ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ

“ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ 1921 г.

Така се случило, че 1921 г. била едновременно годината на смъртта на Гумильов и на неговия най-висок творчески подем. Ще рискувам да кажа, че Гумильов е въобще единственият руски поет, освен Лермонтов, убит в своя възход, и това навежда на мисълта или за някакъв страшен срив в божествената програма, което също е възможно, или за някакъв божествен промисъл, който e за менe все още неразбираем.

Има една важна закономерност: не убиват автора, докато пише главната си книга. Господ е читател, на него тази книга му е нужна. Затова, докато сте заети със своето делото, ви закрилят. Единственият път, според мене, когато Господ се намесил, прибирайки Дикенс в момента на работата над най-добрия му роман „Тайната на Едуин Друд“, е защото в своя незавършен и несъвършен вид романът се оказал по-гениален, по-добър, отколкото ако Дикенс го беше дописал и тайната се беше разкрила. А така тайната останала завинаги неразкрита, поне за живите.

Що се отнася до Гумильов, той загинал като Лермонтов, той има много общи неща с Лермонтов. И в двата случая стана въпрос за глупава смърт, смърт в резултат от лично предизвикателство, приличаща малко на самоубийство. И Гумильов, общо взето, не трябвало да бъде арестуван по несъществуващия „Таганцевски заговор“, и Лермонтов не трябвало да бъде убит на дуел, който самият той провокирал и за който нямало реален повод. Можело да се постигне помирение, общо взето. Но и в двата случая случайната смърт настъпила след създаването на най-добрите текстове и цикли. Лермонтов написал всичко най-добро през 1841 година, а Гумильов, макар че имал шедьоври и преди това, написал всичко най-добро през 1920–1921 година. Или в действителност след това е щял да настъпил предсказуем спад, или се случил някакъв странен срив в програмата, защото Господ наистина не може да проследи всичко.

Николай Гумильов

Съдбата му много прилича на съдбата на Лермонтов и за да се убедим в това, е достатъчно да сравним поемите „Миг“ и „Мцири“, написани с един и същ четиристъпен ямб с мъжка рима, по същия сюжет. Същият интерес към Изтока, общ интерес към исляма, към фатализма, ницшеанството, у Лермонтов все още неосъзнато, а у Гумильов напълно съзнателно. Общо взето, двамата имат много близости: героизъм, участие във война, имат дори външна прилика. Факт е, че и двамата били некрасиви и същевременно привлекателни за жените, както и това, че погледът им бил много труден за издържане. Разбира се, Гумильов и Лермонтов са най-прекият случай на инкарнация. Както я има прозорливостта на Лермонтов, неговите изумителни пророчества, най-сладкозвучните стихове в руската поезия, които според мене в много отношения не просто се мерят с тези на Пушкин, а дори ги превъзхождат, точно така и Гумильов, когото Ахматова нарича прозорлив поет, най-дълбокият, най-сложният поет на XX век, видял преди смъртта си нещо, което не е дадено да видят обикновените смъртни. Именно затова повечето от късните му стихове са вдъхновени импровизации. Почти винаги текстовете идвали мигновено; самият той признава с изумление, че стихотворението „Заблудилият се трамвай“ сякаш му било продиктувано от някого. И наистина не е ясно откъде се е взел този „Трамвай“. Подобно стихотворение може да се появи само в резултат от внезапно озарение. Мисля, че самият Гумильов не го разбирал. През цялото време той повтарял, че стихотворението е гениално, но не му е съвсем ясно за какво се отнася.

Много стихове, много текстове апелират не към задгробния, а към някакъв предчовешки опит, опит мистичен. Например най-известното стихотворение „Памет“:

                                                     

Только змеи сбрасывают кожи, Чтоб душа старела и росла. Мы, увы, со змеями не схожи, Мы меняем души, не тела. Память, ты рукою великанши Жизнь ведёшь, как под уздцы коня, Ты расскажешь мне о тех, что раньше В этом теле жили до меня. Самый первый: некрасив и тонок, Полюбивший только сумрак рощ, Лист опавший, колдовской ребёнок, Словом останавливавший дождь. Дерево да рыжая собака – Вот кого он взял себе в друзья, Память, память, ты не сыщешь знака, Не уверишь мир, что то был я.

Само змиите хвърлят своята кожа, за да може душата да зрее и расте. Ние, уви, със змиите не си приличаме, ние сменяме душите, не телата си. Памет, ти с ръка на великанка водиш живота като кон за юздата, ти ще ми разкажеш за онези, дето са живели в това тяло преди мене. Най-първият: некрасив и крехък, обикнал само здрача на горите, лист отронен, дете магьосник, което с дума спирало дъжда. Едно дърво и рижо куче – ето кого избрал си за приятели. Памет, памет, знак не ще намериш ти, не ще убедиш света, че това съм бил аз.

Тук, между другото, има един доста интересен момент, защото когато Гумильов бил в Англия преди завръщането си в Русия (бил командирован в Европа от Генералния щаб през 1917 г., когато армията вече се разпадала), се запознал там с Честъртън. Честъртън останал силно впечатлен и казал: „Именно общувайки с руския поет, разбрах, че за руснака е еднакво естествено да излезе през вратата или през прозореца. Не бива да се учудваме особено на тяхната ексцентричност.“ Гумильов го убеждавал разпалено, че светът трябва да се управлява от поети, защото поетът прави през цялото време най-благозвучен избор, избира от милиони комбинации една-единствена, най-сладкозвучната, затова ще успее да вземе все някак и някакво държавно решение. Разказал за своите детски експерименти в Царское село, за това как излизал на двора, заповядвал да няма дъжд – и дъждът спирал. Честъртън използвал това: в разказа му „Престъплението на Гейбриъл Гейл“ героят, едно много самовлюбено момче, заповядва на една от две дъждовни капки, които се надпреварват по стъклото, да се стича по-бързо. И тя се подчинява на неговата заповед. На това основание той започнал да се смята за Бог. И едва когато успяват да го приковат към едно дърво с вила, разбрал, че не е всемогъщ. Тази вила не му нанесла никаква вреда, била по-скоро като чатал, но той се убедил, че не е Бог, което му върнало здравия разум. Това е описано много добре от Честъртън, но Гумильов бил наистина уверен още от детството си в някакви свои окултни способности. Може би, знае ли човек, наистина умеел нещо такова.

                                                     

И второй… Любил он ветер с юга, В каждом шуме слышал звоны лир, Говорил, что жизнь – его подруга, Коврик под его ногами – мир. Он совсем не нравится мне, это Он хотел стать богом и царём, Он повесил вывеску поэта Над дверьми в мой молчаливый дом. Я люблю избранника свободы, Мореплавателя и стрелка, Ах, ему так звонко пели воды И завидовали облака. Высока была его палатка, Мулы были резвы и сильны, Как вино, впивал он воздух сладкий Белому неведомой страны.

И вторият… Обичаше той вятъра от юг, във всеки шум долавяше звън на лири, говореше, че животът е негова спътница, а килимче под краката му е светът. Той изобщо не ми харесва, точно той поиска да бъде бог и цар, той окачи табелата на поет над вратите на мълчаливия ми дом. Аз обичам избраника на свободата, мореплавателя и стрелеца, ах, тъй звънко му пееха водите и завиждаха му облаците. Висока беше неговата шатра, мулетата бяха пъргави и силни, като вино пиеше той сладкия въздух на незнайната за белия човек страна.

Между другото, Блок също се подигравал на това, макар че харесвал Гумильов като поет. Той казвал: „Все пак Гумильов е удивителен човек. Всички ходят в Париж, а той в Африка. Всички носят шапка, а той цилиндър. Такива са му и стиховете, с цилиндър“. Но това не пречело на Блок да му прави съвсем уважителни посвещения от рода на: „На Николай Гумильов, чиито стихове чета не само денем, когато не ги разбирам, но и нощем, когато ги разбирам“. Ето това е едно много символично признание.

                                                     

Память, ты слабее год от году, Тот ли это или кто другой Променял весёлую свободу На священный долгожданный бой. Знал он муки голода и жажды, Сон тревожный, бесконечный путь, Но святой Георгий тронул дважды Пулею не тронутую грудь. Я – угрюмый и упрямый зодчий Храма, восстающего во мгле, Я возревновал о славе Отчей, Как на небесах, и на земле. Сердце будет пламенем палимо Вплоть до дня, когда взойдут, ясны, Стены Нового Иерусалима На полях моей родной страны. И тогда повеет ветер странный – И прольётся с неба страшный свет, Это Млечный Путь расцвёл нежданно Садом ослепительных планет.

Памет, ти слабееш от година на година, този или някой друг, замени веселата свобода за свещен, дългоочакван бой. Позна той мъките на глада и жаждата, тревожния сън, безкрайния път, но свети Георги докосна два пъти от куршум недокоснатата гръд. Аз съм мрачен и упорит строител на храм, въздигащ се сред мрака, аз възревнувах за славата на Отца както на небето, така и на земята. Сърцето в пламъци ще изгаря чак до деня, когато ще се издигнат, ясни, стените на Новия Йерусалим по полята на моята родна страна. И тогава ще повее вятър странен – и ще се излее от небето страшна светлина, Млечният път е разцъфнал нечакано като градина от ослепителни планети.

И ето тук у него има някакво много странно пророчество, чийто смисъл не разбираме и до днес. То ще отекне и в „Заблудилият се трамвай“:

                                                     

Понял теперь я: наша свобода Только оттуда бьющий свет, Люди и тени стоят у входа В зоологический сад планет.

Сега разбрах: нашата свобода е само бликащата оттам светлина, хора и сенки стоят пред входа на зоологическата градина от планети.

Какво имал предвид? Същото ли, което в подобен пророчески делириум видял неговият по-млад приятел и възпитаник Манделщам, който бил член на „Цеховете на поетите“ и любим ученик на Гумильов. Именно Осип Манделщам, когото Гумильов толкова ценял, видял в своята оратория „Стихове за незнайния войн“ същите „златни светове на съзвездията“. Какво означават тези звезди, които видял в съня си, звездите, които се разпукват внезапно като съцветия: „Млечният път разцъфна неочаквано като градина от заслепяващи планети“?

Има в общи линии две основни тълкувания на това предсказание. Първото е за космическа война, война, идваща от космоса. „Стиховете за незнайния войн“ на Манделщам са пророчество за световна война, не задължително Втората. Те са пророчество за апокалипсис. Наистина, тези два пророчески текста са двата „Апокалипсиса“ на XX век – „Огненият стълб“ на Гумильов и манделщамовите „Стихове за незнайния войн“. Очевидно само тези двама души, единият благодарение на невероятната си дисциплина, а другият благодарение на невероятната си поетическа чувствителност, тези двама акмеисти успели да видят страшното бъдеще на човечеството. Не случайно една от основните поеми на Гумильов се казва „Звезден ужас“.

Това, което видели, според едното тълкуване, е космическа война. Според другото обяснение, е тъкмо обратното – космическо бъдеще на човечеството, космическа утопия, бягство на човечеството от Земята. Това, че градината от планети разцъфва, означава, че хората се приближават към тези планети, защото са напуснали Земята. Люлката на човечеството им станала тясна. Но както и да е, в стихотворението „Памет“ Гумильов предвижда един странен, взривяващ се, разцъфващ космос, в който хората очевидно ще се заселят.

                                                     

Предо мной предстанет, мне неведом, Путник, скрыв лицо; но всё пойму, Видя льва, стремящегося следом, И орла, летящего к нему. Крикну я… но разве кто поможет, Чтоб моя душа не умерла? Только змеи сбрасывают кожи, Мы меняем души, не тела.

Пред мене ще застане, непознат за мене, пътник, скрил лицето си; но ще разбера, виждайки лъва, след него устремен, и орела, който към него лети. Ще извикам... но кой ли ще помогне, за да не умре душата ми? Само змиите сменят своята кожа, ние сменяме душите си, а не телата.

С това мзалко изкуствено повторение стихотворението се затваря в кръг на прага на основното признание, на откритието. Той така и не доизказва какво точно е било това, защо е умряла душата. Нали по дефиниция душата е безсмъртна. Защо тогава му се струва, че в този нов свят, който ще дочака, душата трябва да умре?

Още едно важно пророчество на Гумильов, съдържащо се в „Огненият стълб“, показва еволюцията на човечеството към появата на ново чувство, което условно казано ще бъде някакъв аналог на телепатията. Шестото чувство е същото онова трето око, за което той пише и говори толкова много, способността да се разбира невидимото, да се вижда скритото, да се общува от разстояние. Това му се виждало като неизбежен венец на еволюцията:

                                                     

Прекрасно в нас влюблённое вино И добрый хлеб, что в печь для нас садится, И женщина, которою дано, Сперва измучившись, нам насладиться. Но что нам делать с розовой зарёй Над холодеющими небесами, Где тишина и неземной покой, Что делать нам с бессмертными стихами? Ни съесть, ни выпить, ни поцеловать. Мгновение бежит неудержимо, И мы ломаем руки, но опять Осуждены идти всё мимо, мимо. Как мальчик, игры позабыв свои, Следит порой за девичьим купаньем И, ничего не зная о любви, Все ж мучится таинственным желаньем…

Прекрасно е влюбеното в нас вино и добрият хляб, който в пещ за нас се слага и жената, на която е дадено, след мъки първо да ни се наслади. Но какво да правим с розовата зора над хладното и гаснещо небе, където има тишина и покой неземен, какво да правим с безсмъртните стихoве? Не можеш да ги изядеш, изпиеш или целунеш, мигът лети неудържимо и кършим ръце, но пак осъдени сме да вървим край тях. Така момчето, забравило игрите свои, понякога момичешкото къпане следи и без да знае нищо за любовта все се мъчи от тайното желание...

Тук има, разбира се, грандиозен възход на интонацията, страхотно поддържан от стържещ, вече почти футуристичен звук:

                                                     

Как некогда в разросшихся хвощах Ревела от сознания бессилья Тварь скользкая, почуя на плечах Ещё не появившиеся крылья; Так век за веком – скоро ли, Господь? – Под скальпелем природы и искусства Кричит наш дух, изнемогает плоть, Рождая орган для шестого чувства.

Както някога сред буйните хвощове е ревяло от съзнание за безсилие съществото хлъзгаво, усетило по гърба още непоявилите се крила; тъй век след век – скоро ли, Господи? – под скалпела на природата и изкуството крещи духът ни, изнемогва плътта, раждайки органа на шестото чувство.

Между другото, това „под скалпела крещи духът ни“ ни препраща малко, разбира се, към „Островът на доктор Моро“, където, крещейки под скалпела, звярът се превръща в човек. Уелс е един от любимите писатели на руските символисти, акмеисти и т. н. Съвсем не случайно е съвпадението между Гумильов и Замятин.

И, разбира се, каквото и да си говорим, най-известното стихотворение на Гумильов е „Заблудилият се трамвай“. Стихотворение, което и до днес няма еднозначно тълкуване, еднозначна интерпретация. То дало живот на редица забележителни анализи, по-специално на блестящата статия на Роман Тименчик „Към символиката на трамвая в руската поезия“. Трамваят има някои устойчиви конотации. Червеният трамвай е руската революция – този звънящ, носещ се по предначертаните релси, грохотен трамвай на историята. Не локомотив. Какво е локомотивът на историята в градски условия? Разбира се, трамвай. Трамваят на Гумильов е именно революцията.

Удивително нещо е, знаете ли, сблъсквал съм се с това, че и Манделщам, и Гумильов са били преди неразбрани. Предавах урок в единадесети клас и една шестнадесетгодишна девойка започна съвсем сериозно да ми доказва, че трамваят е революцията. Питам я: „Откъде го измисли това?“ Тя очевидно не е чела Тименчик, нито е слушала моите лекции. И тя казва: „Вижте, нима не е очевидно? Какво е това: „През Нева, през Нил и Сена прогърмяхме по три моста“? Напълно очевидно е, че щом е Сена, това е Френската революция. Щом имаме „Мъртви глави се продават. С червена риза, с лице като виме, палачът отряза и моята глава“, коннотациите са съвсем ясни, това е 1793-та или 1789 година. За какво изобщо говорим? Разбира се, че трамваят е революцията, която го носи през целия свят. „Аз скочих на стъпалото му“ – Гумильов се върнал в Русия не по време на самата революция, а малко по-късно, защото скочил на стъпалото на руския трамвай. Нима всичко не е елементарно?“ И това не е клас с много умни деца или училището е елитно, училището е съвсем обикновено. Започнах да разбирам, че по някакъв поразителен начин Гумильов наистина става днес разбираем. Може би защото си отива съветското литературознание, което натрапваше на всичко глупави смисли, а може би защото поетът е писал толкова плътно и бързо, че това наистина е разбираемо само за днешните деца с тяхното клипово съзнание.

„Заблудилият се трамвай“ е странно стихотворение, защото невинаги са ни ясни неговите контексти, онези смисли, които е има предвид Гумильов, поет напълно рационален и ненамиращ се никога в поетически делириум. Между другото, Манделщам е също толкова по акмеистически ясен и рационален, дори във „Воронежки стихове“. Винаги може да се разбере какво има предвид, стига да се изгради правилният контекст и да се разчетат асоциациите. Това изобщо не е бълнуване, не е сугестивна лирика, това са винаги много ясни конструкции.

„Заблудилият се трамвай“ става, разбира се, понятен, ако се вземат предвид два контекста: Френската революция, явен намек за която се съдържа в зарзаватчийницата, в страшната планина от окървавени глави, и още един много важен контекст, също отнасящ се към XVIII век, е, разбира се, „Капитанската дъщеря“ и „Историята на Пугачов“. Не случайно Тинянов пише, че руската революция разкрива пластове от по-миналия осемнадесети век. Когато си спомним за какво става дума, стихотворението ни става напълно ясно:

                                                     

А в переулке забор дощатый, Дом в три окна и серый газон… Остановите, вагоновожатый, Остановите сейчас вагон! Машенька, ты здесь жила и пела, Мне, жениху, ковёр ткала, Где же теперь твой голос и тело, Может ли быть, что ты умерла! Как ты стонала в своей светлице, Я же с напудренною косой Шёл представляться Императрице И не увиделся вновь с тобой. Понял теперь я: наша свобода Только оттуда бьющий свет, Люди и тени стоят у входа В зоологический сад планет. И сразу ветер знакомый и сладкий, И за мостом летит на меня Всадника длань в железной перчатке И два копыта его коня. Верной твердынею православья Врезан Исакий в вышине, Там отслужу молебен о здравьи Машеньки и панихиду по мне. И всё ж навеки сердце угрюмо, И трудно дышать, и больно жить… Машенька, я никогда не думал, Что можно так любить и грустить.

А в пресечката – дървена ограда, дом с три прозореца, сив тревен кът... Спрете, ватмане, спрете веднага вагона! Машенка, ти тук живееше и пееше, килим тъчеше за мене, жениха, къде е сега гласът ти, снагата къде е, може ли вече да си умряла! Как само стенеше в светлата стая, а аз с напудрена коса, отивах да се представя на Императрицата и никога вече не те видях. Разбрах сега: свободата ни е само отгоре струяща светлина, хора и сенки стоят пред входа на зоологическата градина от планети. И веднага вятър, познат и сладък, и зад моста лети към мене на конник дланта в ръкавица желязна и двете копита на неговия кон. Като вярна крепост православна в небесната е врязан Исакий, там ще отслужа молебен здравето на Машенка и за мене панихида. И все пак завинаги сърцето е мрачно, и трудно се диша, и с болка се живее... Машенка, никога не съм мислил, че може така да обичам и да съм тъжен.

Много трудно е да си представим у Гумильов, майстора на формата, такава непосредствена, чиста, детска като че ли неумела интонация, такива абсолютно непосредствени стихове. За какво става дума тук, какво общо има „Капитанската дъщеря“? Това е очевидно още едно напомняне за една руска революция, макар и неуспешна, за опита на Пугачов и за любовта, която се оказала заложница на страшните исторически промени. Само у Пушкин оцеляват и Гриньов, и Маша, докато тук загиват: „Нима си мъртва!“ и „панихида за мене“. Колкото и да поръчва молебен за здравето на Машенка, е ясно, че тя не е жива, и затова – „Машенка, никога не съм мислил, че може така да обичам и да съм тъжен.“. Това е любовта, това е личността, която е станала жертва на необратимите, катастрофални обществени промени.

Наистина после, както ми се струва, всичко се възстановява. Империята се изгражда наново и не случайно „Като вярна крепост православна в небесната е врязан Исакий“, не случайно „на конник дланта в ръкавица желязна и двете копита на неговия кон“ се устремяват, в края на краищата, към героя. Всички революции завършват с установяване на предишния ред, а предишният живот вече не може да бъде върнат. Трамваят е отминал, от него не е останало нищо, а животът си е отишъл. Такъв, струва ми се, е вътрешният сюжет на това стихотворение.

Гибелта на Гумильов, на пръв поглед случайна, е всъщност може би (има и такава версия) предопределена от това, че е бил по съдбоносен начин несъвместим със съветската власт. Ако не беше загинал така, щеше да е по друг начин. Но на мене кой знае защо ми се струва, че Гумильов, разтваряйки се в кръвта на съветската поезия и навлизайки в нея чрез Тихонов и Симонов, е бил всъщност поет на истинската съветска утопия, онази утопия за бъдещето, която някои идеалисти сред болшевиките имали предвид.

За съжаление, по трагично стечение на обстоятелствата се случило така, че и самата революция била смазана в първите си месеци; руската революция се превърнала в терор, а не в свобода. С този терор Гумильов бил безусловно несъвместим, въпреки че наследството на „Шатра“, книга за сбогуването със света, за радостните спомени от странстванията, остава по някакъв начин в съветската поезия с някаква случайна нотка. Съветската поезия мечтаела винаги за герои, за конквистадори, за усвояване на нови земи. Поне в това отношение поетическото безсмъртие на Гумильов му било дарено.

Ако Гумильов беше оцелял, какво щеше да пише?

Струва ми се, че пътят на Гумильов e следният, както сам казва:

                                                     

Но в мире есть иные области, Луной мучительной томимы. Для высшей силы, высшей доблести Они навек недостижимы.

„Но в света има други области, от мъчителна Луна измъчвани. За висшата сила, за висшата доблест те завинаги остават недостъпни.“

Пътят му водел към метафизиката. Затова си мисля, че Гумильов е щял да пише предимно за чекмеджето нещо в духа на Даниил Андреев, нещо мистично. Външно, струва ми се, е можел да стане един от изследователите на руската Средна Азия. Да се оттегли там, където Луговской написа вдъхновеното, разбира се, именно от него „На болшевиките от пустинята и пролетта“. Външният му живот, мисля, е щял да бъде изпълнен със странствания из съветските покрайнини, а вътрешният – с писане на текстове, непредназначени за публикуване. Щял е да се прослави като полярен или азиатски изследовател и е щял да доживее до седемдесетте години. През седемдесетте архивите му щяха да бъдат отворени и ние щяхме да видим най-великия, най-важния поет на епохата. Ето така, струва ми се, е щяло да бъде. Утопия за продължения живот на Гумильов има в романа на Успенски и Лазарчук „Погледни в очите на чудовищата“. Там има един прекрасен епизод, в който убива Жданов, отмъщавайки му за Ахматова. Нещо такова е можело да се случи.

(Следва)