МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧЕТИРИ ДЕНА

Германската война и разните му там окопи, – всичко това, граждани, ни се отразява сега. Заради това сме всички нездрави и болни.

На кого нервите са разклатени, кого коремът нещо го свива, на кого сърцето бие не така ритмично, както му се иска. Всичко това са последствия.

От своето здраве, разбира се, не мога да се оплача. Здрав съм. И плюскам здраво. И сънят ми не е лош. Но всяка минута съм нащрек, че тия окопи ще ми се отразят и на мене.

Ето, неотдавна станах от леглото. И си обувам, като сега помня, ботуша. А съпругата ми казва:

– Нещо – казва – ти, Ваня, си днес в лицето един такъв сив. Болен си – казва, – цветът ти е бордо.

Погледнах се в огледалото. Наистина – цветът на лицето ми е отчайващо бордо, а мутрата ми плаче за тухла.

Ето ти, викам си, беля! Окопите си казват думата. Може би сърцето ми или някой друг орган там не бие както трябва. Може би затова и посивявам.

Пипнах пулса си – тих, но работи. Отвътре обаче тръгнаха някакви болки. И оттам ме притисна нещо.

Облякох се някак си натъжен и, без да пия чай, тръгнах на работа.

Отидох. Мисля си – ако някой ми каже нещо за вида или за цвета на лицето ми – ще отида задължително на лекар. Знае ли човек – живее си, живее и изведнъж хоп – умре. Колкото щеш такива случаи.

В единадесет без пет, и сега го помня, идва при мене старши майсторът Житков и казва:

– Иван Фьодорович, миличък, какво става с тебе? Видът ти – казва – е днес прекалено отчаян. Нездравословен – казва, – землист вид имаш.

Тези думи ме срязаха сякаш право в сърцето.

Разклатило се е, мисля си, майчице моя, здравето. Добре съм се натъкмил, викам си.

И пак започна да ме стяга отвътре, да ми се гади. Едва, да знаете, се довлякох до вкъщи. Исках даже бърза помощ да викам.

Допълзях до дома. Повалих се на леглото. Лежа. Жената реве, тъгува. Съседите идват, охкат.

— Е — викат, — как изглеждаш, Иван Фьодорович. Няма що. Не лице, а направо бордо.

Тези думи ме разстройват още повече. Лежа като талпа и не мога да заспя.

Сутринта ставам измотан като кучка. И нареждам да повикат по-скоро лекар.

Идва комуналният лекар и казва: симулация.

Малко остана да набия лекаря за тези му думи.

— Аз, — викам, — ще ви покажа какво е симулация. Аз, — викам, — сега, ако трябва, ще се разоря с три рубли, ще отида при един професор.

Започнах да се стягам за професора. Облякох чисто бельо. Започнах да се бръсна. Тегля бръснача по бузата, избърсвам сапуна — гледам — бузата бяла, здрава, че и руменина по нея играе.

Взех по-бързо да си търкам физиономията с парцалче — виждам, целият този сив цвят бордо се чисти до блясък. Идва жената и казва:

— Ама ти, Ваня, сигурно от седмица не си си мил мутрата?

Аз викам:

— Седмица, това е невъзможно, ти пък преувеличаваш, глупачка такава. Но, — викам, — четири дена, това е наистина вярно.

А пък и най-главното е, че в нашата кухня е студено и неуютно. Направо не ти е до миене. А като започват охканията и ахканията — тогава, нали разбирате, съвсем не ти е до миене. Само до кревата да стигнеш.

Измих се за минута, обръснах се, сложих си вратовръзка и излязох свеж като краставичка.

И болките сякаш отслабнаха веднага. И сърцето бие горе-долу добре. И здравето стана направо забележително.

1925 г.