговорил: „Да, може би. Но те ще влязат в програмата на гимназиите и момичета като Вас ще ги учат наизуст“. Брюсов знаел, че макар и само с три реда, ще остане в историята на литературата. У него имало и висок демоничен порив, ницшеански порив: да се осъществи на всяка цена, да остане на всяка цена. Той е художник, майстор на желязната самодисциплина и „Urbi et Orbi“ са стихове, посветени до голяма степен на това как майсторът гради своя постамент. Едва по-късно в стиховете на Брюсов ще се появят обществени теми, той ще напише гениалното си стихотворение „Зидар“, според мен забележително, ще напише изобщо доста политически стихотворения, които у него са винаги много слаби.

Но Брюсов от 1903 година, Брюсов от времето на „Urbi et Orbi“ („Към града и към света“) е човек, който се вълнува най-живо от собствената си личност, от собствената си мисия на поет. И за него е изключителна задача самодисциплината, шлифоването на стиха, извайването му, свръхчовешкото, подчиняването на себе си, на читателите, на жените и на времето! И съм длъжен да кажа, че ако днес Русия четеше Брюсов, не би се примирила, разбира се, със сегашното си положение, защото поезията на Брюсов е поезия именно на свръхчовешката дисциплина, на максималната взискателност към себе си. „Напред, мечта, мой верен вол! / Щом не с желание – с неволя! / При тебе съм, камшикът ми е тежък, / И аз се трудя, и ти работи!“ След това, разбира се, стиховете на Заболоцкий: „Душата трябва да се труди / и ден и нощ, и ден и нощ!“, изглеждат твърде блудкави. Е, трябва да се труди, но какво от това? В името на какво? Брюсов не се страхува да го каже – в името на паметта, на славата, на вечността, в името на самоутвърждаването в тази вечност. И той е не само най-добрият преводач на Верхарен, той е в известен смисъл и руският Верхарен, който утвърждава тържеството на железния град, на каменните здания. Всичко това е за него паметник на човешката мощ, на могъществото на човешкия дух, а той е само частен случай на това могъщество.

Естествено, любовта на такъв човек е мъчителна, смъртоносна борба между привързаността и суетата, между похотта, която го прави по-слаб, и отново желязната самодисциплина. Любовта е обречена да свършва винаги с разрив, защото не бива да се губи много време за тази слабост, тя трябва да се преодолява винаги. И патосът на преодоляването в „Urbi et Orbi“ е невероятно силен. Още ранният Брюсов провъзгласявал: „Аз — вождът на земните царе и цар, Асархадон, / на вас, владици и вождове, говоря: горко ви!“ Той наистина дошъл като лидер, като вожд. И бил вожд на руската поезия. Безусловно, най-добрите стихове през 1900-те години на XX век са написани от Брюсов.

Ние разбираме, естествено, гениалността, въздушността на Блок, разбираме неговата мелодика, разбираме неговата универсалност, защото всеки може да помести себе си в стиховете на Блок, в тях няма определеност. Всеки може да ги произнесе от свое име. А Брюсов не е такъв, Брюсов не е поет за всекиго. Пиотровский казал за Ленинград, за Петербург, че е силен град, построен за силни хора от силен човек. Ето такъв е и Брюсов. Той е поет на силата, на самодисциплината, на логиката. Може би стиховете му изглеждат твърде разсъдъчни, макар че в тях проскърцва постоянно стаена страст, в тях има постоянна молба за съпротива, за милосърдие към потиснатото човешко начало. Това е неговата вътрешна драма, това е главното му противоречие, но при все това сме длъжни да признаем, че поетиката на дисциплината не е най-лошото нещо, защото руската душа е недисциплинирана. Руската душа е малко ленива, мечтателна. Брюсов изправя като Медния конник на задни крака своята лирика, обуздава я през цялото време, Брюсов изисква от читателите същата желязна логика и отчетливост, добра противоотрова срещу безволието. И „Urbi et Orbi“ е книга със стихове, които в по-голямата си част предлагат може би най-полезния, най-спасителния императив.

Какво още не бива да пропуснем? Разбира се, Брюсов бил упрекван през целия си живот, че е рационален, че е „церебрален“ поет. Но нека си припомним „Бледият кон“. „Бледият кон“, един от конете на Апокалипсиса, е страшно градско видение, написано с много дълъг, задъхан стих, с не съвсем ясно заявен размер. Всъщност, струва ми се, това е вид седемстъпен ямб. „Препускаха омнибуси, файтони и автомобили, / неизчерпаем бе яростният човешки поток“. Това стихотворение е толкова страховито, че в детството си, помня, го прелиствах набързо, страхувах се много от него. Ето това апокалиптично видение – откъде се появява внезапно у рационалния, трезвомислещия Брюсов? Това може да бъде обяснено.

Брюсов е поет на вечно предусещаната разплата, на великите сътресения. Заради какво? Заради това, че хората са разслабени, заради това, че той единствен се извисява като стръмна скала сред човешкото море, което приема вечно всякакви форми. Градът, сред който се появява бледият кон, е град на конформисти. Ще рискуваме да кажем, че това е град на бездействието, спомняте ли си, по формулата на Аненский? На текущото и постоянното бездействие на хората към собствените им слабости. Двама души в града са равни: безумецът, избягал от болницата, и проститутката. Тя е стъпкала себе си заради хората (или заради оцеляването), но въпреки това е успяла се да отрече от себе си, а той е безумец. Ето към тях се обръща истински Брюсов, защото Брюсов изисква всъщност безкомпромисност и подлост. Именно затова се оказва първият, който оценява високо Маяковский и Хлебников. Мисля, че четенето на Брюсов днес е онзи необходим витамин, който е способен да придаде на аморфността на нашия живот и на нашата душа някаква кристална строгост и да ни напомни, че „Царството небесно се взема със сила“.

Първият въпрос беше, разбира се, за взаимното влияние между Брюсов и Блок – дали е имало такова?

Разбира се, Брюсов оказал влияние, но то било твърде странно. Блок се намира в доста остра полемика с него. Да вземем например класическото стихотворение от „Urbi et Orbi“ – „Побег“ („Бягство“), което, впрочем, харесвам много:

Мой трубный зов, ты мной заслышан Сквозь утомлённый, сладкий сон! Альков, таинственен и пышен, Нас облегал со всех сторон. И в этой мгле прошли – не знаю, – Быть может, годы и века. И я был странно близок раю, И жизнь шумела, далека. Но вздрогнул я, и вдруг воспрянул, И разорвал кольцо из рук. Как молния, мне в сердце глянул Победно возраставший звук. И сон, который был так долог, Вдруг кратким стал, как всё во сне. Я распахнул тяжёлый полог И потонул в палящем дне.

<…>

И я – в слезах, что снова, снова Душе открылся мир другой, Бегу от пышного алькова, Безумный, вольный и нагой!

Мой тръбен зов, дочух те през уморителен и сладък сън! Алков, тайннствен и пищен, обгръщаше ни оит всички страни. И в тази мъгла преминаха – не зная – може би години и векове. И странно близък бях до рая, И животът шумеше далечен. Но трепнах и скочих внезапно, и разкъсах пръстена на ръцете. Като мълния в сърцето ми гръмна победно нарастващ звук. И сънят, който бе така дълъг, стана къс, както е на сън.. Разтворих тежката завеса и потънах в палещия ден.

<…>

И аз – в сълзи, че отново за душата ми откри се друг свят, бягам от пищния алков, безумен, волен и гол!

Зрелището е, разбира се, ужасно, но при символистите имало и не такива крайности. „Славеевата градина“, естествено: „Аз троша слоести скали...“ Спомняте ли си историята за това как прекарал също така век или ден в чужда градина: „Тътенът на морето да заглуши, / песента на славея не може!“ Той се измъкнал от алькова, избягал, и какво от това? Срещнал го „работник с кирката, / каращ чуждо магаре“. И поуката на Блок е много проста: да си беше спал там! Да не беше ходил в тази реалност! Какво ти дава този безумен пладнешки зной, който е изпепеляващ, „И потънах в палещия ден“, голяма утеха, няма що! И, разбира се, точно в това е главната разлика между Брюсов и Блок. Брюсов бяга от мечтата към реалността, „бягам от пищния альков“, а Блок казва: та какво ли има в живота? Животът не струва колкото славеевата градина. Остани в славеевата градина и ще бъдеш щастлив.

Ето ви, моля, един брюсовски химн:

Здравствуй, тяжкая работа, Плуг, лопата и кирка! Освежают капли пота, Ноет сладостно рука! Прочь, венцы, дары царевны, Падай, с плеч, порфира, прочь! Здравствуй, грубый, повседневный Говор, — делай, если мочь!

<…>

В час, когда устанет тело И ночлег в хлеву, — Под закопчелым Потолком какой напев я призову?

<…>

А когда и в дождь и в холод Застучит кирка моя, — Буду ль верить, что я молод, Буду ль знать, что крепок я?

Здравей, тежка работа, плуг, лопата и кирка! Освежават капките пот, сладостно тръпне ръката! Махнете се, венци, дарове на царкиня, Падай, порфира, от раменете! Здравей, грубо изкована Реч на всекидневния живот!

<…>

В час, когато се умори тялото И нощувката е във обор, – Под опушения покрив Какъв напев ще ми се присъни?

<…>

А когато и в дъжд, и в студ зазвъни кирката моя, ще вярвам ли, че съм млад, ще зная ли, че съм силен аз?

Разбирате ли, този химн на труда е толкова странен за руската литература, за мечтателната руска литература, която цял живот, подобно на Обломов, пазела своята сърдечна чистота. В това се състои принципното новаторство на Брюсов. Кой изобщо би пял такива химни на труда и дисциплината? Дори Горки, вечният труженик, казвал, че трудът е проклятие за човека, мъка за човека, неговият първороден грях. А за Брюсов това било мило дело.

Естествено, у него се срещали, разбира се, и съвършено други теми, сега ще ги засегнем, но заедно с това, в крайна сметка, за него единственото, което противостои на смъртта, на отчаянието и на самотата, е работата, самодисциплината. Разбира се, това е твърде прозаичен извод, но трябва да се признае, че това работи, разбирате ли? Ужасно е, но работи.

Помоги мне, мать‑земля! С тишиной меня сосватай! Глыбы чёрные деля, Я стучусь к тебе лопатой.

Ты всему живому – мать, Ты всему живому – сваха! Перстень свадебный сыскать Помоги мне в комьях праха!

<…>

Помоги сыскать кольцо!.. Я об нём без слёз тоскую И, упав, твое лицо В губы чёрные целую.

Помогни ми майчице земя! С тишината ме сватосай! Буците черни делейки, чукам по тебе с лопата.

Ти на всичко живо си майка, ти на всичко живо си сватя! Сватбеният пръстен да намеря помогни ми в прашните буци!

<…>

Помогни ми пръстена да намеря!.. Аз за него без сълзи тъгувам И, паднал, твоето лице в черните устни целувам.

Вижте колко късно след това, колко странно отекнало това у Смеляков: „...тази черна земя влажна, / тази мила моя земя“. Това е почти еротично чувство към земята, която героят копае с лопата по един толкова фройдистки начин. „Вдигах я с лопата и я повалях с кирката на колене“ – отново у същия Смеляков. У Смеляков отзвукът дошъл след 70 години! Трябва да кажем, че това е много характерно за съветската литература – брюсовският култ към труда. Ние, разбира се, сме с вас празни гуляйджии и за нас, поетите, вдъхновението е много по-приятно, но Брюсов ни напомня за това, че работата е най-силната хипноза.

И за да завършим с една съвсем весела нота, невъзможно е, разбира се, да не изпеем, да не припомним неговите градски романси: „Има улица в нашата столица, / има къщичка и в тази къщичка / ти пета нощ в огнена треска / лежиш на одъра фатален“. Също някакъв садизъм по пълна програма. „И всяка нощ регулярно...“ Да вкара в стихове думата „регулярно“ преди Брюсов изобщо никой не би се и опитал!

И каждую ночь регулярно Я здесь под окошком стою, И сердце моё благодарно, Что видит лампадку твою.

Ах, если б ты чуяла, знала, Чьё сердце стучит у окна! Ах, если б в бреду угадала, Чья тень поминутно видна!

<…>

Твой муж, задремавши на стуле, Проспит, что ты шепчешь в бреду; А я до зари караулю И только при солнце уйду.

Мне вечером дворники скажут, Что ты поутру отошла, И молча в окошко укажут Тебя посредине стола.

Войти я к тебе не посмею, Но, земный поклон положив, Пойду из столицы в Расею Рыдать на раздолиях нив.

Я в камнях промучился долго, И в них загубил я свой век. Прими меня, матушка‑Волга, Царица великая рек.

И всяка нощ регулярно тук под прозореца стоя, и сърцето ми благодарно, едва вижда твоята лампа.

Ах, ако знаеше, знаеше, кое сърце тупти до прозореца! Ах, ако в своята омая видеше чия сянка всяка минута се мярка!

<…>

Твоят мъж, задрямал на масата, ще проспи какво си шепнеш замаяна; а аз до зори съм на пост и едва със слънцето ще си тръгна.

Вечерта пазачите ще ми кажат, че сутринта си вече си тръгнала и без глас през прозореца ще посочат тебе на средата на масата..

Да вляза при тебе няма да посмея, но като направя нисък поклон, ще отида от столицата в Русия да ридая помежду нивята.

Сред камъните се мъчих дълго и там погубих своя живот. Приеми ме, майчице Волга, царица велика на реките.

Това е ужас, разбира се, но е същевременно и стилизация. Всъщност това е обикновен градски романс и авторът усеща прекрасно жанра. За Брюсов е безразлично дали вкусът е добър или лош. За него е важна точността на стилизацията. И, разбира се, това може да се пее във всяка кръчма. Вярно е, че тук присъства една абсолютно брюсовска нотка: той гледа как тя умира и за него това е естествено, защото е обречен да погубва всичко, което обича (малко в стила на Уайлд). Впрочем, най-добрият превод на „Балада за Редингската тъмница“ е направен именно от Брюсов.

Когато човек гледа всичко това, вероятно тогава осъзнава с особена пълнота, че все пак поетиката на труда, на точността, на дисциплината не е маловажно нещо. И дори когато на Брюсов му изневерява вкусът, не му изневерява културата, защото за културата в крайна сметка не е важно дали вкусът е добър или лош, а е важно доколко всичко е точно. И Брюсов в известен смисъл е безусловно точен. И това е много добре.

БЕЛЕЖКИ

1. „Цех поэтов“ („Цехът на поетите“) е ключово литературно обединение в Русия от началото на XX век, свързано с възникването на литературното течение акмеизъм. Основатели: Николай Гумильов и Сергей Городецкий през 1911 г. в Санкт Петербург.

(Следва)