ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

ЗИНАИДА ГИПИУС

“ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“, 1919 г.

Уж имало Русия, а литература нямало нито през 1917-а, нито през 1918 година. Блок написал през 1917 година четири реда и една поема през 1918 година, наистина, вероятно най-главната в руската литература, наред с „Медният конник“. Проза няма абсолютно никаква. Горкий пише публицистика, „Ненавременни мисли“. И изобщо имам усещането, че е невъзможно да се изисква каквато и да било литература от времена с такава бифуркация, с толкова стремителни промени и с такова раздвоение на главния път в историята. Налага се да признаем, че единствено ценна и исторически значима по това време е дневниковата литература. А единственият човек, чийто дневник се оказал толкова обективен и толкова важен през 1918 година, била Зинаида Гипиус.

Така се случи, че от цялото творчество на Гипиус вземаме само един текст. А тя написала всъщност доста стихове, няколко романа, известната пиеса „Зеленият пръстен“, от която Блок бил във възторг и в която дебютирала Тарасова. Много неща е оставила, но по някаква причина нейните „Черни тетрадки“ (заедно със „Сините тетрадки“, тя имала много тетрадки дневници) си остават най-важното ѝ произведение. Цялата ѝ публицистика под псевдонима Антон Крайний, всичките ѝ доста темпераментни литературни анализи някак си потънали в забрава. Но дневниците останали поради две причини. Първо, и това е моят съвет към всички, които пишат дневници днес, има детайлизиране. Трябва точно да се фиксира това, което ви се струва най-маловажно. Този поток от информация, който Гипиус проследява, е безценен. По това време няма вестници. Почти всички вестници, както ѝ казва един пролетарий, са „замразени“. В много отношения тя е единственият източник на информация за това какво мислела и говорела петроградската интелигенция през 1918–1919 г., какво правела и какво изобщо представлявала по това време.

През 1918–1919 г. се наблюдава едно удивително явление, спиране на пресата, което е своеобразна цензура. Това спиране през 1918 г. е все още сравнително меко, достатъчно е вестникът да бъде преименуван. Излиза вестник „Ден“, затварят го, на следващия ден издателят го регистрира под името „Нощ“. Излиза вестник „Нощ“, затварят го, а на следващия ден е регистриран под името „Полунощ“. Добре, той излиза два дена, след което го затварят окончателно, но издателите успяват да пуснат в нищожен тираж листовката „В глуха полунощ“, последното, което е останало. Гипиус фиксира всичко това.

1919 година е минимална откъм количество преса, освен на „Известия“ няма практически на какво друго да се позовеш. Има много малко дневници, малко художествени текстове. В този смисъл 1919 година е може би най-безплодната, защото военният комунизъм с неговата романтика вече приключва, а някакъв що-годе стабилен живот не е започнал. 1919-а е годината, в която дори Маяковский не пише нищо, в която Есенин има три стихотворения и половина и една доста вторична поема. Няма нищо. Времето е не просто гладно, мозъците замръзват, но освен това има и абсолютна липса на информация, на перспективи, на каквото и да било разбиране.

Зинаида Гипиус

В общи линии, дневникът на Гипиус от 1917–1919 г. е хроника на постепенното пресъхване на всички извори на храна, доходи и информация. Много сухо четиво. Това прилича малко на дневниците от времето на блокадата, но в онези дневници, като например у Инбер в книгата „Почти три години“ или у Гинзбург в „Записки на блокадния човек“, хората били спасявани от чувството, че „нашето дело е право, победата ще бъде наша“. Те разбирали, че са на правилната страна, докато у хората от 1918–1919 г. такова чувство нямало. Те имали усещането, че са загубили и че сами са виновни за това.

Всички помним, разбира се, дневниците на Гипиус от февруари 1917 година. Тогава тя изпитвала възторг и най-важното, тук има малко подличка, противна, бих казал дори доста еснафска радост на жена, която се добрала до решаването на главните въпроси, до властта, постигнала това Савинков, който ще стане скоро военен комисар във Временното правителство, да осъмва и да замръква у тях, Керенский да общува непосредствено с нея и да се съветва с нея, да им гостува Лвов. Накратко, салонът на Мережковский бил по това време център за решаване на политически съдби. За да бъде това по-ясно за вас, днешните читатели, ще направя една доста нагледна аналогия, да речем, с прекрасния салон на Маша Слоним през деветдесетте години, едно прекрасно място. Има една Елена Трегубова, която написала някога „Приказки на кремълския дигър“. Интонационно, между другото, ранните записки на Гипиус приличат малко на трегубовския възторг от това, че си допуснат вътре. Тогава много хора, и журналисти, и интелигенти, и просто интелектуалци и обикновени граждани, изпитвали невероятен възторг от това, че успели да поседят до някого от правителството, да си поговорят, а защо не и да се доберат до телесна близост.

Гипиус преживяла опиянението от февруари и от усещането за своята значимост. На нея реално ѝ се струвало, че решава нещо, дава съвети, прави прогнози. Дневникът от 1919 година е вече напълно изчистен от тази суета, в него има вече усещане за горчив махмурлук. Единственото нещо, което прави тази книга, от една страна, доста ограничена, а от друга, литературно много значима, е съвършено зверската омраза, която Гипиус изпитва към болшевиките. Тази омраза е дори по-голяма от омразата на Бунин в „Окаяни дни“, защото Бунин е все пак способен да съжали понякога някого, да се замисли, в края на краищата той разбира, че зверствата на хората не са само тяхна вина, но и на страната като цяло, защото в нея са израснали такива диви хора. Гипиус мрази болшевиките абсолютно зверски. За тях писала: „Приготвили въжето, ще бесим мълчаливо“, за тях казвала: „И скоро в стария обор ще бъдеш натъпкан с тояга, народе, неразбиращ светините“.

Основната трагедия на Гипиус е, че народът изобщо не искал свобода. Имало самодържавие, народът бил за него. А сега има, както тя го нарича, „хамодържавие“ (от думата „хам“, която означава „простак“ – бел. прев.) и това е също много сполучлив термин, който се наложил в тогавашната емигрантска публицистика. „Хамодържавието“ се изразява не в това, че болшевиките са простаци, груби и невежи. Те са просто абсолютно тоталитарни. Между другото, както отбелязва Гипиус, един войник казал: „Разбира се, ние всички сме за царя, но просто трябва да бъде друг цар“. Нито принципи, нито правила, нито свободи, нито закони, нито хуманизъм – нищо няма в тази маса. Това е дневник на омразата към тъпото просташко, както тя самата го нарича, стадо. Тя изобщо не се притеснява от тази дума.

На тази почва се случва всъщност и главното ѝ разминаване с Блок, когато тя му пише:

                                                     

Зато в Кронштадте пьяный матрос Танцевал польку с Прекрасной Дамой. Говорят, он умер… А если б и нет? Вам не жаль Вашей Дамы, бедный поэт?

Затова пък в Кронщад пиян матрос танцуваше полка с Прекрасната Дама. Казват, че умрял… А и да не е, какво? Не ви ли е жал за Вашата Дамата, бедни поете?

На което Блок отговаря:

                                                     

Вы жизнь по‑прежнему нисколько Не знаете. Сменилась полька У них печальным кикапу… И что Вам, умной, за охота Швырять в них солью анекдота, В них видеть только шантрапу?

Вие живота пак така до днес не знаете. Смени се таз полка при тях с печално кикапу… И защо Вие, умната, с удоволствие хвърляте в тях солта на анекдота и виждате в тях само някаква паплач?

Да, няма какво да се направи, тя вижда там само паплач. Вижда не въстаналия народ, който иска нещо си там. За нея цялата историческа справедливост приключила през февруари. Свалили самодържавието и толкова, не трябва нищо повече. Но сега – ето го целият ужас! – тя вижда ново самодържавие, вижда, че в общи линии нищо не се е променило, нещо повече – цензурата се е ожесточила и всички, които желаели нещо по-добро, които клатели трона, потъват сега (и то заслужено, както ѝ се струва) в много по-дълбок мрак. Ленин предизвиква у нея емоции, каквито не предизвиквал дори у Бунин и Куприн, макар че Бунин пише толкова резки думи за него: „Сифилитик със зелена каша вместо мозък“ и „Риж вожд с очи на убиец, с широко раздалечени очи“. Мрази го люто! Но Гипиус не го удостоява дори с омраза, а само ледено отвращение, за нея той просто не е човек. Абсолютно същото се отнася за всички, които преминали на страната на болшевиките. Интелигенцията, която застанала на тяхна страна, понякога с много високи мотиви, както например Блок, който усещал историята и разбирал зад кого стои истината – всичко това е отхвърлено незабавно.

Интересно е, между другото, че тя, която обичала толкова страстно Блок и го смятала за наистина велик поет, не прекъсванала личното си общуване с него. Когато се срещат в трамвая, Блок пита: „Е, какво, ще ми подадете ли ръка?“. Тя отговаря: „Човешки – да, политически – никога“. Разбира се, това е малко наивно. Тя се смята за политически ангажиран, просветен човек, смята, че от нея зависят много неща. Всичко това е, разбира се, онова, което Куприн наричал дребна мъдрост на жената. Но както казах вече, тази позиция може да е незащитима исторически, но художествено е много печеливша, защото истинската омраза е винаги зорка.

Вторият съвет, който бих искал да ви дам, освен вниманието към дребните неща, е, че дневникът не трябва да бъде добър. Не трябва да се прощава нищо на никого. Колкото по-зли и яростни сте в писането си, толкова по-искрено и емоционално ярко ще бъде то. Може да не споделяте позицията на Гипиус, може да я мразите, стиховете ѝ може да ви се струват лоши, а възгледите ѝ – високопарни и същевременно някак си фалшиви. Може да мислите за нея каквото си искате, но не може да ѝ се отрече едно – тя е зла. И тази злоба придава на всичко, което е създала, истински темперамент, с такава ледена жлъч е написано всичко това.

И не може да се забрави, разбира се, че това е картина на умиращия Петроград. Това е Петроград, от който още през 1918 година поради близостта на фронта си е заминало правителството. Петроград, където в общи линии останали само художниците и лудите, те живеели в Дома на изкуствата. Градът е пълен със слухове, в града не търгуват почти с нищо. Най-точния образ на града са оставили Гипиус в дневниците си и Замятин в разказа „Пещера“. Леден свят, където всички огради са разглобени за дърва, където никой не знае с какво ще преживее утрешния ден и дали ще бъде утре сит. За ситостта изобщо всички са забравили отдавна. Разбира се, такива ужаси като по време на блокадата няма. Все пак в града има спекуланти, има някакви продукти, раздават се дажби, най-малкото на онези, които са зачислени към някой магазин. „Какво има днес, гражданино, за обяд? Зачислен ли сте, гражданино, или не?“ – както ще напише тогава Зоргенфрей. – „Аз днес, гражданино, спах лошо! Душата си обмених за газ.“

Ето в този страшен свят живее една самотна – безусловно самотна, защото по това време нито Философов, нито Мережковский е неин съветник или утешител, – самотна, страшно злобна хронистка, която предявява безкрайна сметка за плащане. Книгата е книга на дълбоко разочарование, на страшна умора. И нейната ценност е в следното: Гипиус не могла да оцени, разбира се, Октомврийската революция с нейния размах и преврат. Не е могла да оцени, разбира се, вертикалната мобилност, която довела множество хора във властта и културата. Нито националната, нито просветителската програма на Ленин ѝ говорят нещо, естествено, и тя изобщо не разбира какво става.

Но в едно нещо тя е безусловно права и обективна. Тя вижда преди всичко всеобщата интелектуална деградация и в това усеща своя вина. Тя разбира, че интелигенцията, която се отстранила в определен момент от революцията, интелигенцията, която я предала по същество и във „Вехи“, и в годините на реакцията, днес се сблъсква с факта, че революцията се прави от други хора. И тези „други хора“ няма да пощадят никого.

Разбира се, ако мнозинството не се било дистанцирало от политиката, ако на хората не им било все едно, ако не били сдали толкова лесно Февруари и не били позволили той да бъде превърнат в Октомври, всичко можело да бъде по-различно. Но всички били обзети от някаква страшна пасивност, каквато се появява понякога преди смъртта.

И ето че в хрониката на тази пасивност Гипиус няма равна. Тя търси сметка от всички и от себе си. И за наивността, и за подкрепата на неправилните хора, и за желанието за радикални промени, и за неумението да се включат в тях, и за това, че Временното правителство се занимавало с бръщолевене (а после всички се оказали арестувани). Тя прави много за тяхното освобождаване, за това да имат там поне някакви пратки с храна. Стараела се и, между другото, мнозина били освободени. Но в общи линии тя разбира, че именно заради нея и заради такива като нея революцията попаднала в такива ръце.

А какви били тези ръце? Научаваме маса интересни неща: думички, детайли, укази, целият абсурд на съветската власт през първите ѝ години е запечатан от нея много по-дълбоко и по-точно, отколкото от Горкий в „Ненавременни мисли“. Между другото, особено ми е приятно, че в нейните дневници го „отнася“ така хубаво Горкий, който толкова обичал да изглежда добре в чуждите очи, а Гипиус не му позволява да изглежда добре. Тя пише: „Жалък е Горки, но да го съжаляваш е още по-жалко занимание“. Ето това е напълно справедливо. Затова тази книга съдържа още един важен урок, който днес засяга всички нас: тези, които си мислят, че всичко ще мине и без тях, ще получат накрая това, от което ще се наложи да бягат дълго и трагично.

Може ли да наречем Гипиус талантлива писателка?

Талантът на писателя е нищо ситуационно, бих казал – казуално. Той зависи много силно от казуса, пораждащ книгата. Понякога писателят не е талантлив. Прозата на Гипиус не е талантлива. Дори е бездарна, бих казал. Но има обстоятелства, които осветяват даден автор, които го поставят в нужната позиция, на нужното място. И се получава шедьовър. Хлебников талантлив ли е или не? Някои казват, че е безумен. Но той се родил толкова навреме и толкова навреме попаднал при футуристите, че се озовал сред гениите. За това е писал добре Луначарский.

Що се отнася до Зинаида Николаевна, тя е талантлива в едно: много е честна. Тя е честна по розановски и дори е по-честна от Розанов, защото Розанов все пак се старае да изглежда добре, а тя не се старае. Затова нейната честност и злоба са по-важни от таланта, те са понякога на границата на гениалността.

(Следва)