МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“

Хората трябва да почиват задължително. Все пак човекът не е кокошка. Кокошката може наистина да не се нуждае от отпуск. Но за човека без отпуск е немислимо.

Аз например не съм почивал четиридесет години. Както я подкарах от двегодишна възраст, все работа без почивка и без край.

А що се отнася до неделите или празниците, каква почивка е това? Сами разбирате: я ще пийнеш малко, я гости ще ти се изсипят, я крака на дивана ще трябва да залепиш. Малко ли работа има на този свят средностатистическият човек! Жената и тя по някога вземе, че почне да предявява претенции. Каква ти почивка? А това лято страшно ми се прииска да си почина. Главната причина — всички наоколо почиват. Ванюшка Егоров отиде например в Крим. Върна се черен като дявол. И на тегло е наддал доста... Петруха Яичкин пък почивà на Кавказ. Миша Бочков отскочи до своето село. Две седмици изкара отлично. Даже го набили там за нещо си. Върна се — не можеш да го познаеш. Физиономията му се надула ей толкова от дясната страна.

Изобщо всички, както виждам, почиват и всички укрепват, само аз не почивам.

И ето че това лято отидох. „Не съм кокошка — мисля си. — В Крим — мисля си — не ми се ходи. За всякакви — мисля си — гащета ще се разориш. Ще отида някъде по-близо.“

И заминах. На почивна станция.

Всичко се оказа съвсем отлично и симпатично. И отношението внимателно. И храната обилна.

И веднага, както пристигнах, ме претеглиха на кантар. По новата метрична система. И гърдите ми мериха. И ръста.

— Поправяй се — казват.

— Ами да — викам, — малко на тегло ми се ще да наддам. Ръста — викам, — кучета го яли. Нека си остане предишният ръст. Но някой-друг килограм няма да е излишен. Не съм кокошка — викам, — гражданино фелдшер.

Фелдшерът вика: - Теглото може. На нас тегло не ни свиди. Карайте смело!

Започнах да почивам. И веднага, знаете ли, се появи една извънредно голяма скука. Няма какво да правиш – направо беда! И храната обилна, и грижите внимателни, и на кантар те теглят, а скуката междувременно – страшна.

Сутринта, например, станеш, плиснеш си на физиономията, похапнеш и лежиш на една страна. Ако не ти се лежи – седиш. Ако те ти се седи – ходиш. А защо, кажете ми, да ходя безцелно? Не ми се ходи безцелно. За четиридесет години не съм си изработил такъв навик.

Един ден походих и щях да се връщам обратно. Но, слава Богу, видях в градината едни момчета, дето също почиват там.

Седят на ливадата и пляскат карти.

— На белот ли, какво? – питам.

— Точно така — викат, — на белот. Но — викат — може и на трупа да минем. Със залози. Сядайте, уважаеми другарю! От сутринта ги раздаваме...

Седнах, разбира се. Играхме до вечерята. После малко след вечерята. После сутринта по-раничко. И като започнахме - всеки ден... Гледаш и не се виждат как минават дните. Не само че не ти е скучно, ами, дето се вика, няма кога физиономията си да измиеш или едно кафе да изпиеш.

Две седмици минаха като сладък сън. Отпочинах си, може да се каже, за всичките четиридесет години — и духом, и телом.

А това, че малко поотслабнах, не е важно. Тегло и в производството може да се натрупа. А ръстът, слава Богу, си остана същият. Само съвсем малко е намалял. Фелдшерът вика — от седящия живот.

1926 г.