ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

НАДЕЖДА ТЕФИ

“ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“, 1910 г.

Тефи, Надежда Александровна Бучинская (по баща Лохвицкая), дебютирала сравнително късно – през 1901 г., когато била вече над 25 години. Тя смятала за неприлично да публикува, докато нейната сестра Мира Лохвицкая, романтична поетеса, починала млада от туберкулоза, дърпала към себе си цялата семейна литературна слава.

Тефи публикувала винаги под псевдонима, който заимствала от стара английска приказка. И незнайно защо той прилепнал към нея така, че никой не наричал вече по друг начин тази напълно сериозна, тъжна и дори в някои отношения трагична жена. Но както пише самата тя в своите спомени за семейство Мережковский: мина доста време, преди да спра да бъда за тях „тази Тефи“ и да стана просто Тефи.

Тефи

Когато попитали Николай II кои литератори би искал да покани за участие в честванията на 300-годишнината на династията Романови или да бъдат поместени в съответния юбилеен сборник, той отговорил: „ Не е нужен никой друг, само Тефи“. Тя била любимата авторка на Николай, любимата авторка на Бунин, в съветска Русия също я ценели твърде високо, защото нейните сборници продължавали да се преиздават в издателство „ЗИФ“ („Земя и фабрика“), без това да ѝ носи нито копейка. Разбира се, към тях се добавяло задължителното предисловие за това как някога имало подобна изобличаваща сатира, а всъщност сатирикът изобличавал единствено себе си, защото бил дребен буржоа. И сега, след революцията, има вече друга, наша, съветска сатира, но може да се погледне към старата с леко чувство на носталгия и снизхождение.

Трябва да кажем, че хуморът на Тефи е напълно самобитен, точно както бил самобитен целият хумор на „Сатирикон“, основан от Аркадий Аверченко. Аверченко успял да привлече за сътрудници най-даровити хора, включително, между другото, и Маяковский, който въпреки целия си нонконформизъм и протест срещу обществото, публикувал съвсем охотно в това популярно буржоазно списание. Вярно, без разбивка на стъпала, там поискали от него поне приличен стихотворен вид. Тефи, Саша Чорний, Аркадий Бухов, Куприн с неговите пародии, практически всички най-значими поети, дори Бунин понякога и, разбира се, Грин със забележителните си разкази – всички намирали при Аверченко хонорар и гостоприемен подслон. Той успявал да въвлече всички в живота на най-доброто и главно руско списание, не просто сатирично или хумористично, а чисто литературно. Но в какво се състояла принципната новост на Аверченковата сатира? За това е писано много малко. Мнозина, впрочем, отбелязват, че през тази епоха, когато в литературата властвали мрачността, убийствата и болната еротика, а в хумористиката единствената позволена тема била тъщата, Аверченко внесъл изведнъж в литературата запаса от своята южна, харковска, прекрасна жизнерадост. Когато попитах веднъж Фазил Искандер, също южняк, защо руските сатирици и хумористи, започвайки от Гогол, са все южняци, дошли на север, той отговори много справедливо: „А какво друго му остава на един южняк, дошъл оттам, където всички се радват един на друг, тук на север, където всеки среща другия с болезнена гримаса? Хуморът се превръща тук в единствената самозащита.“

Трябва да кажем, че хуморът на Аверченко е наистина вид самозащита. Ще рискувам да отбележа, че това не е социален, нито ситуативен, нито дори словесен хумор, това е онтологичен хумор, бих се осмелил да го нарека хумор на абсурда, защото на съмнение и осмиване са подложени основите на битието. И Тефи се вписа много добре в тази среда. Защото Тефи пише за това как всъщност всичко е смешно, как всичко е абсурдно. Колко жалки и абсурдни са опитите на глупачката да изглежда като демонична жена или на бездарника да мине за талант. Тя едновременно осмива и съжалява човешката природа, която вечно се надува и се превзема, вместо да чувства дълбоко и искрено.

За да демонстрирам стила на Тефи, това, което Саша Чорний наричал тайна на смеещите се думи, ще цитирам може би единствения ѝ разказ, който се побира целият в две минути четене и който ни разкрива онази удивителна смесица от сарказъм, лека погнуса, насмешка и любов, която живее в нейните произведения. Това е знаменитият ѝ разказ „Ловкост на ръцете“:

„На вратата на малката дървена барака, в която през неделните дни местната младеж танцуваше и изнасяше благотворителни спектакли, се перчеше дълъг червен афиш: „Пътьом, по желание на публиката, сеанс на най-грандиозния факир на черната и бялата магия. Най-поразителни фокуси като изгаряне на кърпа пред очите ви, изваждане на сребърна рубла от носа на почитаемата публика и прочее неща в разрез с природата“.

От страничното прозорче се подаваше една глава и продаваше печално билети. Дъждът валеше от сутринта. Дърветата бяха мокри, подпухнали, обливаха се със сив ситен дъжд покорно и не се отръскваха. Току пред входа една голяма локва бълбукаше с мехурите си. Бяха продадени билети само за три рубли. Започна да тъмнее. Печалната глава въздъхна, скри се и от вратата изпълзя малък проскубан господин на неопределена възраст. Придържайки с две ръце яката на палтото си, той вирна глава и огледа небето от всички страни.

– Нито един пробив! Всичко е сиво! В Тимашево – провал, в Шчигри – провал, в Дмитриев – провал... В Обоян – провал... Къде не е провал, питам? На съдията е пратена почетна покана, на кмета е пратена, на господин полицейския началник... Отивам да пълня лампите.

Той хвърли поглед към афиша и не можеше да откъсне очи.

– Какво им трябва още? Цирей на главата ли?

Към осем часа започнаха да се събират. На почетните места или не идваше никой, или пращаха прислужниците. На правостоящите места дойдоха някакви пияни и веднага започнаха да заплашват, че ще си искат парите обратно. Към девет и половина стана ясно, че повече няма да дойде никой. Тези, които вече седяха, ругаеха силно и недвусмислено, да се отлага повече беше просто опасно. Фокусникът навлече дълъг сюртук, който с всяко следващо турне му ставаше все по-широк, въздъхна, прекръсти се, взе кутията с тайнствените принадлежности и излезе на сцена. Няколко секунди той стоеше и мислеше мълчаливо:

„Приходи четири рубли, керосинът – шест гривни, наем за помещението – осем рубли. Синът на кмета е на почетно място – нека седи, но как ще си тръгна и с какво ще се храня, питам? Защо е празно? Аз бих се втурнал на тълпи за такава програма.“

– Бррраво! – изрева един от пияните. Фокусникът се сепна. Запали свещ на масата и каза:

– Уважаема публика! Позволете ми да започна с едно предисловие. Това, което ще видите, не е чудо или някакво магьосничество, което е противно на нашата православна религия или е забранено от полицията. На света изобщо не съществуват такива неща. Не! Далеч не е така! Това, което ще видите, не е нищо друго, освен ловкост на ръцете. – Давам ви честна дума, че тук няма да има никакво магьосничество. Сега ще видите появата на твърдо сварено яйце в напълно празна кърпа.

Той порови в кутията и извади свита на топка пъстра кърпа. Ръцете му трепереха.

– Благоволете да се уверите, че кърпата е съвсем празна. Ето, разтърсвам я.

Той разтърси кърпата и я разпъна с ръце.

„От сутринта едно хлебче и чаша чай без захар. А утре какво?“ – мислеше той.

– Може да се уверите, че тук няма никакво яйце.

Публиката се размърда и изведнъж един от пияните избоботи:

– Лъжеш! Ето го яйцето.

– Къде? Какво? – стъписа се фокусникът.

– Към кърпата е завързано с връв!

– От онази страна! – закрещяха гласове. – На свещта прозира!

Смутеният фокусник обърна кърпата. Наистина, яйцето висеше на една връв.

– Ех, ти! – обади се някой вече добродушно. – Трябваше да застанеш зад свещта, така нямаше да се вижда. А ти се изтъпани отпред! Така, братко, не бива.

Фокусникът беше блед и се усмихваше накриво.

– Така е – каза той. – Аз, впрочем, предупредих, че това не е магьосничество, а ловкост на ръцете. Извинете, господа... – гласът му секна и затрепери.

– Добре де! Карай нататък!

– Да пристъпим към следващото поразително явление, което ще ви се стори още по-удивително. Нека някой от почитаемата публика ми даде носната си кърпа.

Публиката се стесняваше. Мнозина извадиха кърпите си, но след като ги поогледаха внимателно, побързаха да ги скрият. Тогава фокусникът се приближи към сина на кмета и протегна трепереща ръка.

– Аз, разбира се, бих могъл да взема и моя кърпа, защото това е напълно безопасно, но вие може да си помислите, че съм подменил нещо.

Синът на кмета даде своята кърпа и фокусникът я разтърси.

– Моля, уверете се – напълно здрава кърпа.

Синът на кмета гледаше гордо към публиката.

– Сега вижте, тази кърпа стана вълшебна. Свивам я на тръбичка, поднасям я към свещта и я запалвам. Гори. Изгоря целият ъгъл. Виждате ли?

Публиката проточи врат.

– Вярно! – закрещя пияният. – Мирише на изгоряло.

– А сега ще преброя до три и – кърпата пак ще бъде цяла. Едно! Две! Три! Благоволете да се уверите

Той разпъна гордо и ловко кърпата.

– А-ах! – ахна публиката.

По средата на кърпата зееше огромна изгоряла дупка.

– Брех! – каза синът на кмета и изсумтя. Фокусникът притисна кърпата до гърдите си и заплака.

– Господа! Почитаема публика... Никакъв приход!... Дъжд от сутринта... Където и да отида, навсякъде. От сутринта не съм ял... не съм ял – само хлебче за една копейка!

– Ама ние нищо! Бог да е с тебе! – викаше публиката

– Да не сме зверове! Господ да е с тебе.

Фокусникът хълцаше и бършеше носа си с вълшебната кърпа.

– Четири рубли приход... наемът – осем...

Някаква жена изхлипа.

– Стига толкова! О, Господи! Душата ми преобърна! – викаха отвсякъде.

На вратата се промуши глава с мушамена качулка.

– Какво е това? Разотивайте се по домовете си!

Всички станаха, излязоха, запляскаха по локвите.

– Вижте какво ще ви кажа, братчета – проговори изведнъж ясно и звънко един от пияните.

Всички се спряха.

– Ето какъв подъл народ се е навъдил. Хем ти отмъква парите, хем ти преобръща душата. А?

– Търкал! – избоботи някой в тъмнината.

– Точно така, търкал. Кой е с мене? Хайде! Народ без никаква съвест... Пари са броени, не са крадени... Сега ще ти покажем! Жживо...“

Именно това „Живо“ с две „ж“, това „Търкал! – избоботи някой в тъмнината“, това „яйце, завързано за кърпата с връв“ – това е тайната на смеещите се думи, много тънка стилистично игра, която не се разкрива веднага. Ясно е, че Тефи съвместява и комбинира съвсем свободно думи от абсолютно различни езикови пластове, неологизми, канцеларизми, някакви мили детски вулгаризми. Всичко това у нея образува единен горещ поток. Но прелестта не е, разбира се, в тази лексикална игра, която на всеки талантлив автор след Чехов би трябвало да се отдава много по-лесно. Прелестта е в особения поглед към живота, който Тефи притежава. Именно в удивителното съчетание на лека погнуса, защото всички наоколо са глупави, и на най-дълбоко състрадание. Тефи е написала много неща и най-сериозните ѝ текстове се появили по време на емиграцията. Защото там се появили повече поводи да жалиш всички и при все това да ги презираш. Разбира се, най-добрата книга за руската емиграция е сборникът с нейни фейлетони „Городок“ („Градчето“), където градчето, дало заглавието на книгата, е прелестна характеристика на руския Париж, малко градче вътре в огромния Париж, която остава абсолютно справедлива и в наши дни, но с тази разлика, че днес мнозина живеят като емигранти в собствената си страна. Чувстват се по същия начин не на своето място. Водят същите вечни разговори: „Ке фер? Фер-то ке?“. Именно от Тефи влязло в употреба това „фер-то ке?“ [1]. Това общо отсъствие на почва под краката и невъзможността да се установи някаква комуникация вътре в самотата стига у героите на Тефи дотам, че се привързват към една муха, привързват се към парче червен восък, изнесено от Русия, и този невидим тайнствен приятел е през целия живот до човека, а сега изведнъж се е изгубил. Ето този апотеоз на самотата, когато ти липсва мухата, към която си се привързал, само Тефи би могла да го опише. Практически всички запазени мемоарни свидетелства за нея, който и да ги пише, дори най-жлъчни хора, я описват като ангел. И затова, когато мислим за последните ѝ години, отровени и от болестта, и от бедността, трябва да признаем с ужас, че тази жена е била вероятно най-мъжественият и сдържан човек сред цялата емиграция. Не сме чули от нея нито една лоша дума. Като се разделила с дъщерите си, които живеели отделно и живеели съвсем друг живот, отдавна разделила се с мъжа си, преживяваща в общи линии без постоянни доходи, от емигрантски фейлетони и редки публични четения, Тефи била една от малцината, които нито за секунда не се поддали на изкушението да се върнат. Когато през 1945 г. на всички емигранти било върнато с широк жест гражданството, сталинският емисар Константин Симонов почти убедил Бунин да се върне, но дори не се опитал да убеждава Тефи. Защото на всички от самото начало им било ясно, че е стилистично несъвместима със съветската власт.

И за да не завършваме с тъжна нота, нека си поприпомним една малка част от всеобщата история, интерпретирана от „Сатирикон“, един абсолютно гениален текст, в който Тефи е написала най-добрата част: за Рим, Гърция, Асирия и изобщо за Античността, за цялата древна история. Да видим как изглежда това. Между другото, много неща са влезли оттам трайно в езика.

„В Иран живеели народи, чиито имена завършвали на „яни“: бактряни и мидяни, с изключение на персите, които завършвали на „си“. Бактряните и мидяните изгубили бързо своето мъжество и се предали на разнеженост, а на персийския цар Астиаг му се родил внук – Кир, който основал персийската монархия.

Когато възмъжал, Кир победил лидийския цар Крез и започнал да го пече на огън. По време на тази процедура Крез изведнъж възкликнал:

– О, Солоне, Солоне, Солоне!

Това учудило много мъдрия Кир.

– Такива думи – казал той пред приятели – не бях чувал още от тези, които печем.

Той повикал при себе си Крез и започнал да го разпитва какво означава това. Тогава Крез разказал, че го посетил някога гръцкият мъдрец Солон. Желаейки да хвърли прах в очите на мъдреца, Крез му показал своята съкровищница и за да го подразни, попитал Солон кого смята за най-щастливия човек на света. Ако Солон бил джентълмен, той, разбира се, щял да каже: „Вас, Ваше Величество“. Но мъдрецът бил човек простоват и ограничен и изтърсил, че „преди смъртта си никой не може да каже за себе си, че е щастлив“. Тъй като Крез бил цар, надминал по развитие своята възраст, схванал веднага, че след смъртта хората разговарят рядко, така че няма как да се похвали със своето щастие и се обидил много на Солон. Тази история опънала силно слабите нерви на Кир. Той се извинил на Крез и дори не го допекъл“.

Ето, всъщност, само в това забележително изложение се вижда вече до каква степен Тефи хем се ужасява от жестокостта и абсурда на света, хем колко меко и снизходително се докосва до всичко това.

„Древните перси се отличавали първоначално с мъжество и простота на нравите. Учели синовете си на три предмета: да яздят кон, да стрелят с лък и да казват истината. Млад човек, който се провалял на изпита по тези предмети, не бил приеман на държавна служба. Малко по малко персите започнали да се отдават на разнежен живот. Престанали да яздят, забравили как се стреля с лък и, прекарвайки времето си в безделие, не цепели басма на истината. В резултат от това Персийската държава западнала бързо. Преди персийските юноши се хранели само с хляб и зеленчуци. Развращавайки се и разнежвайки се, през 330 г. пр. Хр. поискали супа. От това се възползвал Александър Македонски и завоювал Персия.“

Ето, разбирате ли как Тефи работи с клишето, как практически преработва гимназиален учебник: „отдали се на разнежен начин на живот“, „казват истината“ и така нататък – тя преиначава шаблоните. Но това как подхожда към клишетата, също по своему любовно, е точно това, което предизвиква у читателя най-дълбока благодарност и нежност. И изобщо, ако погледнем сега руската литература не само през 1910-а, а през всичките десети години, става ясно, че истински готова за бъдещите катастрофи е била единствено Тефи, която разбирала всичко за човечеството и продължавала да го обича. Може би затова само от нея се получил истински писател на руската емиграция. Като не броим, разбира се, Бунин, който така се страхувал от смъртта, и с времето все повече и повече се страхувал, че близо до смъртта си пишел по-добре.

Тук имаше въпрос за последните години от живота на Тефи. Тя починала през 1952 г., вече в дълбока старост, като не губела бодростта на духа си до последния момент. Известна е по-специално бележката ѝ до нейния литературен приятел Борис Филимонов, която е също е перифраза на този път библейско клише: „Няма по-голяма любов от тази, да даде някой морфина си на своя приятел“. И действително, Филимонов споделял морфина си с нея, защото страдала от силни болки в костите и ставите. Може би приятелството с Филимонов е най-добрият, най-светлият спомен от нейните последни дни. За съжаление, тя го надживяла. Кореспонденцията ѝ с Бунин продължила почти до самия край на живота и на двамата, те починали почти едновременно. Отчасти я радвало, разбира се, това, че продължават да я знаят и преиздават в Съветския съюз, за което отново не получавала нито копейка. Тя пишела доста много автобиографични очерци и ето кое е удивителното... Сега „Прозаик“ издаде един много дебел том с автобиографичните етюди на Тефи. В тях поразява това, че не омекнала в старостта си. Не се озлобила, но и не омекнала. Разбирате ли, обикновено четеш някаква старческа сантименталност, някакво доброжелателно плахо бърборене. Къде са отишлите всички предишните оценки, предишната проницателност? Двама души не омекнали: Бунин, който продължил да пише със същата убийствена точност, и Тефи, която продължила така упорито да поставя съвсем нелицеприятни оценки. Вижте нейния очерк за семейство Мережковский, за това, че не били съвсем хора, че живите хора изобщо не ги интересували, че в романите на Мережковский има не хора, а идеи. Това е казано не съвсем точно и дори, може би, жестоко, но тя мислела така, така виждала нещата. За Алексей Толстой има забележителен очерк: „Альошка, Альошка, ни най-малко не си се променил“. Това е написано с абсолютна безпощадност — Тефи виждала как лъже, какъв чудовищен конформист станал в СССР, но заради таланта му прощавала и го обичала, и казвала, че всички обичат Альошка. С една дума - и любовта, и проницателността не били изчезнали никъде. Помните ли, Фицджералд казвал: „Най-трудно е да съвместиш в главата си две взаимо изключващи се мисли и при това да действаш“. Ето, Тефи успявала да съчетава взаимоизключващи се неща. Ето тази невероятна зоркост — и все пак любов, все пак снизхождение. Това вероятно е защото всички хора на нея, красавицата, приказно надарената, ѝ изглеждали не особено щастливи, дребновати. Това е онази висота на погледа, която надареният човек може да си позволи. И затова е толкова приятно да се мисли за нея.

Има ли в такъв случай нещо общо между Кузмин и Тефи? И двамата се концентрирали върху радостите на живота.

Има, разбира се, и те дори били приятели. Кузмин бил също утешител, в него нямало моралния ригоризъм, така присъщ на руската литература. Той жалел хората. И Тефи ги жалела. В тях я няма тази непримиримост. В тях я няма тази злоба. Защото Кузмин е старообрядец, той е християнска душа и въпреки всичките му грехове, въпреки цялото му увлечение по куртоазния век, в него имало много християнство. В него имало много изначално милосърдие към човека. И в Тефи имало много от това. Мисля, че именно те били истински християни. Той, който цял живот страдал от всеобщо осъждане, и тя, която цял живот страдала много жестоко от обсесивно-компулсивния синдром, от това постоянно броене на прозорци, от това, което Одоевцева описала подробно, постоянно търсене на поличби. Тя страдала от това, както всички тънко организирани хора. Но при всичко това, в основата, разбира се, на техния мироглед, и у Кузмин, и у нея, лежало най-дълбоко състрадание към всички. И между другото, което също е важно, и двамата били пойни птици. И Кузмин, и тя са пионери на авторската песен в Русия, защото няколко авторски песни с китара съчинила първа Тефи, още през 1907 година, преди всякакъв Вертинский. И точно така Кузмин, акомпанирайки си на пиано, пеел своите първи авторски песни:

Если завтра будет солнце, Мы на Фьезоле поедем, Если завтра будет дождь, То другое мы найдём…

Ако утре има слънце, ний във Фиезоле ще идем, ако утре има дъжд, нещо друго ще намерим…

Всички тези леки игриви песнички, песните на Тефи, песните на Кузмин, са, между другото, дори текстуално много подобни. Кой е написал „Трима млади пажове напускаха навеки своя роден бряг“? Тефи, а би могло съвсем спокойно да бъде Кузмин.

БЕЛЕЖКИ

1. Прибавката „-то“ придава нюанс на думите в руски език, но поставена към френска дума звучи идиотски – бел. ред.

(Следва)