ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК “НОЩНИ ЧАСОВЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

АННА АХМАТОВА

“ВЕЧЕР“, 1912 г.

Продължаваме и ще говорим за един от най-удивителните във всяко отношение руски поетични дебюти – за книгата на Анна Ахматова „Вечер“. В момента на излизането на книгата Ахматова била на 23 години и била вече завършен поет. Още от 1909 г. Гумильов я смятал за истински майстор, като ѝ пише в едно от писмата си: „Сега виждам, че ти си не само първата руска поетеса, но и голям поет.“ За него думата „поетеса“ била наистина по-скоро обидна.

Когато говорим за този дебют, удивителното е, че е някак много лесно да споделим чувствата на Ахматова, която не обичала тази книга. И действително, има за какво да не бъде обичана. Ахматова не я харесвала по разбираеми причини: тя била съставена от Михаил Кузмин, а предговорът, доста уважителен, макар и твърде снизходителен към младия автор, бил написан от същия този Кузмин. По-късно Ахматова казвала: „Пред него и най-смрадливия грешник е въплъщение на благодатта...“, недолюбвала някак силно Кузмин и говорела за него доста гадости, въпреки факта, че именно от него заимствала множество похвати, интонации и дори знаменитата строфа на „Поема без герой“, която за първи път била изпробвана във „Втория удар“ от поемата на Кузмин „Пъстървата разбива леда“.

Мисля, че снизходителността на маестрото не била единствената причина, поради която Ахматова не обичала книгата. Какво да си говорим, тази книга е все още много несъвършена, нещо повече, в известно отношение тази книга е детска. Когато четем, да речем, също детския дебют на Цветаева, „Вълшебният фенер“, той ни поразява все пак с много по-голямо разнообразие и удивително владеене на поетическата техника в широк арсенал. Там вече се вижда онова, за което по-късно Цветаева казва: „В мен живеят седем поети.“ Нейният дебют е някак се оглушителен и разнообразен и не случайно Макс Волошин, след като прочел първата книга на Цветаева, отишъл веднага да се запознае с нея и останал изненадан, че насреща му излязла една обръсната до кожа след боледуване гимназистка, изглеждаща като същинско дете и приличаща, по неговите думи, на спартанско момче.

А при Ахматова имаме книга, за която вероятно най-точно се изказала дъщерята на Цветаева, Ариадна Ефрон: „Тя е съвършенство и в това, за съжаление, е нейният предел.“ Тук дори още няма съвършенство, но пределите са много ясно видими. Това е книга с романтична девическа лирика, удивително наивна. Ахматова не е всъщност наивна поетеса, тя владее превъзходно всички поетически средства, постоянно е заета със самопрезентирансе, тя извайва образа на своята лирическа героиня. Във „Вечер“ няма нищо от това, там наистина е онази Ахматова, за която си спомня Корней Чуковски: „Ето че Ахматова я няма. Спомням си не онази едра, тежка жена, каквато беше в последните си години, а високото, срамежливо момиче, което се криеше зад съпруга си Гумильов.“ Тук все още се вижда онова срамежливо момиче, което се крие зад своя съпруг.

Ахматова казала веднъж за „Второто раждане“, книгата на Пастернак за любовта му към Зинаида Николаевна: „Това е книга на жених и всичко в нея е още недостатъчно безсрамно, за да бъде поезия.“ Ето, във „Вечер“ има вече безсрамие, при това безсрамие от най-висока проба. Това, разбира се, не е ексхибиционизъм, не е саморазголване, а именно плашеща откровеност. Ахматова изобщо не се страхува да признае, че се намира в унизено положение, че не е обичана, че се бои и признава първа чувствата си.

Это все… Ах, нет, я забыла, Я люблю вас, я вас любила Ещё тогда! – „Да“.

Това е всичко... Ах, не, забравих, аз ви обичам, аз ви обичах още тогава! – „Да“.

Тази готовност да си признаеш в последния момент, плахостта, бледността, онова усещане за нещо винаги предсмъртно, както в стихотворението „Надпис върху незавършен портрет“, всичко това, разбира се, не говори по никакъв начин за победно положение. У Ахматова никога не я е имало пошлата женска победителност, позата на лъвица, в чиито крака са проснати някакви жадуващи я рицари. Това го нямало никога, напротив, винаги имало готовност да признае поражението, да се намира в унижение, да превръща унижението в лирика. Още във „Вечер“ е ясно, че Ахматова ще бъде единственият руски поет, който ще успее да напише „Реквием“ от бездната на унижението, от ситуацията на пълна сломеност. Никой от поетите на 30-те години не оставил стихове за 30-те, освен онези, които били вече в затвора, като Бруно Ясенский. А тези, които останали на свобода, не успели да сътворят нищо от унизеното положение. И само Ахматова, за която това положение било привично и в известен смисъл печелившо, го превърнала до известна степен в своя стратегия, само тя успяла да напише „Реквием“ или „Подражание на персийски“ (грешка на Биков, стихотворението се казва „Подражание на арменски“ – бел. ред.), защото, за да кажеш: „Е, хареса ли се синът ми, на тебе и на творите деца?“, трябва, разбира се, да притежаваш особена душевна настройка. Тя съумяла да каже: „Заедно с вас пълзях в краката на кървавата кукла на палача“. Може ли Цветаева да каже нещо подобно за себе си? Никога в живота си. Цветаева винаги казвала: „Как може тя да каже за себе си „аз съм лоша майка“?“. Разбира се, ако Цветаева кажела нещо подобно за себе си, тя би добавила „и всички вие сте виновни за това“ или „аз съм лоша майка, но все пак съм по-добра от всички вас“. За Ахматова това не съществува, тя винаги привично, дори с известна гордост, приема титлата на последната. Първите ще бъдат последни. За нея това е естествено.

Има и втора причина, благодарение на която Ахматова проявила себе си доста ярко още във „Вечер“. Изобщо, в края на XX век се появило едно такова лошо мнение, напълно идиотско според мене, че сюжетът вреди на стиха, че лирическото стихотворение не трябва да съдържа в себе си балада, баладичност, наратив, повествование, че всяко повествование разваля стихотворението. Това, разбира се, не е вярно, защото умението кратко, лаконично, по-лаконично, отколкото в прозата, с два щриха да нахвърлиш фабула, е висше изкуство. По това изкуство се разпознава веднага поетът, лъвската лапа. Който не умее да разкаже наистина сюжет в стихове, който се измъква, грубо казано, само с „чуйства“ (грешката е нарочна - бел. ред.), размазва винаги грис каша. У Ахматова, колкото и да е удивително за толкова млад човек, има абсолютно ясно, строго владеене на лирическия сюжет, умение в две-три строфи да очертае този сюжет и да покаже неговото развитие. Впрочем, впоследствие тя включва във „Вечер“ едно напълно очарователно стихотворение, липсващо в първото издание, което по-късно става източник на вечни шеги за членовете на „Цехът на поетите“. Трябва да кажем, че „Цехът на поетите“, средата на Ахматова, на Гумильов, на акмеисткото хрумване да се създаде такова тясно общество с твърдо средновековно йерархично подчинение, бил добра компания, забележителна среда за размяна на шеги и за появата на някои паролни цитати. И ето, разбира се, един от основните източници на тези цитати било това прелестно стихотворение:

                                                     

Меня покинул в новолунье Мой друг любимый. Ну так что ж! Шутил: «Канатная плясунья! Как ты до мая доживёшь?» Ему ответила, как брату, Я, не ревнуя, не ропща, Но не заменят мне утрату Четыре новые плаща. Пусть страшен путь мой, пусть опасен, Ещё страшнее путь тоски… Как мой китайский зонтик красен, Натёрты мелом башмачки! Оркестр весёлое играет, И улыбаются уста. Но сердце знает, сердце знает, Что ложа пятая пуста!

По новолуние ме остави любимият ми приятел. Е, и какво! Шегуваше се: „Въжеиграчке! Как до май ще доживееш ти?“ Отвърнах му аз като на брат, без да ревнувам, без да роптая, но няма да заменят загубата ми четири нови плаща. Пътят ми нека е страшен и опасен, по-страшен е пътят на тъгата... Виж колко е червен китайският ми чадър, а обувчиците са натрити с креда! Оркестърът весело свири, и устните се усмихват. Но сърцето знае, сърцето знае, че пета ложа е празна!

Ето това абсолютно превъплъщение в танцьорка от фургона на пътуващи циркаджии, тази забележителна портретност, дадена само с два щриха: „Виж колко е червен китайският ми чадър, а обувчиците са натрити с креда!“, това също станало една от паролите на „Цехът на поетите“. Винаги, когато някой се появявал с чадър, се казвали тези стихове. У Ахматова това е невероятно естествено, органично, тя изобщо не е вглъбена в своите преживявания и в своята биография, тя сменя лесно маските, ту се преоблича в костюм на маркиза от XVIII век, ту заема позата на жертва на чужда похот: „Мъжът ми ме биеше с извезан, двойно сгънат ремък...“. Гумильов мразел тези стихове, казвал, че заради тях за него се разпространяват най-мръсните клюки. Но при всичко това, изкуството на Ахматова да използва, да слага различни маски е в природата на Сребърния век, защото Сребърният век бил непрекъснат карнавал. Там имало автори, които от свое име изобщо не можели да напишат нищо – като Черубина де Габриак, Елисавета Василева. Тя можела да пише или от името на полубезумна ревностна католичка, която се крие от хората, или от името на китайска странстваща монахиня, или дори от името на мъж (имала такива опити). Но от името на Лиза Василева тя не можела да напише нищо. И това е удивителна черта на Сребърния век.

Ще кажа защо според мене все още няма изчерпателни трудове за тази ролева стратегия. Защо се случва така, защо за тях е винаги по-лесно да говорят от името на някой друг? Мисля, че това е изобщо нормално свойство на модернизма, защото модернът е винаги преодоляване на своята лична, частна човешка ограниченост. Щом ме няма мене – няма и смърт, няма и лични проблеми. Модернът винаги преодолява автора, авторът винаги се крие. Затова великото изкуство на Ахматова, на Василева, отчасти и на Кузмин, разбира се, е умението да си слагат различни маски и да съществуват в тях. Такъв поет не може да бъде унизен, защото винаги се крие. Разбира се, Сребърният век е преодоляване на човека, на своята човешка ограниченост и в това може би се крие основната полза, основната истина на модерна. Винаги не съм тук, а къде съм – не е ясно.

Истинската Ахматова е, разбира се, във величавата лаконичност. Тя умеела да казва винаги нещата много кратко. Стиховете и тук са кратки, но, трябва да признаем, че са малко редички. В тях обикновено липсва все още вторият смисъл, второто дъно. В тях има огромно количество лирически клишета, но защо тогава обичаме толкова тази книга? Защо всъщност от всички книги на Ахматова именно тя предизвиква, така да се каже, най-голямо читателско умиление? На това е доста лесно да се отговори. Ахматова, общо взето, винаги потиска малко читателя със своята величественост. Въпреки своето безсрамие, безсрамието на постоянната си виновност, тя през цялото време намеква: „Да, аз съм много лоша, но вие ще ме търпите и ще ме обичате“. „Такава съм. Желая ви друга“ – казва тя, като в подтекста, естествено, се подразбира: „Други такива няма“. Ето това във „Вечер“ все още го няма. „Вечер“ е книга, написана от поет, който макар да не е начинаещ („който е започнал, не е начинаещ“), все още е плах, все още не се е утвърдил в своето величие. Именно затова тя е толкова безкрайно трогателна.

Анна Ахматова

Що се отнася до лаконизма на Ахматова, той е безспорно най-силната страна на нейната лирика... Дори Блок казал за себе си: „Тогава все още не можех да издържа нито едно дълго стихотворение“, но в такъв случай да е писал кратки. Блок обаче е майстор именно на дългото стихотворение, майстор понякога на баладата, понякога на лирическия монолог от типа на „Волни мисли“. У Блок по това време кратките стихове са още малко. Лаконизмът не е изобщо добродетел на руския Сребърен век. Повечето стихотворения на Кузмин са все пак доста пространни, у Гумильов често се срещат дълги стихове. У Ахматова в две-три строфи – понякога изобщо в две, което Гумильов смятал за неправилно, той твърдял, че в стихотворението трябва да има нечетен брой строфи, понякога в нейните осем реда имало повече съдържание, отколкото в някоя завършена френска новела. И точно тази черта на Ахматова е необичайно симпатична. Тя не казва повече, отколкото иска да каже. Не се опитва да изглежда по-умна, не се стреми към многословие. Това са кратки щрихи:

                                                     

Сладок запах синих виноградин… Дразнит опьяняющая даль. Голос твой и глух и безотраден. Никого мне, никого не жаль. Между ягод сети‑паутинки, Гибких лоз стволы ещё тонки, Облака плывут, как льдинки, льдинки В ярких водах голубой реки. Солнце в небе. Солнце ярко светит. Уходи к волне про боль шептать. О, она, наверное, ответит, А быть может, будет целовать.

Сладък е дъхът на синьото грозде.. Дразни опияняващата далечина. Гласът ти е и глух, и безнадежден. За никого, за никого не ми е жал. Сред зърната – мрежи-паяжинки, на гъвкавите лози стъблата са още тънки, облаци плуват като ледчета, ледчета в ярките води на синята река. Слънце има в небето. Слънцето ярко свети Иди при вълната за болката си да шепнеш. О, тя вероятно ще ти отвърне, а може би и ще те целува.

Впрочем, точно тази простота, наивността на глаголните, напълно детски рими и тези детски интонации на обида („О, тя вероятно ще ти отвърне“) са също очарователни у нея, в тази книга Ахматова не се опитва да бъде по-възрастна.

Какъв е генезисът на този сборник? Той e, общо взето, доста ясен, макар че сред поетите няма да намерим преки предшественици на Ахматова. Кузмин предложил за книгата епиграф от Андре Терие, много добър френски поет и посредствен прозаик: „Цъфти лозето, утре ставам на двадесет години“. Но корените на Ахматова не са, разбира се, във френската поезия. Мисля, че тези корени изобщо не са в лириката. Напълно правилно отбелязваше Роман Тименчик, а преди него и мнозина други, започвайки от Жирмунский, че корените на Ахматова са всъщност в прозата, разбира се. „Зрънца от взискателна проза“, както написал за нея Пастернак. Постоянно апелиране към фабулата, фабулата е за нея абсолютно необходима. Яснотата на детайлите, точността на думата, забележителните диалози в стихове – тя не избягва диалога в поезията и всеки герой винаги говори на свой език, – това, разбира се, ни насочва по-скоро към руската класическа проза. И още един напълно неочакван общ баща на всички акмеисти, един общ източник, може би само в плана на поетическата техника, а не на мирогледа. Мисля, че това е Некрасов, който цял живот се стремял към прозата, който цял живот мечтал за голям роман и почти написал този роман, но по някаква причина решил да го оформи като селски райошник [1]. „Кой в Русия живее добре“ е, разбира се, психологически роман, истинска епопея, „Одисея“. И „Животът и приключенията на Тихон Тростников“, неговата основна проза, е също забележителна. Той цял живот тежнеел към прозата.

Друг въпрос е, че Ахматова взела от Некрасов само едно: точността на думата, конкретиката. Друг въпрос е, че може би нито тя, нито Гумильов биха признали някога на глас, че именно Некрасов е бащата на акмеистите. Те, разбира се, препращали по-скоро към Верлен, Льоконт дьо Лил или към някой друг от изящните французи. Това, че Некрасов, поетът на петербургските бедняшки входове и на бедното село, станал основен източник на вдъхновение за литературата на Сребърния век - кой би признал такова нещо на глас?! Е, освен Маяковский. При все това Некрасов присъствал в тяхното битие, той бил също такъв постоянен източник на приятелски цитати, когато например Ахматова се е събуждала към 12 часа, а Гумильов, който по това време вече три часа седял зад бюрото, ѝ казвал с укор:

                                                     

Белый день занялся над столицей, Сладко спит молодая жена, Только труженик муж бледнолицый Не ложится, – ему не до сна!

Бял ден над столицата изгрява, сладко спи младата жена, само труженикът мъж, пребледнял, не ляга – не му е до сън сега!

На което Ахматова му отговаряла със същия автор: „На червена възглавничка Анна първа степен лежи“. Ставало въпрос, разбира се, че там лежи орденът („Света Анна“ – бел. ред.) от стихотворението „Утро“. В тези некрасовски корени има едно особено обаяние. Защото с какво е толкова добър Некрасов в руската поезия? Разбира се, не само с това, че подарил на руската литература точността, множеството нечисти детайли, умението да се говори за най-нечистото, без да се отдръпваш с гнусливост. Той е добър и с това, което на днешния младежки език бихме нарекли липса на фукане. У него няма поза на поет пророк, той заема също позата на вечно виновния. Некрасов и Ахматова са двамата единствени руски поети с такъв доста сложен, не особено приятен протагонист, с лирически герой, който е противен на автора. Некрасов цял живот ругае себе си в своите стиховете, а Ахматова цял живот настоява на това, че е последната, изоставената, самотната и така нататък. И точно в това се крие нейната победа.

Ахматова мразела клюката, че тя, с файтон, взела 300-та екземпляра на сборника „Вечер“ от печатницата и ги разнасяла по книжарниците. Тя казвала с възмущение: „Нима нямам познати мъже?!“ Разбира се, това го правили познати мъже. Но поразителното е, че книгата се разпродала само за три седмици. Трябва да кажем, че 1912 година не била най-бедната на руска поезия. Все пак по това време в литературата работят поети от първа величина като Блок, като безспорно Брюсов (той е за мене явен поет от първия ред), хора като Кузмин, чиято първостепенност тогава още не била очевидна, но с времето била призната от всички. Работи Андрей Белий, който, макар и вече по-известен като прозаик, си остава поет от първа класа. Работи Фьодор Сологуб. И изведнъж на този фон Ахматова се оказва не просто „последната“, не просто начинаещата, а една от най-модните. Тя влиза веднага в модата и за това също има две обяснения.

Първо, славата на поета се създавала винаги от младите жени, от това няма как да избягаме, а младите жени се вкопчили веднага в тази поезия. Естествено, Ахматова била препрочитана, преписвана в тетрадки, знаели я наизуст, засипвали я с писма. В нея те чули своя глас. Тя казвала всичко онова, което и те искали да кажат, само че много по-красиво и по-беззащитно. Тя била за тях, няма да кажа „идеалната поетеса“, но, може да се каже, най-трогателната, най-симпатичната поетеса именно защото у нея никога нямало победни интонации. Освен това, постоянни намеци за слабост, болест, крехкост: „може би изобщо ще умра сега, без дори да допиша това стихотворение“. Което, разбира се, не било измислено от нея, то дошло от Мирра Лохвицкая, забележителна поетеса, сестра на Тефи, която впрочем страдала наистина от туберкулоза.

Но не бива да мислим, че Ахматова симулирала. От туберкулоза умряла сестра ѝ, у самата нея постоянно подозирали туберкулоза. Тя, общо взето, не била най-здравият човек. По-късно Гумильов казвал с негодувание на Одоевцева: „Ето, тя пише, че е слаба, бледна, а междувременно плуваше като риба, спеше като пор и ядеше за трима!“. Много е възможно наистина да е плувала като риба, това е безспорно. Но при все това, тази вечна поза на нега, на умора, не била стопроцентово измислена. Тя произтичала от вътрешното самоусещане. Самоусещането, че си постоянно на ръба на смъртта. Смъртта е винаги много близо и любовта се възприема винаги не като радостно, а като трагично преживяване, защото липсва нагласа за победа, тя винаги знае предварително, че всичко ще свърши. И това не е защото възлюбленият е толкова жесток, а защото Бог е уредил така нещата, че всичко винаги свършва зле.

Ето това е първата причина да създаде един безкрайно привлекателен за жените образ. А втората причина се крие в това, че на Ахматова ѝ провървяло изключително много с всички стартови данни. Тя е единственият в руската литература идеален поетически образ, в който биографията и вътрешната линия, биографията и интонацията съвпаднали така забележително. Да си представим, че стиховете на Черубина де Габриак са били писани от некрасива жена. Те наистина били писани от некрасива жена. Когато татко Мако, Маковский, главният редактор на „Аполон“, списанието, в което я печатали, видял на живо Черубина, бил твърде неприятно изненадан. Най-вече се изненадал от това, че е дебела. Тя не била дебела, но в тъмното му се сторила дебела, а лицето ѝ му се видяло мургаво и нечисто, едва ли не и зъбите ѝ били твърде криви. Накратко, стиховете на Черубина де Габриак пишела Лиза Василева, която не приличала на нея. Между нас казано, тя и в живота си била все пак прелестна, въпреки може би голямото чело и вечното куцане. Все пак Гумильов се влюби в нещо там, все пак тя си останала фатална жена, фатална съблазнителка. Впрочем, с възрастта, към своите четиридесет години, на които починала от рак на черния дроб, тя била все още доста миловидна. Някак се разхубавявала с времето.

А ето че Ахматова съответствала идеално на своите стихове: много стройна, много гъвкава. Тя винаги показвала с радост прочутата си „змия“ – докосвала тила си с пети. Много висока, по-висока от повечето мъже, които я следвали като шлейф. И този глас, за който Манделщам каза, че „цепи недрата на душата“, същият този глас, който се деформирал много от старостта. Тя мразела да слуша старите си записи. Когато Лев Шилов, страшно горд с реставрираните записи на Ахматова през 1962 г., ѝ донесъл плочата, на която тя чете стихове от „Anno Domini“, той очаквал, че тя или ще се разплаче, или ще му благодари. Тя изслушала записа и казала студено: „Е, имаше нещо такова...“, макар че всъщност мога да си представя колко мъчително е било за нея да загуби този млад, нисък, музикален виолончелов глас. Когато слушаш старите ѝ стихове на запис, правени на 60–70 години, вече се вижда, че този глас е и загрубял от пушенето, и задъхан, и изобщо старчески. Казват, че гласът се запазва последен. В нейния случай той е първото нещо, което я напуснало, защото осанката и красотата останали с нея до край.

В младата Ахматова се съчетавали удивително и гъвкавостта, и крехкостта, и характерният профил с гърбав нос, и черните дълги коси, и бялата кожа, и изумрудените, много проницателни очи, както самата тя подчертавала. Всичко това представлявало един идеален образ, в който няма как да не се влюбиш. Ето защо „Вечер“ запазва за нас и, страшно е да се каже, известна еротична привлекателност. Особено приятно е това, че героинята говори през цялото време за нещастна любов, толкова красива и толкова нещастна. Всичко това заедно се вписва, разбира се, в един забележителен фолклорен архетип.

Тя чувствала много добре това, поради което там се появява и образът на русалката: „Нозете не ми трябват вече“, тя иска да избяга обратно в морето: „Колко хубаво би било да стана риба и да онемея“. Фолклорен персонаж, красива, нещастна и постоянно умираща. И макар че уж разбираме как е създадено всичко това, не можем нито за секунда да се отърсим от очарованието, с което ни лъха този образ. И това за пореден път подчертава, че гениалните стихове не трябва да бъдат прекалено добри. Прекалено доброто създава впечатление за защитеност, а ние обичаме онзи, който е незащитен, който се хвърля в обятията ни така, както се хвърля тази книга.

Как е правилното да наричаме Черубина де Габриак — Василева или Дмитриева?

Василева е по мъж, по рождение е Дмитриева. Омъжила се за инженера Василев, след като приключил трагичният ѝ роман с Макс Волошин. Макс не я обичал, той обичал в нея таланта и страданието, обичал самата възможност да поиграе на Черубина. Тази игра излязла твърде бързо извън пределите на чистата литературна мистификация и много скоро се превърнала в съдба, което самата Василева усещала много ясно. Ясно е и защо се омъжила толкова бързо. Защото дуелът между Гумильов и Волошин, който се случил заради нея, я принудил да се прости изобщо с Черубина, да забрави за това, да напусне за три години Петербург и да започне съвсем нов живот. Нейната природа била такава — да започва нов живот.

Относно това доколко Черубина подготвила появата на Ахматова и какво било нейното място в поезията на Сребърния век, Цветаева написала: „Образът — ахматовски, интонацията — моя“. Иначе казано, образът е трагичен, романтичен, с ударение върху обречената любов, сходен, разбира се, с тази на Ахматова. Що се отнася до интонационния акцент, до наблягането, в този смисъл у нея имало наистина нещо цветаевско. Мисля, че ако Василева-Дмитриева нямаше този свой щастлив дар да се превъплъщава, ако можеше да напише нещо за себе си, щеше да бъде поетеса, която е минимум не по-малка от Ахматова, равна може би на Цветаева. Но поради дълго боледуване, поради необходимостта да прекара значителна част от детството си в пълна неподвижност, поради отвращението от своя външен вид и биография, тя била човек, който не можел да говори никога от първо лице. Тя се срамувала мъчително от себе си. И затова основна руска поетеса, основен руски поет, станала първо Ахматова, после Цветаева, а Елизавета Василева я помнят главно като великата и неосъществила се предшественица. Но трябва да ви кажа, че в поезията е винаги така. Преди гения Окуджава е Светлов, много талантлив, притежаващ необходимото, но лишен от главното - готовността да се реализира въпреки всичко, която имал Окуджава. Може би заради неговата кавказка или арбатска гордост. Има много такива примери. Винаги преди появата на голям поет се появявал предшественик, на когото не му достигала само някаква незначителна човешка съставка. Затова моят съвет към всички, които пишат стихове, е следният: бъдете храбри и безразсъдни хора. Само тогава ще ви се получи всичко.

БЕЛЕЖКИ

1. Специфичен за руския фолклор римуван речитатив с неравен брой срички, използван от Некрасов, за да придаде на епоса си народен дух. – Бел. прев.

(Следва)