ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

(продължение)

Той попълва готовия формуляр на пълномощното с моето име и обяснява, че до третия блиндаж вляво има кон, с който трябва да стигна до село Семьоново. Пътят е прав, минава през незамръзваща рекичка и отива до селото. До там и назад, точно преди идването на Молдаванов.

– Ясно!

Пъхам пълномощното в планшета. Вървя наляво, първи, втори, трети блиндаж. Гледам – за един стълб без жици е вързан кон. Вместо седло на гърба му има възглавница, пристегната с въже. Изумление и недоумение.

Аз съм московчанин и никога не съм яздил, дори в училището не ме учиха. Кон, а нито седло, нито шпори. Опитах се, хващайки се за възглавницата, да се издърпам с ръце, но тя се плъзна надолу, безуспешно. Тогава видях на поляната един пън. Развързах юздите от стълба, стъпих с единия крак на пъна, хванах се с двете ръце за гривата и се озовах върху възглавницата. Дърпах юздите – конят тръгна. Ударих го леко с токовете в ребрата – потегли в тръс. Всеки миг ме подхвърляше нагоре, не можех да се нагодя към ритъма. За да не падна, постоянно се вкопчвах в гривата, прегръщах шията на коня и несъзнателно дърпах юздите ту надясно, ту наляво. Конят върти глава, спира и ме гледа тъжно.

След около двадесет минути започва да ме боли всичко между краката и аз сменям положението, свесвайки краката на една страна, ту надясно, ту наляво, въртя се и не мога да намеря оптималното положение.

Пътят опира в река. Брод. За да не ми влезе вода в ботушите, трябва да вдигна краката си. По чудо запазвам равновесие и се озовавам на другия бряг. Покрай огради и порти преминавам през село, заето от някакво военно подразделение. Последния километър вървя пеша, водейки коня след себе си.

Картографският отдел е в тила, в запазена къща. Завързвам юздата за оградата. Получавам картите. Това е доста тежка ролка, около пет килограма. Не се сетих да поискам да ми я завържат и я държа под мишницата.

С единия крак стъпвам на оградата, а другия прехвърлям. На коня съм. Търпя болка и неудобства. Яздя. Внезапно небето се покрива с облаци, гръм, мълния и ураганният порив на вятъра едва не ме събаря. Хващам се с две ръце за гривата, и ролката пада на земята. От удара обвивната хартия се разкъсва, вятърът грабва картите, и някои от тях вече, като птици, се въртят във въздуха.

Скачам от коня, едва успявам да притисна с усилие към покритата със сняг земя повече от половината карти. За щастие, наблизо има камък, слагам го отгоре, след това тичам по вятъра, ловя и в крайна сметка събирам всички разлетели се карти. Оглеждам се. Конят го няма. Докато гонех своите птици, беше избягал.

Свалям гимнастьорката, завивам картите с нея и с подтиснато настроение се влача пеша по посока на щаба.

Селото. До последната къща за оградата е завързан моят кон с възглавницата. Някой от войниците или офицерите от частта, разположена там, е успял да го спре.

Щастлив съм. Изглежда, че успях да изпълня първата си армейска задача.

Опирам се на оградата, качвам се на възглавницата, преминавам през речния брод, завързвам коня за стълба, обличам гимнастьорката, слагам колана и портупея.

Докладвам за изпълнението на задачата.

Два часа командващият артилерията на армията, неговият заместник по противовъздушната отбрана подполковник Степанцов и заместник-началникът на свръзките на армията капитан Молдаванов мислеха какво да правят с нас. Те вече бяха получили заповед от командващия фронта за формирането на отделна 100-на рота ВНОС (Въздушно наблюдение, оповестяване и връзка – П. Н.) към щаба на армията, но не знаеха каква ще бъде нейната задача и как ще бъде организирана в условията на първия ешелон на армията. Решението беше прието условно. На мене и на Олег бяха предадени около сто и петдесет резервисти: пехотинци, свързочници, артилеристи, някогашни лагерници. Половината от тях постъпили от болници след раняване, а половината доброволци и бивши излежаващи наказание от резерва на фронта.

В рамките на един месец трябваше да ги обучим на всичко, което научихме в нашето Бирско военно училище.

Вечерта, от болницата след раняване, дойдоха командирът на ротата Рожицкий и интендантът – старши лейтенант Шчербаков.

За задачите на службата ВНОС в армейски условия те нямаха никаква представа и изцяло разчитаха на мене и на Олег Корнев.

Щабът на ротата, състоящ се от командира, неговия ординарец, взвода за управление, интенданта, писаря, радиостанцията РСБ в джип с трима радисти, двата коня за яздене, конният транспорт, състоящ се от няколко каруци с коне и войници към тях, бръснаря, шивача, както три или четири камиона с шофьори и готвача, се настани временно в празното тилово село Сергиевское.

Още на следващия ден започнаха да пристигат групи войници. След три дена ротата беше оформена и започнахме да провеждаме учебни занятия.

След месец цялата рота трябваше да бъде приведена в бойно състояние и да започне бойни действия.

Дойдоха трима офицери: кандидатът на техническите науки старши лейтенант Алексей Тарасов, артилеристът старши лейтенант Грязютин и свързочникът лейтенант Кайдриков. Те присъстваха на всички наши занятия и усвояваха новата професия наред с войниците. Всеки взвод сега се състоеше от шест поста за връзка и наблюдение, които трябваше да бъдат разположени край бродове и на големите височини.

Армията по фронта обхващаше осемнадесет – двадесет километра и в дълбочина се простираше на площ от един до двадесет километра. По този начин под наше наблюдение трябваше да попадне цялата територия на армията с всичките прикрепени към нея части. Трябваше да създадем наша паралелна система за връзка с щабовете на корпусите, дивизиите, летищата, отделните артилерийски бригади, зенитните подразделения и всички армейски свързочни възли.

На 26 декември в 16:00 капитан Молдаванов ми нареди да положа в рамките на четиридесет и осем часа четиридесет километра телефонен кабел и да организирам на височините в района на селата Калганово, Касково и Чунегово шест поста за наблюдение и връзка.

Междувременно, както вече писах, само месец по-рано получих на разположение от резерва на армията четиридесет и осем пехотинци.

Двадесет и двама от тях бяха в резерв след поредно раняване, около осем души от кадровите части бяха преживели и финландската война, и отстъплението през 1941 г., имаха в миналото по две-три ранявания и бяха наградени с медали, трима бяха повишени в звание сержант, а на двама – Корнилов и Полянски – беше присвоено званието старши сержант.

А двадесет и шест от тях все още не бяха помирисвали барут, попаднали в резерв от затворите и лагерите – едни за хулиганство и намушкване с нож, други за дребни кражби. Бяха осъдени на кратки срокове затвор, по време на които подаваха рапорти, че искат да изкупят вината си с кръв и подвизи.

Всички те бяха още много млади, на възраст от осемнадесет до двадесет години, и наистина, във войната, докато тя се водеше на територията на страната, докато не започнаха трофейните кампании през 1945 г., докато в Източна Прусия не се сблъскаха с вражеското гражданско население, те се оказаха най-храбрите бойци, способни на необичайни решения. Сред тях имаше и любители на хвалбите, и хора безчестни и страхливи, но онова истинско чувство за сътрудничество и взаимопомощ между войниците, увереността в крайната победа, онова чувство на патриотизъм, което през 1943 г. цареше в армията, ги караше да крият своите недостатъци, не искаха, а вероятно и не можеха да бъдат различни от всички свои другари.

Тоталитарна държава, хора ватници, „совки“ (ватници, совки – подигравателни наименования на хората със съветско съзнание – бел. П. Н.) - осъзнаването на всичко това дойде при мене значително по-късно.

Тогава – и това е много важно за разбирането на тези отделни колизии на войната, които написах под формата на изповед шестдесет години по-късно – тогава, въпреки различията в образованието, семейното възпитание и духовния опит, ги възприемах като свои приятели и донякъде, бидейки офицер – като свои деца. В процеса на обучение се стараех да им предам всичко, което знаех, четях им вечер стихове на Пушкин, Пастернак, Блок, Библията и драмите на Шекспир и никога в живота си не съм имал по-добри и по-възприемчиви слушатели.

Двадесет и четири дни по осем часа в денонощието ги обучавах на всичко, което бях научил във военното училище: телефония, прокарване на линии за връзка, начини за отстраняване на прекъснат кабел, устройство на телефонните апарати и полевите радиостанции, авиация. Но и строева подготовка, и овладяване на оръжието, винтовки и автомати, и стрелба с тях по цели. И с гранати ме снабдиха, и ги хвърляхме от укритие – обикновени, с дръжки, и лимонки, и трофейни немски гранати. И трофейни немски автомати имахме, учех ги да пълзят по корем, занимавахме се с устави, запознавахме се с немските самолети, да ги разпознаваме по звука на моторите им, работехме на полевите радиостанции. За обучението на новаците, без съмнение, ми помагаха опитните мои сержанти. С една дума, за двадесет и четири дни, с по-голям или по-малък успех, превърнах бившите пехотинци, минометчици и лагерници в свързочници. Научиха се на почти всичко и дойде денят, когато получихме винтовки, автомати, патрони, гранати и шест коня с каруци. Но в армейските складове по някаква причина нямаше нито необходимите ни петдесет километра кабел, нито зумери, нито индукционни телефонни апарати. (Мисля, че в края на 1942 и началото на 1943 година дефицитът на кабел в ротите, батальоните, полковете и дивизиите се обясняваше, както и много други неща, с все още невъзстановените загуби от кошмарното отстъпление на нашите армии през 1941 година. Вече към средата на 1943 година с такива неща, по правило, не се сблъсквах.) Трябваше да ни изпратят и кабел, и апарати, и радиостанции. Обещаха, но кога ще се случи това, никой не знаеше.

Именно затова заповедта на капитан Молдаванов от 26 декември 1942 г. ме изненада изключително.

– Другарю капитан, – казах му, – не мога в рамките на четиридесет и осем часа да положа четиридесет километра телефонен кабел. Нямам нито един метър и нито един телефонен апарат.

– Лейтенант Рабичев, получихте заповед, изпълнете я и докладвайте за изпълнението след четиридесет и осем часа.

– Но, другарю капитан…

– Лейтенант Рабичев, кръгом марш!

И аз излязох от блиндажа на началника на свързочниците, и стигнах на кон до селото, където временно беше настанен в тила моят взвод…

В състояние на пълна обърканост разказах на сержантите и войниците си за неизпълнимата заповед. За мое учудване, вълнението и тъгата, които ме бяха обхванали, не само не им направиха никакво впечатление, но, напротив, невероятно ги развеселиха.

– Лейтенанте, намерете телефонни апарати, кабелът ще бъде тук след два часа!

– Откъде? Откъде ще го вземете?

– Лейтенанте, мамка му, всички така правят, това е обичайна история, на сто метра от нас минава дивизионната линия, покрай шосето са прокарани линиите на няколко десетки армейски съединения. Ще отрежем по един и половина – два километра от всяка, изпратете петима души в тила, там е цяла мрежа от линии на втория ешелон и можем да отрежем по три-четири километра. До сутринта никой няма да забележи, а ние през това време ще изпълним задачата си.

– Това какво означава, предлагате да разрушим цялата система за армейска връзка? Няма да извърша престъпление, какви други варианти има?

Сержантите ми псуват и се вкисват.

– Има още един вариант, – казва радистът Хабибулин, – но е опасен: напречно и надлъжно по неутралната зона има наши и немски неактивни линии. Но зоната е тясна, германците стрелят, забележат ли ни, ще заработят и картечници и миномети, можем да не се върнем назад.

– В шест сутринта ще отидем в неутралната зона, аз отивам, кой е с мене?

Мрачни лица. Никой не иска да попада под минометен, автоматен или картечен обстрел. Гледам най-интелигентния си старши сержант Чистяков.

– Ще дойдеш ли?

– Ако заповядате, ще дойда, но ако немците ни забележат и започнат да стрелят, ще се върна.

– Аз също ще дойда, – казва Кабир Талибович Хабибулин.

И така, аз, Чистяков, Хабибулин и моят ординарец Гришечкин. Това сме всичките.

В шест сутринта, съгласувано с пехотинците на фронтовата линия, излизаме в неутралната зона. Пълзим по корем, прилепени към земята, потни, навиваме на катушки около триста метра кабел.

Отдалечихме се на около сто метра от нашите пехотинци, когато немците ни забелязаха.

Заработиха немските миномети. Чистяков ме хвана за ръкава.

– Назад! – вика той с пресипнал от вълнение глас.

– А кабелът?

– Ти си луд, лейтенанте, веднага назад.

Гледам изплашените очи на Гришечкин и самият мене ме хваща страх.

За щастие пехотинците от наблюдателния пункт се свързаха с нашите артилеристи и те започнаха яростен обстрел на немските окопи.

Мръсни, с триста метра кабел, допълзяваме до нашата фронтова линия, задъхани, прехвърляме се през бруствера и падаме на дъното на окопа. Слава Богу – живи сме. Всички псуват и са разстроени. Чистяков ме гледа с омраза. След час и половина заповядвам на Корнилов да изреже линиите на съседите, а сам отивам в дивизионния възел за връзка и се запознавам с неговия началник старши лейтенант Покрас, брат на известния композитор,.

Обясняваме си кой къде живее в Москва. Разказвам му за Осип Брик, а той рецитира нещо наизуст от „Възмездие“ на Блок. Говорим, говорим. След един час той ми заема пет телефонни апарата. През нощта полагаме с престъпно откраднатия кабел всички планирани линии и сутринта докладвам на капитан Молдаванов за изпълнението на задачата.

– Браво, лейтенанте, – казва той.

– Служа на Съветския съюз, – отговарям аз.

Молдаванов прекрасно знае механиката на полагането на нови линии в неговото владение. Общата дължина на километража не е намаляла. Утре съседите, за да възстановят нарушената връзка, ще ме отрежат от щаба на армията. Вдругиден без връзка ще остане зенитно-артилерийската бригада. Аз вече не се притеснявам. Игра „без загуба“: слава Богу, моите свързочници набират опит. Декември 1942 година.

(Следва)