ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА

(продължение)

Писмо до Виктор от 2 януари 1942 година

„Занятията при нас вървят с пълна сила. Свободно време не остава… В едно отношение тук много не ми върви.

Откраднаха ми новите кожени ръкавици, а вчера се опитаха да откраднат шинела ми. Тук това е често явление. За съжаление, крадецът не беше заловен, иначе можеше да отиде в ареста…“

Писмо до Виктор от 28 януари 1942 година

„Напоследък получих бойно кръщение по линия на нарядите. Понеже съм бавен, два пъти ме караха да пълзя на двора по корем. Не винаги успявам да се измия сутрин… По всичко останало се чувствам сравнително добре. Ученето тук не е трудно… но сънят и сънливостта ми пречат да получавам добри оценки. Заспивам почти на всички уроци и спя по време на самоподготовката…

Хранят ни добре, но порциите са малки и, освен това, имам проблем със скоростта, с която ни заставят да поглъщаме храната.

Занимавам се с обществена работа: като юрист съм член на другарския съд, а като литератор – член на редакционната колегия… Ти се оплакваше, че не излизаш на чист въздух. Ние тичаме по улиците принудително. Класните стаи и учебните сгради се намират в различни краища на града… Всяко зло за добро.“

След два дена по време на строя командирът на взвода откри, че нямам заден ремък на шинела. Точно такъв, без ремък, го получих от склада, но това беше подробност – пет непоряда.

Заедно с непохватния като мене Денисов носим, опитвайки се да не се подхлъзнем, вода от незаградената дупка и я изливаме в мивките, цепим дърва, мием подовете след отбоя.

А ремъкът?

Ремъкът е специална история. В училището за няколко стотин курсанти не достигат три задни ремъка на шинелите. А междувременно, за липсата им, командирите на взводове даваха на курсантите по пет–десет непоряда.

Започнах да заспивам на теоретичните занятия. Беше десетия ден от престоя ми в училището, а списъкът на нарядите ми не намаляваше, а се увеличаваше и достигна до двадесет. Намирах се в състояние на безпросветна катастрофа: краката ми са мокри, носът ми тече, очите ми се затварят сами. Преди отбоя се обърнах за помощ към курсантите от моя взвод.

Безнадежност, умора в речта ми. Досега моите курсанти ми се присмиваха, но тук имаше нещо пронизващо – не просто умората, а крайната абсурдност на моето положение порази всички. Решиха заедно да намерят ремък в столовата.

Столовата беше на километър и половина от казармата и учебните корпуси.

Всички се строяваха вече с винтовки дореволюционен модел. На тях бяха прикрепени щикове и така ставаха много тежки.

Междувременно старшината на ротата три минути след началото на поредния марш командваше:

– Запей!

Курсант Василевский започваше да пее:

Школа красных командиров Комсостав стране родной кует, В смертный бой вести готовы За трудящийся народ!..	Училището за червени командири командния състав на родината кове, в смъртен бой да ни водят са готови за трудещия се народ!..

В края на ноември калта по улицата, водеща към столовата, замръзна и се образува повърхност от ями, хлъзгави участъци и неравности.

Марширувайки, всички се спъваха, а аз вместо с левия крак вървях напред с десния.

Но това все още беше възможно. След думата „народ!..“ старшината обикновено командваше: „Бегом марш!“ И тогава започваха чудеса: сапьорните лопати по време на бягането се мотаеха между краката, противогазите се плъзгаха и се озоваваха между паласката и ръката с винтовката (поради тежестта ѝ трябваше да я прехвърляме от дясната в лявата ръка и обратно), заради неравностите и хлъзгавите участъци строят се разпадаше. Спъвайки се, при опасността да падна, изтичах напред и, за да не пробода съседа си с щика при падането, задъхвайки се, без да помня себе си, изскочих от строя. И тогава команда:

– Взвод! На място марш!

Взводът в този момент е вече задъхана тълпа, но аз, изскочил извън нея, отново се оказвах в центъра на вниманието, и старшината с ядосан, дрезгав глас крещеше:

– Курсант Рабичев! Десет непоряда! – А след това: – Запей!

На дванадесетия ден по време на сутрешната проверка заспах в строя, паднах с поставен щик и вече не помня какво наказание получих.

25 декември 1941 година

„Скъпа мамо! Изобщо не мога да свикна с положението си, главно защото не умея нито да вървя в строя, нито да бягам. Първите месеци на това гледаха през пръсти, но сега буквално не ми дават покой. Всеки се опитва да ме уязви някак си. Струва ми се, че никога няма да науча да вървя в строя и че ще ме държат в училището, ако изобщо ме държат, до края на войната. Така че рискувам да стана вечен курсант. Омръзна ми да ходя с мокри валенки. Хремата и кашлицата не ми минават. Закъснявам за строя и получавам наряд след наряд. Мия подовете, нося от дупката кофи с вода, цепя дърва, чистя тоалетните и така нататък.

На 23 февруари, в деня на Червената армия, получих отпуск, обиколих всички столове в града и накрая се наядох добре. Целувам те! Льоня...“

Вечер в часовете по самоподготовка (два часа) наваксвах по учебниците това, което проспивах в клас: електро- и радиотехника, телефония, устави – и на занятията получавах шестици.

Това ме спасяваше. Но аз пак се отклоних от темата.

26 декември 1941 година

В съблекалнята пред столовата бяха разположени закачалки за шинелите на всички роти и взводове от училището, за всеки взвод - около четиридесет кукички, около всеки четиридесет шинела на пост, за да не бъдат откраднати - по двама курсанти. Планът беше следният: пред закачалките на съседния взвод да имитираме спор, готов да прерастне в бой.

Някой от курсантите трябваше да потърси помощ от дежурните на въпросния взвод и на всяка цена да отвлече вниманието им от охраняваните шинели, докато двама наши курсанти трябва да отрежат с ножици ремъка от първия шинел, попаднал им пред очите.

Операцията успя. След завръщането от столовата заших новия ремък на своя жълто-сив, съвсем не с цвят хаки, шинел.

За съжаление, на третия ден след закуската ремъкът на шинела на курсант Сиротинский липсваше. На следващия ден операцията под формата на „бойна задача“ беше повторена.

В тази „огромна битка“ за два ремъка участваха всички курсанти от училището, а може би и няколко випуска от училището през цялата война.

Офицерите от всички рангове в училището многократно повтаряха известната крилата фраза на Суворов: „Тежко в учението – лесно в боя!“ Закуската явно влизаше в понятието учение.

Старшината заделяше за закуска пет минути.

Двама курсанти разрязваха няколко самуна черен хляб на филии.

Те бързаха и филиите се получаваха за едни дебели, за други тънки. Това беше лотария, нямаше време за спорове и възражения. На масата вече имаше супа от полуизгнила цаца, която трябваше да се гълтат с костите. За второ ястие всички получаваха просена каша.

През първия ден не можех да ям нито супата, нито кашата и ги смених за четири компота.

Оказа се, че съществува разработена практика за размени. За супа – два компота, за второ – четири, за хляб и захар – второ или обратното.

Полугладното съществуване, с което все още не се бях сблъскал, разработваше типични пазарни стокови отношения, които изобщо не съответстваха на представите на „цивилните“.

Тичането от столовата към учебните корпуси не се различаваше от тичането от казармата към столовата.

Веднъж направих сериозно провинение. Прескочих чугунената ограда, отделяща училището от града. Умирайки от глад, се скитах в търсене на пирожки с цвекло – други в Бирск не се продаваха, – намерих такива в някакъв служебен бюфет, нахраних се до насита и при излизане на улицата попаднах в ръцете на комендантските, чиято цел беше да хваща курсантите, ходещи из града без разрешение за отпуск. Командирът на ротата и командирите на трите взвода ме разпитваха дълго и решиха да предадат делото на военен съд. Помня как ме поставиха временно под стража и душата ми падна в петите.

Зачеркваше се целият ми предишен живот. Вечерта ме затвориха в ареста. Жестокото наказание беше предизвикано от случайно съвпадение. Подобно на мене и едновременно с мене през оградата прескочил курсант от друг взвод и, за разлика от мене, не се върна в казармите, а дезертирал.

Очевидно, опитвайки се да се докарат пред началството и да се оправдаят, ни бяха събрали заедно. В началото мислех, че всичко е сериозно, а после разбрах, че това е някаква игра, но каква точно, не знаех. Вечерта при мен в килията дойде заместик-командирът на взвода Гурянов и каза:

– Не се паникьосвай! Всички разбират, че не си възнамерявал да дезертираш от училището, но офицерите нямат тютюн. Пиши на майка си в Уфа да ти донесе веднага два пакета лек тютюн, донесе ли ги – всичко ще е наред. Пиши писмото, утре ще бъде в Уфа.

Написах писмото, а на следващия ден майка разменила на пазара в Уфа сакото ми за три пакета „Златно руно“ и си взела три дни отпуска. В Москва тя беше заместник-директор на Експерименталния завод за режещи инструменти, и като човек от партийната номенклатура, я назначиха в Уфа за началник на конния транспорт в града. За десет часа чифт коне я докараха по утъпкания зимен път до Бирск. След като разбра за какво става дума, отиде на среща с началника на училището и му подари пакет тютюн. Той ѝ разреши свиждане с мене.

Тя влезе в килията, сложи на масата един самун черен хляб и ми даде два пакета тютюн, които предадох веднага на Гурянов. След един час, при смяната на караула, ме освободиха от килията и сержантът ми предложи след тричасова среща с майка ми да се върна във взвода.

Инцидентът с трибунала, за общо удовлетворение, беше приключен, само че, разговаряйки с майка ми в килията, незабелязано, отчупвайки по малко, изядох уфимския самун хляб.

(Следва)