НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1997 г. / ЛИТЕРАТУРА / ДАРИО ФО

Дарио Фо (Dario Fo)

24 март 1926 г. - 13 октомври 2016 г.

Литература

(За това, че подражавайки на шутовете от Средновековието, бичува властта и защитава достойнството на онеправданите)

Дарио Фо е роден на 24 март 1926 г. в Сангиано, малко градче край езерото Маджоре в Северна Италия, в семейство на железопътен служител и актриса от аматьорски театър. Средата, в която израства — с нейните стъклодухачи, рибари и народни разказвачи (fabulatori) — оказва решаващо влияние върху него. Именно от тези местни разказвачи той усвоява изкуството на импровизацията, физическата комедия и умението да завладява публиката само с думи и жестове.

Учи архитектура в Милано, но театърът го привлича неудържимо. Първите му стъпки са в кабарето и радиото през 50-те години, където изгражда бързо репутация на блестящ импровизатор и сатирик.

Дарио Фо е едновременно драматург, режисьор, актьор, сценограф и политически активист — рядко съчетание в историята на театъра. Цял живот работи рамо до рамо с първата си съпруга Франка Раме — актриса, активистка и равноправен творчески партньор, съавтор на много от неговите текстове.

От края на 60-те години Дарио Фо се радикализира под влияние на студентските бунтове от 1968 г. Скъсва с конвенционалните театри и започва да играе във фабрики, по площади и в работнически клубове, директно пред работническата класа. Основава трупата Nuova Scena (1968), а после — La Comune (1970). Властите го цензурират многократно и забраняват пиесите му, а италианската телевизия RAI го бойкотира с години.

По стил и вдъхновение Фо е наследник на великата традиция на Commedia dell'arte — италианското народно театрално изкуство с маски, клоунада и импровизация, — пренесена директно в съвременната политическа реалност. Той се самоопределя като джулаторе (giullare) — средновековен народен шут, чиято роля е да говори истини на властта. Владее физическата комедия и пантомимата на висше ниво и е изобретател на т.нар. grammelot — псевдоезик, имитиращ звученето на реч без реални думи, с който може да разиграе цели сцени пред всяка публика по света.

Сред най-известните му творби се открояват: „Случайна смърт на един анархист" (Morte accidentale di un anarchico, 1970) — вдъхновена от реална полицейска жестокост през 1969 г., играна в десетки страни и смятана за един от най-поставяните политически театрални текстове на XX век; „Няма да платим! Няма да платим!" (Non si paga! Non si paga!, 1974) — фарс за икономическото неравенство и гражданското неподчинение; и „Mistero buffo" (1969) — може би най-грандиозното му постижение. Това е поредица от монологични спектакли, в които Фо играе десетки персонажи сам на сцената, преразказвайки евангелски сцени от гледна точка на бедните и потиснатите. Ватиканът го определя като „най-богохулния спектакъл в историята".

Личният живот на Фо е белязан и от трагедия. През 1973 г. съпругата му Франка Раме е отвлечена и изнасилена от неофашистки бандити — злодеяние, което двамата превръщат в публично свидетелство и политически акт, отказвайки да замълчат.

По отношение на политическите си позиции Фо е открит комунист в ранните си години, а по-късно — независим левичар. Подкрепя различни движения — от крайнолявата Lotta Continua през 70-те, до антиглобалистки и антивоенни протести в по-ново време. В края на живота си подкрепя движението на Бепе Грило (Movimento 5 Stelle), което на мнозина изглежда като отстъпление от последователните му леви позиции.

През 1997 г. Дарио Фо получава Нобелова награда за литература. Шведската академия го удостоява с формулировката: „защото следвайки традицията на средновековните шутове, бичува властта и защитава достойнството на унизените". Изборът предизвиква разгорещен дебат — критиците оспорват дали театърът е „истинска литература", докато привържениците го приветстват като признание, че словото живее не само на страницата, но и на сцената и площада. Самият Фо коментира иронично, че наградата е накарала хората да го открият отново.

Дарио Фо умира на 13 октомври 2016 г. в Милано на 90-годишна възраст. Над 70 негови пиеси са поставяни в десетки страни. Той остава символ на идеята, че театърът е оръжие — срещу несправедливостта, лицемерието и властта — и доказателство, че комедията и фарсът могат да носят толкова тежка политическа истина, колкото и трагедията.

Съставил: Claude Sonnet 4.6

Редактор: Павел Николов