МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „МЕДИК“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„МЕДИК“

В днешно време, граждани, в народните съдилища съдят все повече и повече медици. Един, виждате ли, направил операция с мръсни ръце, на друг му паднали очилата от носа в червата и не може да ги намери, трети изгубил скалпела във вътрешностите или отрязал не каквото трябва на някоя неопитна дамичка.

Всичко това не е по европейски. Всичко това е пълно невежество. И такива медици трябва да се съдят.

Но за какво, другари, ще съдят медика Егорич? Разбира се, той няма висше образование. Но няма и особена вина.

А се разболял един човечец. Фамилия — Рябов, професия — колар. На тридесет и седем години. Безпартиен.

Добър човек — спор няма. Макар и безпартиен, членува в профсъюза и получава заплата по трети разряд.

Е, разболял се. Легнал. Голяма работа, ще кажеш. Подува се, виждате ли, коремът му и диша трудно. Ами потърпи! Ами сложи си шише с гореща вода на търбуха. Ама не. Изплашил се страшно. Разтреперил се. И казва на жена си, без да жали никакви пари, да извика най-добрия, най-прочутия лекар. А жената какво? Жената потъгувала малко за парите, но не тръгнала да спори с болния. Извикала лекар.

Явява се един такъв длъгнест медик с висше образование. Фамилия — Воробейчик. Безпартиен.

Е, прегледал корема. Опипал каквото трябва и казва: — Глупости — казва. — Напразно — казва — безпокоите прочутите лекари. Преял е човечецът малко извън мярката. Нека — казва — си направи един клизма и да яде кокошо месо.

Казал и си тръгнал. Останете си със здраве.

А човечецът се натъжил.

„Ех, — мисли си, — мътните го взели! Какви са тези дамски рецепти, дето ми ги изписва. Баща ми, — мисли си, — не е знаел леки илачи, и аз не искам да зная. А кокошо да яде международната буржоазия.“

И така, тъгувал човекът до вечерта. А вечерта казва на жена си, без да жали никакви пари, да извика прочутия Егорич от Малая Охта.

Жената, естествено, се натъжила малко заради парите, но не взела да спори с болния — тръгнала. Вика го.

Онзи, разбира се, взел да се дърпа.

— Защо — казва — да се разкарвам напред-назад след прочутите медици? Аз съм човек без висше образование, пиша зле. Защо да бия път напред-назад? Е, поусуквал се малко, спазарил си разни условия: колко в хляб и колко в пари — и тръгнал. Пристигнали. Добър ден. Въобще не започнал да опипва стомаха с ръце.

— Външният — казва — стомах тук няма нищо общо. Цялата — казва — работа е във вътрешния. А вътрешния и да го опипваш — болестта от това няма да отслабне. Само можеш да я разбуташ.

Той само разпитва какво е предписал първият медик и какви рецепти е дал, усмихва се горчиво на себе си и нарежда на болния да напише една бележка — демек, здрав съм, и покойният ми татко е здрав, в името на отца и светия дух.

И му казва да глътне бележката.

Изслушал го човекът, разбрал го.

„Ох — мисли си той, — да го вземат мътните! Науката е светлина, невежеството — мрак. Казваше държавата: учи — не учех. А как само щеше да ми послужи науката сега.“

Поклатил човекът брадицата си и процедил през зъби: — Не става — казва, — не мога да пиша. Не съм учен. Зная само фамилията си да подписвам. Може пък това да е достатъчно.

— Не може — отговаря Егорич, намръщен и подръпващ мустачките си. — Не може. Само фамилията няма да стигне. Фамилията — казва — е добре да се подписва срещу херния, но за вътрешна болест трябва цяла бележка.

— Какво тогава — пита човекът — да правим? Може би вие ще я напишете вместо мене, ще си направите ли труда? — Аз — казва Егорич — бих я написал, ама — казва — си забравих очилата на рояла. Нека някой роднина или познат да я напише.

Добре. Повикаха портиера Андрон. А портиерът, макар и безпартиен, е спец — може и да пише, и да се подписва. Дойде Андрон. Договори си цената, поиска молив, сам изтича за хартия и започна да пише.

Час или два писа, изпоти се, но написа:

„Аз съм здрав, и покойният ми татко е здрав, в името на отца и светия дух. Портиер на блок № 6, Андрон.“

Написа го. Подаде бележката на човека. Човекът гълта, гълта — и я глътна.

А през това време Егорич се сбогува любезно с всички и си замина, като заяви, че за изхода не гарантира — понеже не е писал болният.

А човекът се развесели, дори похапна, но към нощта все пак се помина.

А преди смъртта повръщаше много и го режеше коремът.

Е, помина се — копай земята, купувай ковчег — ама не. Стана ѝ жал на жената за парите и отиде в съюза да се жалва: не може ли, значи, Егорич да върне парите.

Парите Егорич не върна — той не е такъв, но работата се разчу.

Разрязаха човека. И намериха хартийка. Разгънаха я, прочетоха я, ахнаха: подписът, значи, не е негов, подписът е на Андрон — и хайде, делото в съда. И докладваха на съда: подписът не е негов, хартията е от тапет и по размер е твърде голяма за стомах — вие се оправяйте! А Егорич заяви на следствието: „Аз, братчета, нямам нищо общо, не съм писал аз, не съм гълтал аз и не съм я донесъл тази хартийка. А това, че портиерът Андрон си е сложил подписа, а не болният — аз не догледах. Съдете ме за недоглеждане.

А Андрон заяви: „Аз — казва — два часа писах и направо прегрях. И като прегрях, написах моята фамилия. Аз — казва — съм убиецът. Моля за снизхождение.“

Сега ще съдят Егорич и Андрон. Нима наистина ще ги осъдят?

1926 г.