МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СЪПРУГ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

СЪПРУГ

Та какво става, граждани, на семейния фронт? На съпрузите направо лошо им се пише. Особено на тези, чиито съпруги, нали разбирате, са заети с прогресивни въпроси.

Онзи ден, знаете ли, каква неприятна история се случи. Прибирам се вкъщи. Влизам във входа. Чукам, да речем, на своята си врата — не отварят. — Манюся — казвам на съпругата си, — аз съм, Вася, прибрах се.

Мълчи. Притаила се е.

Изведнъж зад вратата се чува гласът на Мишка Бочков. А Мишка Бочков е колега, нали разбирате, на съпругата ми.

— Ах — казва, — вие ли сте, Васил Иванич? Ей сега — казва, — ще ти отворим. Почакай, приятелю, съвсем мъничко. Тук мене, знаете ли, сякаш ме удариха с цепеница по главата. „Че какво става тук, граждани — мисля си, — на семейния фронт, съпрузите спряха да ги пускат вътре.“ Моля го най-учтиво: — Отвори — казвам, — кучи сине. Не бой се, няма да се бия с тебе.

А аз, знаете ли, наистина не мога да се бия. Дребен съм, извинете, на ръст, телосложението ми е хилаво. Демек, не мога да се бия. Пък и на всичкото отгоре, нали разбирате, в стомаха ми постоянно бълбука нещо при по-рязко движение. Фелдшерът вика: „Храната ви играе“. А на мене, знаете ли, не ми олеква от това, че играе. Намерила си играчка! Та, с една дума, само заради това не мога да се бия.

Чукам на вратата.

— Отваряй — казвам, — бродяга такъв. А той вика: — Не дърпай вратата, дяволе. Сега ще отворя.

— Граждани — казвам, — какво е това чудо сега? Той — казвам, — се затворил със съпругата ми, а аз нито вратата да дърпам, нито да мърдам. Отваряй — казвам, — на секундата или такъв шум вдигна... Той вика: — Васил Иванич, почакай малко. Поседни — казва, — в коридора на сандъчето. Само лампата — казва, — да не събориш. Нарочно съм я сложил там, да ти свети.

— Братчета — казвам, — мили другари. Ама как може той, подлата му личност, да говори в такъв момент на съпруга със спокоен глас за някаква лампа?! Ама какво става тук! А той, знаете ли, ме поучава през вратата: — Ех — казва, — Васил Иванич, винаги си бил безпартиен еснаф. И като безпартиен еснаф ще си умреш.

— Нека — казвам, — нека съм безпартиен еснаф, само че ей сега ще изтичам за милиция. Търча, разбира се, долу при дежурния. Дежурният вика: — Нищо не можем да предприемем, другарю. Ако — казва, — започнат да ви убиват или, да речем, ви хвърлят през прозореца при общи семейни неприятности, тогава може да се предприеме нещо... А така — казва, — при вас няма нищо особено... Всичко е нормално и изрядно... Пък вие — казва, — изтичайте обратно още веднъж. Може и да ви пуснат.

Тичам назад — и наистина, след половин час Мишка Бочков отваря вратата. — Влизайте — казва. — Сега вече може.

Влизам бързешком в стаята и — майчице мила! — вмирисано на цигари, нацапано, нахвърляно, разхвърляно. А на масата, между другото, седят седем души — три жени и двама мъже. Пишат. Или заседават. Един господ ги знае.

Погледнаха ме и прихнаха да се смеят.

А техният прогресивен другар, Мишка Бочков, се навел над масата и той, знаете ли, се тресе видимо от смях.

— Извинявайте — казва, — пардон, че ви погодихме този номер. Искахме да видим какво правят съпрузите при такива случаи днес.

А аз казвам ехидно:

— Няма нищо смешно — казвам. — Щом — казвам, — има заседание, трябва да се обяви. Или — казвам, — да се окачат бележки на вратата! И изобщо — казвам, — като се пуши, трябва да се проветрява. А те поседяха още малко и се разотидоха. Не съм ги спирал.

1926 г.