БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 2. „БИТИЕ“ (5)

Превод: Microsoft Copilot

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава 2. “БИТИЕ“ (продължение)

Документалната хипотеза

Известна е като най-разпространеното решение на проблема за авторството на Петокнижието. Тя гласи, че Петокнижието се състои от четири различни източника, основани на устната традиция, но написани от различни автори с различни светогледи, в различни периоди от историята на Древен Израил.

Името на Юлиус Велхаузен (1844–1918), германски библеист, се асоциира най-често с документалната хипотеза. Той не бил първият, който издигнал хипотезата, но разработи детайлите ѝ по-убедително от всеки от неговите предшественици. Ю. Велхаузен успял също така да убеди по-голямата част от научния свят в достоверността на документалната хипотеза. Първата стъпка била неговата публикация на немски език „Историята на Израил“ (1878 г.). Между другото, Ю. Велхаузен твърди, че четирите източника на Петокнижието са написани столетия след събитията, за които разказват, и от автори, чиито жизнени пътища са разделени от векове. В резултат от това библейските сюжети не са свидетелства на очевидци (например, на Мойсей) и не могат да бъдат исторически достоверни. Ние не знаем действителните автори на източниците, но Ю. Велхаузен ги обозначил с четири инициала: Я (Яхвист), Е (Елохист), В (Второзаконие) и Ж (Жречески кодекс). Според него, източниците са написани в този ред.

Разбирането на идеята на Ю. Велхаузен ще помогне да се обхване широк пласт от историята на Древен Израил, който вече засегнах в глава 1, защото различните източници са написани в различни периоди от тази история. В най-разпространената си форма хипотезата е следната:

• Най-вероятно Яхвист е първият записан източник. Именно от него водят началото си разказите в „Битие“ и „Изход“, включително, например, и вторият сюжет за Сътворението на света и историите за Адам и Ева (гл. 2–3 от „Битие)“. Източникът е наречен така, защото в неговото повествование най-често се среща терминът „Яхве“ като име на божеството, което на немски се пише като Jahweh. Смята се се, че Яхвист е записан и се основава на устни традиции от южната част на страната, тоест от Юдея. Много от събитията от историята на патриарсите в глави 12–50 в „Битие“ са локализирани именно в Юдея. Освен всичко друго, Яхвист се отличава с антропоморфното си възприятие за Бога (както в историите за Едемската градина и потопа). Много учени смятат, че източникът е написан в периода на монархията, вероятно през X век пр. н. е., по времето на цар Соломон.

• Елохист е вторият записан източник. Той също съдържа редица сюжети от Петокнижието, но не засяга така наречената първобитна история: повествованието започва от глава 15 на „Битие“. Елохист предпочита да нарича Господа с името Елохим (= „Бог“). За разлика от Яхвис, Елохист най-вероятно е записан и се основава на традиции от северната част на земята – Израил, който понякога се нарича Ефраим (Ефрем) по името на едно от най-влиятелните племена. В този източник Бог общува с хората чрез пророци и сънища. Елохист е написан възможно един век след Яхвист, в средата на IX век пр. н. е. Или може би след падането на Северното царство под властта на Асирия. Изглежда, че редакторът на повествованието, съединявайки двата източника заедно, е отхвърлил много детайли от Елохист, защото той е представен по-фрагментарно в Петокнижието, отколкото който и да е друг източник.

• Второзаконие се различава от всички, тъй като е единственият (или почти единственият) източник, който лежи в основата на цялата книга „Второзаконие“. Освен това, датирането му се смята за най-определено. В Четвърта книга „Царе“ четем историята за това как „книгата на закона“ била открита в Храма по време на управлението на славния цар Йосия (4 „Царе“, 22:8). Събитието станало около 621 година пр. н. е. Много изследователи са склонни да вярват, че намерената книга е била „Второзаконие“ или поне голяма част от нея (гл. 12–26). Следователно книгата може да бъде датирана към средата на VII век пр. н. е. „Второзаконие“ разказва за получаването на Закона от Моисей, но тази версия на сюжета се различава значително от повествованието в другите книги на Петокнижието („Изход“, „Левит“ и „Числа“). Онези, които са се опитвали да обединят Яхвист, Елохист, Второзаконие и Жреческия кодекс, решили проблема, като превърнали Второзаконие в отделна книга, която представяла второто получаване на Закона. Счита се, че традицията на Второзаконието, подобно на Елохист, е възникнала в северната част на Израил. Второзаконието разказва за жертвоприношения, извършвани в Храма на Йерусалим, иначе казано - не там, където ги извършвали израилтяните, следователно източникът може да е бил редактиран и разширен от автор от юга.

• Сега нека обърнем внимание на Жреческия кодекс, наречен така, защото засяга въпроси, представляващи интерес за свещениците: например, законите, дадени от Моисей за жертвоприношенията, ритуалите, спазването на празниците, кошерните продукти, обрязването, семейството (например, гл. 5 и 10 от „Битие“) и др. Жреческият кодекс, както и Елохим, предпочита името Елохим, но използва и редица други имена (като Ел Шадай, както виждаме в „Изход“, 6:2–3). Жреческият кодекс вижда божеството като далечно и недостижимо, то не общува с хората непосредствено, чрез ангели или сънища. Традициите на Жреческия кодекс са разпръснати из цялото Петокнижие, но основно са съсредоточени в законите на книгите „Изход“, „Левит“ и „Числа“, които ще разгледаме в следващата глава. Източникът разглежда не само законите, към него се отнасят също най-първата (за Сътворението на света) и най-последната (Второзаконие, 34) глава на Петокнижието. Така Петокнижието започва и завършва със събития, взети от Жреческия кодекс. Възможната причина е, че авторът на повествованието, живял вероятно през VI в. пр. н. е., когато започнал Вавилонският плен, е този, който е събрал и е редактирал всичките източници в един дълъг трактат, познат сега като Петокнижие.

Крайният вариант на документалната хипотеза представлява, по този начин, обединение на четири източника. На някои места в Петокнижието може сравнително лесно да се забележи работата на редактора. Например, вече обърнахме внимание на двете истории за сътворението. В „Битие“ част от Жреческия кодекс (1:1–2:4) предшества Яхвис (2:5–3:24). На други места редакторът е преплел сюжетите на двата различни източника така, че няколко стиха принадлежат, да речем, на Яхвис, а други – на Жреческия кодекс и прочее. Така например е в разказа за потопа в „Битие“: Яхвист – 6:5–8, Жречески кодекс – 6:9–22, Яхвист – 7:1–5, Жречески кодекс – 7:6–16, Яхвист – 7:16–23, Жречески кодекс – 7:24–8:5.

На други места, особено където се срещат Яхвист и Елохист, преплитането става толкова сложно, че е почти невъзможно да се различи къде завършва единият източник и къде започва другият. Някои учени дори предпочитат да говорят за единен източник Яхвист-Елохист.

Съвременни научни възгледи

Невъзможно е да се говори за единна гледна точка относно документалната хипотеза. Някои учени отхвърлят идеята за разграничаване между Яхвист и Елохист, други смятат, че източниците са били повече от четири, а някои предлагат съвсем различно датиране на различните източници. Например, най-често най-ранният източник се датира през VII век пр. н. е., докато други твърдят, че нито един от източниците не е създаден преди Вавилонския плен през VI век пр. н. е. Редица учени са измислили изключително сложни схеми, които се опитват да предвидят всички нюанси на материала.

Все пак съществува единно мнение относно някои наистина спорни моменти, като например:

• Имаме крайна редакция на Петокнижието. То не е написано изцяло, а само частично от Моисей или от който и да е друг човек, живял не по-рано от XIII век пр. н. е.

• Петокнижието, с което разполагаме, се състои от събрани заедно различни писмени източници. Всички те се основават на по-ранни устни традиции и са съществували за дълъг период от време като истории, разказвани и преразказвани безброй пъти.

• Различните източници са създавани в различни периоди от историята на Древния Израил.

• Всеки от тези източници съдържа характерен ред от съображения и широка гама от възгледи: за Бога, за Израил, за религиозно значимите неща.

• Източниците може да не са и всъщност не са достоверни за сюжетите, които предават, иначе казано - не могат да дават и вероятно не дават исторически точна информация за древната история и историята на предците или за изхода и живота на Моисей. Така че е наистина трудно да се опознаят събитията, описани в Писанието, от началото на времената до момента, когато народът на Израил бил (възможно) готов да стъпи на Обетованата земя веднага след смъртта на Моисей.

• Всеки източник обаче може да даде полезна информация за периода, в който е бил съчинен.

• За съжаление, тъй като не знаем със сигурност (с изключение на „Второзаконие“) кога е станало всичко, малко вероятно е да разполагаме с достатъчно данни, за да напишем истинската история на Израил.

Устни традиции и културни паралели

Какво можем да кажем за устните традиции, положени в основата на писмените източници, на които се основава цялото Петокнижие? Не много, с изключение на някои моменти, на които вече обръщах внимание: историите за първобитните времена, за предците, за Моисей, за изхода и за получаването на Закона са съществували в различни части на страната, която е трябвало да стане Израил след доста дълго време. В различните региони повествованието е придобивало своите особености: различно разбиране за Бога, за религиозните практики, за героите на историята. Някои сюжети (например, включени в Яхвист) принадлежат на южната част на Израил, други (например, от „Второзаконие“) – на северните.

Съществува удивителен факт относно ранните сюжети или поне изглеждал удивителен за изследователите от XIX век, които го открили (а по принцип няма нищо забележително в него). Учените забелязали, че устните разкази често били под влияние на преданията на други народи от Близкия изток. Европейските и американските библеисти (честно казано, единствените по онова време) предполагали, че повествованието на Петокнижието е било уникално, за разлика от Библията. Археологическите находки обаче доказвали красноречиво обратното. Древният Израил не бил толкова отдалечен от своето обкръжение, както се смятало някога.

Енума елиш

Между 1848 и 1876 г. при разкопките на древния град Ниневия били открити седем таблички, които публикувал сътрудникът на Британския музей Джордж Смит. Около 1100 стихове са написани с клинопис и имат значителни сходства с мита за сътворението от глава 1 на „Битие“. Разбира се, те съдържат и много съществени разлики. Авторите (или авторът) на стихотворението били вавилонци, а не израилтяни, те не се покланяли на един Бог, а признавали множество богове. Основният текст разказва за Мардук, който станал върховно божество след сакрална битка със своите небесни врагове. Разказът имал за цел да покаже, че именно този вавилонски бог е най-достоен за поклонение. Текстът завършва със сюжет, в който се разказва как всички други богове дошли да признаят и да се прекланят пред Мардук като цар и бог – покровител на Вавилон.

В повествованието намираме разказ за Сътворението на света с удивителни паралели със Свещеното писание. Стихотворението започва с думите: „Когато горе не е назовано небе, долу земята не е спомената с име...“ Думите „когато горе“ в оригиналния текст звучат като „енума елиш“, което служи за название на цялата поема. Понякога я смятат за вавилонски епос за сътворението на света, което е малко погрешно, защото сюжетът за сътворението на света заема само малка част от цялото повествование. Въпреки това е удивително колко много редовете на епоса напомнят първите стихове на „Битие“. Въпреки че те често се превеждат като „В началото Бог сътвори небето и земята. Земята беше безформена и пуста“, алтернативният превод звучи така: „Когато Бог започна да създава небето и земята, земята беше безформена и пуста“, което много прилича на началните редове на „Енума елиш“. Удивителни са сходствата между двете концепции и лексиката между двата сюжета за сътворението. Един учен, Александър Хайдел (Alexander Heidel), дори нарича своята версия на текста „Вавилонско Битие“.

Сходството между повествованията обикновено се смята за твърде значително, за да бъде случайно. Вавилонската версия не би могла да заеме своите образи, метафори и лексика от „Битие“. Съществува мнение, че „Енума елиш“ е създаден и публикуван във Вавилон през XII в. пр. н. е. От своя страна, Жреческият кодекс възниква няколко века по-късно: малко след като Юдея е превзета и вождовете и благородниците са пленени от вавилонците. Може да се заключи, че авторът на източника се основава на повествованието „Енума елиш“, приспособявайки го към своя светоглед: Бог е създал света, а не вавилонският Мардук.

Епосът за Гилгамеш

През 1853 г. в разрушен дворец на Ниневия били открити фрагменти от друг древен текст. Те, също написани с клинопис, били намерени от Джордж Смит. Текстовете съдържат един от най-великите епоси на античната литература, наречен така в чест на неговия главен герой Гилгамеш, цар на град Урук в Южна Месопотамия. Оттогава са открити множество фрагменти от епоса и са събрани заедно. Те разказват историята на великия герой Гилгамеш, особено за неговите отношения с дивия и нецивилизован, но вече покорен Енкиду.

Сюжетът на епоса е доста разпокъсан, прескача от едно описание на друго, но въпреки това съдържа удивителни паралели с древната история на „Битие“. Например, намираме такива в повествованието за Райската градина. Историята за потопа има безпогрешни сходства с подобния сюжет в „Битие“. В един момент от повествованието Гилгамеш среща безсмъртния човек на име Утнапищим. Той разказва на нашия герой как се спасил от наводнението, изпратено от боговете да унищожи всичко живо на земята. Боговете казали на Утнапищим „да вземе на борда на лодка, която трябва да построи, семена от всичко живо“. Те го научили как да направи лодката и му обяснили какви трябва да бъдат нейните размери. Боговете казали също така на Утнапищим да прибере своите роднини. Завалели дъждове, започнал потопът, загинали всички народи. Лодката се спряла на една планина. Когато водите се оттеглили, Утнапищим пуснал гълъб, който се върнал, без да намери място за кацане. След това пуснал лястовица, която също се върнала обратно. Гарванът не се върнал. Излизайки от лодката, Утнапищим принесъл жертви на боговете.

Описаните събития имат явни паралели със сюжетите на „Битие“ и те определено не са случайни. Въпреки това, библейското повествование не би могло да повлияе на месопотамския мит. Най-ранните разкази за Гилгамеш са датирани преди 2000 г. пр. н. е., иначе казано - много векове преди историята за Ной.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Жреческият кодекс, разказващ за Сътворението на света, Яхвист, разказващ за Едемската градина, а също така и сюжетът за потопа имат неоспорими сходства с месопотамските митове, съществували много преди появата на източниците, на които се основава повествованието в „Битие“. Публикуваните открития от XIX век предизват истинска сензация сред учените и образованата публика. Те продължават да вълнуват читателите и днес, особено онези, които не разбират, че библейските сюжети не са уникални или първи по рода си в Древния свят. Създава се впечатлението, че библейското повествование е било повлияно от подобни истории, разказвани от представителите на други религии. Учените стигат до извода, че библейските сюжети трябва да се разглеждат не като историческо описание на реални събития, а като митове за Бога и легенди за предците, които помагали на израилтяните да разберат по-добре кои са те, откъде са дошли и как е възникнал светът.

(Следва)