ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1900‑те

СБОРНИКЪТ "ВЕХИ", 1909 г.

Предстои ни да разговаряме за най-шумната книга на 1909 година. Мисля, че до голяма степен това е и най-шумната публицистична и философска книга на целия руски Сребърен век, а може би и на цялата руска публицистика от XX век. Става дума за сборника „Вехи“ („Пътни стълбове“ – бел. прев.), който е написан в по-голямата си част през 1908 г., излиза през пролетта на 1909 г. и придобива такава слава, че главният руски кадет Милюков обиколил много градове в Русия с цикъл от лекции за „Вехи“, и, по спомени на повечето участници в сборника, не изпитвал недостиг нито на слушатели, нито на полемисти.

Желаещите да проследят историята на този контекст препращам към доста любопитната статия на Вадим Сапов „Около „Вехи“ (Полемиката през 1909–1910 г.)“ – връзка към нея има, между другото, и в Уикипедия. Сборникът станал обект на критична атака едновременно от двама непримирими и може би най-влиятелни мислители на епохата: от Ленин и от Мережковский, за които било изключително трудно да постигнат съгласие за каквото и да било. Но ето че в омразата си към „Вехи“ се обединили. Ленин нарекъл „Вехи“ „блестящ пример за либерален ревизионизъм“, а за Мережковский книгата била в общи линии книга на вероотстъпничеството.

Този сборник със статии за интелигенцията е всъщност много лесно обясним типологически. В Русия след всяка голяма революция се появява задължително сборник с ренегатски статии. Това са „Вехи“, това е „Смяна на вехите“ („Смена вех“), когато след руската революция (през 1917 г. – бел. ред.) няколко евразийци, мислители, които виждали в Русия преди всичко империя, издали начело с Устрялов сборник, в който се казвало: „Да, в Русия се случи революция, но наш дълг е да се покорим на Сталин като на червен цар“. Това са сборниците „Из дълбините“ („Из глубины“) и особено „Изпод отломките“ („Из-под глыб“), сборникът от 1972 г., в който се появила вече прочутата статия на Солженицин „Смирението и самоограничението като категории на националния живот“. Виждате ли, интелигенцията трябва да се смирява и да се самоограничава, а съвсем не да устройва глобални промени.

Всъщност мнозина, включително и Сергей Франк – един от участниците във „Вехи“, си спомнят, че първоначално замисълът на сборника бил по-различен. Гершензон, на когото принадлежала идеята, е възнамерявал да критикува интелигенцията от позицията на нейната прекомерна сложност и откъснатост от народа. В резултат от това останалите започнали да я нападат заради нейната прекомерна простота, необразованост и ограниченост. Бердяев я атакувал, защото интелигенцията не познава философията и историята. Неговата статия се наричала точно така – „Философската истина и интелигентската правда“, иначе казано - тя показвала цялата дребнавост на интелигентските правди.

В своята статия Гершензон стигнал до твърдения, от които по-късно му се налагало да се разграничава многократно. Един цитат го преследвал през целия му живот. Колкото и да е странно, главното постижение в биографията на Гершензон не станала забележителната му книга „Мъдростта на Пушкин“, в която за първи път са проследени основните Пушкинови теми, а именно прословутият цитат, в който се казва: „Такива, каквито сме, не само не бива да мечтаем за сливане с народа, а трябва да се боим от него повече от всичките кроежи на властта и да благославяме тази власт, която единствена със своите щикове и затвори все още ни предпазва от народната ярост“. Макар че би следвало да се прозре, разбира се, една проста схема, защото е напълно очевидно, че с едната си ръка властта предпазвала, а с другата насъсквала, правела всичко възможно да разпали народната ярост и да насъсква същия този народ срещу интелигенцията, макар че по-рано нищо подобно не би се случило.

Сборникът „Вехи“

„Вехи“ са ценни с едно – те осмислят феномена руска интелигенция, който преди това не е получавал фундаментално осмисляне. В своята статия Гершензон посочва напълно справедливо, че революцията не била в основата си народна. Революцията била интелигентска. Пьотр I, бащата на руската интелигенция и началото на нейното въплъщение, отворил прозореца към Европа, от който към нас нахлул, както пише Булгаков в своята статия, „ту отровен, ту живителен въздух“. С какво точно е отровен, е тема на отделна статия, заслужаваща специално внимание.

Непосредственият повод за дискусията за интелигенцията е обозначен от същия Булгаков в статията „Героизъм и подвижничество“, в която представя размислите си за религиозната природа на руската интелигенция: „Русия преживя революция. Тази революция не даде онова, което се очакваше от нея. Положителните придобивки на освободителното движение, според мнозина, и до днес остават най-малкото проблематични. Руското общество, изтощено от предишното напрежение и неуспехи, се намира в някакво вцепенение, апатия, духовна безпътица и униние.“ Сякаш всичко това е написано едва вчера. „Руската държавност не показва все още признаци на обновяване и укрепване, които са толкова необходими за нея, и сякаш в някакво сънно царство всичко е застинало отново, сковано от непреодолима дрямка. Руското гражданско съзнание, помрачавано от смъртните наказания, необичайния ръст на престъпността и общото огрубяване на нравите, тръгна решително назад. Руската литература е залята от мътната вълна порнографията и сензационните издания.“ Свята истина, приложима и към настоящия момент. „Има от какво човек да се отчае и да изпадне в дълбоко съмнение относно по-нататъшното бъдеще на Русия. И във всеки случай сега, след всичко преживяно, са невъзможни вече както наивната, донякъде сантиментална славянофилска вяра, така и розовите утопии на старото западничество. Революцията постави под въпрос жизнеспособността на руското гражданско общество и на държавността.“ Относно държавността, разбира се, въпрос няма, тя си е напълно жизнеспособна, надебеляла и набъбва, но виж, съдбата на руското гражданско общество е наистина под въпрос.

В какво всъщност обвиняват руската интелигенция? Преди всичко в това, че се е откъснала от живота на народа и от своите корени, че е страшно далечна, че „се е изстреляла напред“, както пише същият Гершензон, но се е откъснала в този свой устрем. Тя не чувства, не разбира корените, не осъзнава главното в руския живот. А кое е главното в руския живот? Оказва се – религиозността. Ето тази религиозност, смирение, дълбоко нравствено начало, едно такова, би могло да се каже, благодушие, но всъщност много пресметливо и умело вписващо се в редиците на народничеството. Оказва се, че сега трябва да се учим от народа на смирение, на дълго търпение и на нравственост.

Ето какво съветва руския интелигент Гершензон, човек, който далече не е най-глупавият сред своето поколение и, честно казано, вероятно не е и най-наивният, в своята статия „Творческото самосъзнание“: „Какво правеше нашата интелигентска мисъл през последните половин век? Говоря, разбира се, за интелигентската маса. Шепа революционери ходеха от къща на къща и чукаха на всяка врата: „Всички на улицата! Срамно е да си стоите у дома!“ – и изсипаха на площада всичкото съзнание, куци, слепи, безръки: нито един не остана вкъщи. Половин век се тълпят на площада, викайки и препирайки се помежду си. У дома е мръсотия, нищета, безпорядък, но на стопанина не му е до това. Той е сред хората, той спасява народа, което е и по-лесно, и по-забавно, отколкото черната къщна работа.

Никой не живееше – всички вършеха (или се преструваха, че вършат) обществено дело. Не живееха дори егоистично, не се радваха на живота, не се наслаждаваха свободно на неговите утехи, а грабеха на пресекулки парчета и ги гълтаха почти без да ги дъвчат, срамувайки се и същевременно жадувайки ги като пакостливо куче. Това беше някакъв странен аскетизъм, не отказ от личен чувствен живот, а отказ от ръководенето му. Той течеше от само себе си, през куп за грош, мрачно и конвулсивно. Ако изведнъж съзнанието се стресне, тогава в една точка избухва жесток фанатизъм: започва навикване на приятел за изпита бутилка шампанско, появява кръжок с някаква аскетична цел. А като цяло интелигентският бит е ужасен, истинска мерзост на запустението: ни най-малка дисциплина, ни най-малка последователност дори външно; денят отминава неизвестно за какво, днес е така, а утре, според взъхновението – всичко е наопаки; безделие, нехайство, епична неакуратност в личния живот, наивна недобросъвестност в работата, в обществените дела – необуздана склонност към деспотизъм и пълна липса на уважение към чуждата личност, пред властта – ту гордо предизвикателство, ту отстъпчивост, не колективна, не за нея говоря, а лична“.

Има имаш чувството, че това е писано от някаква колективна Уляна Скойбеда [1]. Наистина, какво е това? Интелигентите тръгнали да учат народа! Ти у дома си първо въведи ред, избърши праха, сготви нещо, подреди своя личен живот, че иначе като Баранов [2] ще убиеш своята съжителка! Виж себе си! Що за чудо е това, кого и на какво учиш?! А нашата власт те пази по цели дни от народната ярост и ти подсигурява неуморно нефт и газ!

Цялата аргументация на днешния ден е вече абсолютно предсказана във „Вехи“. Интелигенцията е виновна за това, че образованието ѝ е непоследователно и тясно, че не умее да въведе ред у дома, че не познава философията и не иска да я знае. Откъснала се е от народа и най-важното – страшно е нетърпима към чуждото. Нетърпимост! Защо сте такива деспоти по отношение на чуждото мнение? Това се пише в Русия, в която вече процъфтява с пълна сила Столипиновата реакция, а реакцията, по точните думи на Мережковский, у нас не е нещо повърхностно или временно. Тя е плът от плътта ни. Тази дума у нас е неприложима в нейния истински смисъл. Реакцията реагира винаги на нещо, а у нас реакцията е основа на държавния живот. Само по време на реакция се случва изобщо и се прави нещо.

И ето, през 1909 година, когато смъртните присъди вече се раздават на едро, когато Короленко пише статията „Битово явление“, разказваща за това как смъртните присъди се произнасят при отсъствие на обвиняемите, на напълно нищожни основания, по всяко най-елементарно наклеветяване, нещо повече – всички политически дела минават вече през трибунал без най-малко спазване на формалностите, точно по това време се отправят призиви към смирение, образование и въвеждане на ред в домашния живот.

Естествено, когато се появила, книгата попаднала в малко по-различно време от това, в което била замислена. Изминала поне година, както винаги се случва в Русия, между първоначалния план за издаване на статии за интелигенцията и излизането на самата книга. По време на тази „делта“, през това отстояние, общественото негодуване успяло да се сгъсти доста, а онези, които все още можели да разсъждават, изпаднали в такава апатия, от една страна, и в такова негодуване, от друга, че книгата направила, разбира се, впечатление, ако не на избухнала бомба, то поне на бомба, цопнала в блато. Блатото се разплискало доста осезаемо.

Проблемът е в това, че намеренията на авторите на книгата били най-добронамерени. Александър Исаевич Солженицин, който наричаше „Вехи“ основно постижение на руската обществена мисъл и често им подражаваше, отбелязва между другото: „„Вехи“ достигат до нас сякаш от бъдещето. Ние не сме все още дозрели за тази книга“. Не зная дали сме дозрели или не, но като цяло е очевидно, че намеренията на Гершензон – един изключително честен човек, на Сергей Булгаков – най-вглъбен философ, и дори на Николай Бердяев – каквото и да си говорим, понякога доста повърхностен и страшно многословен, но същевременно понякога много дълбок мислител, били добри. Това бил опит да бъде преориентирана интелигенцията от политическата борба към, ако щете, антропологичната.

Ясно било, че революцията не се извършва в политическата сфера. Ясно било, че истинската революция трябва да се случи в сферата на духа, на морала. На интелигенцията наистина ѝ било необходимо, преди да изисква политически свободи, да се вразуми някак си, може би да се образова, да помисли какво всъщност иска. Защото, когато през 1917 г. се извършил на два пъти политически преврат, се оказало, че страната е напълно неподготвена за каквато и да е свобода. На пролетария не му трябва свобода, а нова бюрокрация, с която той започна да се занимава с наслаждение. Тоталната „шариковщина“, практически масова, била загнездена в главите и огромен брой интелигенти се оказали Швондеровци [3]. В това е трагедията, че „Вехи“ призовавали към абсолютно здрави, изглежда, неща, но призовавали към тях съвсем не навреме! Навярно главният адресат на този призив ни трябвало да бъде все пак интелигенцията. Навярно трагедията на руската революция се случила в огромна степен по вина на властта, защото именно властта я направила неизбежна. Властта направила всичко, за да не остане у хората никакво търпение, за да им остане само чудовищното, горещо желание незабавно, на всяка цена да променят нещо. Тъкмо в това е, честно казано, основната трагедия на „Вехи“. По същество всичко изглеждало вярно, но по изпълнение, атмосфера и адресат всичко, за съжаление, само опорочило славната идея.

Списъкът с автори е достатъчно известен и всичките са заслужили хора. Интересно е само, че например Пьотр Бернгардович Струве, автор на забележителната статия „Интелигенцията и революцията“, чието заглавие девет години по-късно използвал Блок, в миналото бил марксист. Разбира се, от легалните, предпазливите марксисти, но безусловно и той вярвал в същите социални преобразувания. Всички тези автори, дори Сергей Булгаков, дори Изгоев (Ланде), автор на статията „За интелигентната младеж“, всички дълго време имали напълно революционни илюзии. Ужасът е в това, че „Вехи“ са създадени не от благородното желание да се възпре интелигенцията, да се размишлява върху нейната природа. Създадени са, за съжаление, от естествено и банално капитулантство. Веднъж не се получи, хайде сега никога повече. И точно същите чувства създават статията на Солженицин след катастрофата на руското „размразяване“ през 60-те години „Смирението и самоограничението като категории на националния живот“. Моля ви се, за какво смирение призовава една страна, която се е смирила изцяло и тотално, където няма нито един глас против? Не, трябвало смирение – интелигенцията се била забравила, била се размечтала!

Трябва да кажем, че интелигенцията е толкова силно хулена, защото е, по същество, единственото реално действащо лице в руския историческия процес. Просто няма към кого другиго да се обърнеш. Към пролетариата ли? Към селячеството? Каква е тяхната роля в ставащото? Бердяев и Гершензон са абсолютно прави – революцията била интелигентска. А кой друг би могъл да я направи? Няколко съзнателни пролетарии, които много бързо започнали да бъдат бити по заточения, каторги и полицейски участъци? Да, малък брой от тези пролетарии, които още не били измрели от туберкулозата, се опитвали да направят нещо, някак си да се организират. Но в основни линии руската революция, каквото и да си говорим, я направила интелигенцията. А какво в Русия не е направено от интелигенцията, позволете да попитам? И защо трябва вечно да се повтаря, че интелигенцията се откъснала от народа? Върху това са изградени и „Вехи“, и „Смяна на вехите“, и „Изпод отломките“. Тя се откъснала от него просто поради факта, че е неговата най-добра част. У нас винаги казват: отличникът е надут плондер, многознайко, откъснал се от основната маса на класа. Разбира се, че се е откъснал, защото има шестици, а другите – тройки, но трябва ли да го ругаем за това откъсване? Защо трябва да се кори вечно интелигенцията, най-добрата, най-съобразителната, най-пъргавата част от обществото, за липса на смирение? Страната ни е препълнена с подобно смирение! И това било особено осезаемо именно през 1909 година.

Други автори на този сборник, моля. Кистяковский, автор на може би единствената уравновесена статия „В защита на правото“, в която се казва, че руската интелигенция няма правно съзнание. Но позволете, какво правно съзнание може да има тя, когато такова липсва у властта, когато властта игнорира абсолютно всички правни норми и подлага на гонения своите противници? Разбира се, главната катастрофа тук, както вече беше казано, е статията на Гершензон „Творческото самосъзнание“, която в прав текст казва, че Русия не е дорасла още за творческо самосъзнание. А до какво е дорасла всъщност, е страшно да се каже. До дълго търпение, до симфония с властта. И именно затова, честно казано, съдбата на повечето автори на сборника била толкова трагична. Някои напуснали Русия с „Философския параход“ [4], други се озовали в емиграция, но всички по един или друг начин станали жертви на болшевизма. Защо? Само защото Ленин намразил сборника ли? Да, отчасти затова, но главно защото проповядването на смирение в едно гниещо общество е катастрофа. Когато пред очите ти всичко най-добро, което съществува в обществото, бива стъпквано в калта, не бива да заставаш на страната на държавните реакционери. Не бива да призоваваш към самоограничение, самообразование и религиозно смирение там, където пред очите ти тъпчат всякаква човечност. Ако в Русия неуспялата, окаяна и в много отношения самоуверена революция от 1905 година беше завършила с реални промени, а не с онази джобна Дума, на която се възлагали толкова надежди, кошмарите на 1917 година просто нямаше да ги има, както нямаше да го има и последвалия ги терор. Не бива нещата да се довеждат до краен предел. За съжаление, авторите на сборника „Вехи“ още не разбирали това.

Тук прозвуча въпросът: имало ли е аналогична книга след 1917 година? Имало е, и аз вече я споменах. Това е „Смяна на вехите“, в която авторите били вече не седмина, а шестима, и която излязла в Прага през 1921 година. И до днес не е ясно до каква степен е била инспирирана от болшевиките и до каква степен Устрялов е действал самостоятелно. Между другото, той, водачът на сменовеховците, се върнал в Съветския съюз и бил разстрелян, както и друг един евразиец, най-добрият руски литературен критик на XX век според мене, Святополк-Мирски, чийто знаменит цитат за типичността бил впоследствие присвоен от Маленков. Авторът бил разстрелян, но цитатите му използвали. Мирски бил гениален критик. Трябва да кажем, че всички сменовеховци и евразийци, с които бил близък и Сергей Ефрон, и идеологически Цветаева и Алексей Толстой, не били бездарни хора, а хора доста задълбочени. Те признали първи, че държавният преврат, извършен в Русия, не е завой към свобода, а към империя. Това са много точни думи. Въпросът е в друго: трябва ли да приветстваме този завой? От евразийска гледна точка – трябва, разбира се, за Русия имперската форма е органична, Сталин е червен цар. Тъкмо на това се опирало руското сменовеховство. Интелигенцията иска, разбира се, свобода, но тя не разбира нищо, а ние трябва да я преориентираме към имперската идея. Евразийството в момента е много модерно, до него, между другото, идеологически (не организационно) бил много близък и Илин, когото руското чиновничество днес цитира толкова често. Луначарский пише: „интелигенцията се примири постепенно с очевидно неотвратимата беда, каквато беше за мнозинството от нея толкова неудобната революция. За съжаление, тя така и не разбра същността на нещата, и никакви последвали явления и грехове на интеллигентския Содом не могат да бъдат изкупени от интеллигентските праведници“. Под „праведници“ той разбира именно сменовеховците. На него му се струва, че точно те са истинските патриоти. Те признават всякаква родина.

Трябва да кажем, че сборникът на сменовеховците бил една от настолните книги на Ленин. До 1922 г., докато все още можел да чете, Ленин се обръщал многократно към тази книга и като цяло по нея има негови одобрителни бележки. Друг е въпросът, че Ленин, разбира се, не споделял имперската ориентация на сменовеховците, но че трябва да бъдеш с мнозинството, с родината, каквото и да прави тя – това му харесало много.

Защо границата минава между народа и интелигенцията, а не между носителите на ценности, както е при Акунин?

Това е съвсем очевидно. Субективно, разбирате ли, границата може да минава между различни интелектуалци, условно казано, между тези, за които над всичко стоят западните идеали, и онези, на които са близки славянофилските. Мнозина, най-наглите, се опитват да прекарат границата точно тук: „Нали знаете, че Достоевский е наш, той е с нас! И Пушкин е наш, защото е написал „Към клеветниците на Русия“! И дори Херцен е наш, защото е славянофил! А с вас са само Акунин и Иртенев“.

Границата, разбира се, не минава тук. Границата минава между хората с убеждения и хората на конюнктурата, в това е всъщност проблемът. И колкото и ужасно да звучи, хората, които се появили във „Вехи“, може би са били много искрени, но в издаването на този сборник имало момент на конюнктура, защото те запели в един глас с проповедниците на камшика и самовластието. Запели в един глас с проповедниците на капитулацията. Твоята лична искреност не е отменила желанието ти да пригласяш на държавата в момента, в който потъпква с кован ботуш идеалите на свободата. Убеден съм абсолютно, че в появата на „Вехи“ имало желание на авторите да станат идеолози на новата власт. Защо са ви някакви ваши полицаи? Ние, ние искаме да станем ваши идеолози! Ние ще ви научим как да оправдавате красиво реакцията! За съжаление този момент на конюнктура присъствал в сборника. Нали и Солженицин искал винаги не просто да се бори с властта. В даден момент той искал да бъде идеолог на тази власт, затова написал „Писмо до ръководителите на Съветския съюз“. Сахаров не написал „Писмо до ръководителите на Съветския съюз“, защото бил далече от тях, а Солженицин не бил просто опозиция. Той искал да бъде един от ръководителите на Съветския съюз, колкото и ужасно да звучи това. Именно затова сборникът „Вехи“ ми се струва преди всичко аморално явление. За идеологията може да се спори по-нататък.

А следващия път ще си поговорим с вас за едно явление, което е несравнимо по-жизнерадостно – за Надежда Бучинская, по-известна като Тефи.

БЕЛЕЖКИ

1. Уляна Скойбеда - популярна руска журналистка (от в. „Комсомолская правда“), известна с острия си, често агресивен проправителствен и антилиберален тон. Авторът я дава като пример за съвременен еквивалент на критиката срещу интелигенцията – бел. прев.

2. Вероятно лапсус и става дума за Алексей Кабанов, който – нашумял случай в съвременна Русия! – убива и разчленява жена си, за което е осъден на четиринадесет години колония и в момента излежава своята присъда – бел. ред.

3. Препратка към повестта на Михаил Булгаков „Кучешко сърце“. Шариков е символ на примитивния, агресивен и необразован човек, който получава власт. Швондер е идеолог, фанатичен дребен чиновник, който насъсква масите – бел. прев.

4. Операция на съветската власт през 1922 г., при която над 160 видни интелектуалци (включително Бердяев и Булгаков) са експулсирани принудително от Русия с кораби.

(Следва)