МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ДРЕБОЛИИ“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ДРЕБОЛИИ“

Днес ми се иска да очертая нещо героично. За някакъв грандиозен, мащабен характер, с многобройни прогресивни възгледи и настроения. Че иначе все дреболии и дреболии — направо ти става противно.

Може би не ни е провървяло в живота, та така и не сме успели да се срещнем отблизо с някой героичен другар. Все повече дреболии ни се пречкат в краката.

А тъгувам аз, братя, за истински герой! Ех, да бях срещнал такъв! Един, прочее, срещнах неотдавна. И дори се прицелих в него — исках да го направя герой на една повест. А той, кучето му с куче, в последния момент се отклони дотам от героичната линия, че направо нямам желание да пиша за него в приповдигнат стил.

Разбира се, обстоятелствата се стекоха неблагоприятно. Главната причина е, че човекът се разболя.

А се разболя на деветнадесети декември миналата година. Простудил се, виждате ли. Първо започна да кашля лекичко и да подсмърча. После го изби студена пот. След това започна да се тресе целият. И накрая легна човекът, направо да си кажем, като пребит.

На втория ден, откакто легна, почти му спря дишането — нито охка, нито киха. Започна отчаян процес в белите дробове и замиране на целия организъм. И изобщо приближаване на смъртта.

Като не желаем да разстройваме читателите, ще кажем предварително, че впоследствие човекът се оправи все пак, не умря и изобщо онзи ден встъпи в изпълнение на служебните си задължения. Но смъртта беше дошла съвсем до него.

Друг, по-малко прогресивен другар би се разстроил много от този прискърбен факт. Но другарят Барбарисов беше истински герой. Беше се бил по всички фронтове. И винаги по време на мирното строителство кореше всички за дребнавите им еснафски интереси и за това, че не си плащат наема.

Другарят Барбарисов не се уплаши от някаква си дребнобуржоазна смърт. Само махна с ръка на своите ридаещи роднини — един вид, бягайте, дяволи такива, и без вас ми е тежко. Какво сте се наредило тук с вашите мутри...

Но, между другото, в най-последния момент все пак се издъни. Отклони се от своята прогресивна програма.

И започна да мърмори някакви думи. Наобиколиха го, разбира се, роднините отново. Почнаха да го питат, един вид, какво мрънка. Барбарисов казва: — Венци не искам. По-добре да сложат на къщата покривна ламарина. И — казва — попове на един пушечен изстрел разстояние до ковчега да не припарват. Само — казва — не ме карайте в крематориума. Умолявам ви. Моля ви. Погребете ме обикновено.

Роднините започнаха да го успокояват, един вид, за какво изобщо говорим — ясно е, никакъв крематориум. На това Барбарисов се усмихна горчиво.

— Не — казва, — страх ме е, че в това отношение другарят Галкин може да ми скрои някой номер. Аз в приятелски разговор неведнъж му говорих за това и настоявах. Сега да не вземе, тази подла личност, да упорства за това. Не давайте да ме изгорят. Аз — казва — не съм свикнал още с това.

След тези думи започна криза, лек сън и освобождаване на организма от всякаква гадост. И изобщо, започна да се оправя човекът.

След една седмица, когато Барбарисов, розов и свеж, седеше в леглото на възглавницата, му дойде на гости другарят Галкин. За много неща си говориха. Барбарисов се извиняваше много за крематориума.

— Направо — казва, — не зная, но в последния момент ми се отщя да ходя в крематориума, уплаших се. Друг път, като тръгна да умирам — хич не се колебайте в избора, — карайте ме в крематориума.

Галкин казва: — Ако изкарате десетина години — ще ви караме. А засега — казва, — за какво изобщо говорим? Засега — казва, — у нас в Питер още не карат никого. Всичко е само в проект.

Тук Барбарисов се плесна по челото.

— Вярно — казва, — как можа да ми изхвърчи от главата. Напразно се уплаших. Извинявай.

След пет дни Барбарисов се оправи и повече не си спомни за този случай.

1927 г.