ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА (3)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА

(продължение)

Състоянието на краката ми доведе майка до ужас. Връзките, с които бяха зашити подметките на моите валенки, отдавна бяха изгнили. Гвоздеите, с които склададжията се опитваше да закове подметките, изскочиха и от двете отворени дупки, като от раззинати уста, стърчаха прогизнали, полуизгнили, лошо миришещи партенки, където в застарялата мръсотия плуваха моите мокри замръзващи крака.

Надничах от време на време в склада, но не можах да намеря никаква подходяща замяна. А сега, изведнъж, разбирайки, че майка ми е дошла от Уфа, склададжията притича с чифт нови американски военни ботуши, нови партенки и нови навуща.

Никога не съм се чувствал толкова комфортно, но отново се появи огромна разлика: целият училищен състав с черни кирзови ботуши, а аз - с високи жълти ботуши и нови кафяви навуща, така че отново цялото внимание беше насочено към моята неспособност да вървя в крак – всички напред с левия крак, а аз с десния. Пет непоряда.

Нима някога ще започна да ходя като всички останали?

Мама замина за Уфа, а на следващия ден, след ставане от сън, командирът на взвода нареди на всички курсанти да сложат противогази. Настъпи денят за химическа подготовка.

Писмо на Виктор, Магнитогорск, 21 януари 1941 г.

„Скъпа мамо! Пишеш, че при Льоня всичко е зле. Очаквах, че така ще бъде. В началото всичко е тежко, а в настоящия момент особено за Льоня, но имай предвид, че има много по-лоши места...“

Писмо, 8 февруари 1942 г.

„Поради недостатъци на шинела ме караха да пълзя по корем. Това се практикува при нас след обяд. Но шинела днес го смениха. Освен това ни разоръжиха. Досега ни караха да носим денонощно противогази и сапьорни лопати (приятна комбинация).“

Писмо на Виктор, Магнитогорск, 24 февруари 1942 г.

„Скъпи Льоня! Изпитите приключиха, свършиха на 14 февруари, и започна безспирна строева подготовка по десет часа на ден, чакаме всеки момент заповед производство, а кога ще стане това? Казват, след 5...10...15 дена. Питаш ме как ще завършим? Основно като лейтенанти и младши лейтенанти в зависимост от това кой какви отношения има с командирите на взводове.

В минали писма хвалех безразсъдно нашите хора. Но усетили близкото заминаване, те започнаха да се държат зле. Досега ми се размина само с това, че ми откраднаха задния колан на шинела...

Между другото, видях английски танкове. Направени са изпипано, но нашите са много по-мощни, по-добри и вероятно дори по-удобни. А засега бъди здрав! Витя.“

20 февруари 1942 г., мое писмо до Уфа

„Скъпа мамо! Поръчах за утре телефонен разговор, но не зная какво ще стане. Имам една молба: откраднаха ми кърпата за лице, ако имаш, изпрати ми по пощата най-старата и най-дупчената за отчет. Тук е важно само името кърпа. Целувам те, Леня.“

Как винаги, в ръката ми пушка с поставен щик.

– При нозе! – командва старшината.

Отдясно на колана сапьорна лопата, отляво – паласка с натрошени тухли и сумката на противогаза.

– На рамо! Ходом марш!

Минават три минути и стъклата на противогаза се запотяват. Нищо не се вижда.

– Бегом марш!

Взводът тича от портала на училището на улицата, която води към столовата.

Хлъзгави места, неравности, дупки, щикове. Опитвам се да открия с десния лакът къде е десният ми съсед, а с левия – къде е левият, краката ми треперят, мисълта ми е само една – как да не падна и да не пробода с щика съседа си. Вероятно можех да избърша стъклата на противогаза с лявата си ръка , но с нея се държа за ръкава на левия съсед, краката ми треперят и се разминават, дишането ми прекъсва от липсата на въздух, а старшината:

– Бегом марш!

Някой в строя пада. Команда:

– Стой! На място марш! Изтрий противогазите! Бегом марш!

След три минути стъклата отново се запотяват. Съседът отляво, хриптейки, ме съветва да отвинтя маркуча на противогаза от филтъра в сумката. Отвинтвам с лявата си ръка маркуча. Дишам с пълни гърди, но измамата не убягва от вниманието на старшината.

– Стой! Курсант Рабичев, излез от строя!

Идва при мене и изважда маркуча от чантата:

– Десет непоряда!

Зачервени, мокри, потни, стигаме до столовата. Наказват ни. Имаме три минути за ядене. Две лъжици супа, две глътки каша, хляба и захарта в джоба.

Строяваме се.

– Сложи противогазите!

Това е ад и няма изход от него. Падаме, ставаме, добираме се до учебните корпуси. Там са просторните класни стаи, всеки има място зад своя масичка, но противогазите не трябва да се свалят. Лекция по електротехника, монотонният глас на лектора не достига до съзнанието. Взводът спи.

Команда:

– Стани! Изтрий противогазите!

По стъклата текат струйки пот, но за десет минути всичко се вижда. Записваме в тетрадките и един по един заспиваме.

Сваляме противогазите вечерта преди двучасовите занятия по самоподготовка. А по време самоподготовката чистене на оръжието, което не може да се почисти.

Лейтенантът гледа в мръсната цев от 1910 година и дава три непоряда.

Писмо от 21 май 1942 г.

„Пролетта донесе със себе си слънце и мръсотия и въпреки че обувките ми се мокрят отдолу, съхнат отгоре – това е добре!.. Случи се чудо! Получих „добър“ по строева подготовка и така се превърнах от „среден“ и посредствен курсант в добър...“

Свършва месец май. Стотиците наряди не минаха напразно. Научих се да марширувам в крак, но сега се появи нова трудност. Взводът се разделя на групи по осем души и всеки по ред става „командир на взвод“.

Уставите са научени наизуст, всички възможни команди са научени наизуст, а сега – практика.

Командвам:

– Мирно!

А лейтенантът крещи:

– Остави! Повтори пак.

„Свободно“ се получава, но „Мирно!“ – никак. Вслушвам се как командват другите. Те разделят кратката дума на части: „Миррр!... но!“ Аз също я разделям, но се получава пълна глупост. „Мир... но“. („Но“ какво? Но не е мирно?)

Изглежда, че всичко е в грубостта на командата, в хрипливостта, в рязкостта, в плашещата изненада, а при мене пак има нещо интелигентно. Моите курсанти се смеят, а аз се ядосвам и командвам: „Миррр...“ – дълго „ррр“, като ръмжене и никакво „н“, а на висок глас: „ООО!“, „Миррр...О!“ И по някаква причина никой не забелязва, че съм глътнал буквата „н“, а лейтенантът:

– Е, научи се, браво, и давай нататък с по-малко интелигентни трикове.

А аз съм ужасно радостен. „Миррр-о!“

„Ходом марш“ е също интелигентен трик. Чудесно е, когато е „Хо-дм арррш!“ Това е вече по армейски.

По теоретичните дисциплини имам шестици, по строева подготовка имах по милост „три минус“, а сега „четири“.

До лятото ще стана пълноценен курсант, но „тежко в учението – леко в боя!“. Два непоносими дни в седмицата – химическа подготовка и тактика.

Струва ми се, че е още април 1942 г. Пушката с щика тежи около един пуд, сапьорната лопата, паласката с тухли, противогаза… „Бегом… аррш!“ – километър, километър и половина, два... Някой пада и губи съзнание, но бягането продължава, падат още трима курсанти. В края на третия километър команда:

– Легни!

Всички се хвърлят на замръзналата, покрита с тънък слой сняг поляна.

– Пълзешком напред марш!

Майорът, който провежда занятията по тактика, е малък на ръст, но гласът му е удивително гръмовен бас. Той бяга лесно, на хълбока си има само наган, обут е в лачени ботуши.

Задъхвам се, пълзя, накрая всичките ми сили свършват. Спирам. Половината взвод лежи зад мене, половината е напред, но никой не изпълнява командите.

Извън себе си майорът командва:

– Стани! Ходом марш!

Няма никакъв строй, всички стават там, където ги заварва командата, и тръгват напред, но на петдесет метра пред тях има река, и вървящите преди мене курсанти, като стигат до замръзналата наполовина вода, спират в недоумение, а майорът, пресипнал, зъл, безпощаден, командва:

– Легни! Стани! Свободно! Мирно! Напред марш!..

И първите влизат във водата. Те още не знаят, че това е брод, водата е до кръста, малко по-висока и започва да намалява. Мокри, излизаме на отсрещния бряг.

– Пълзешком напред!

Пълзим още петдесет метра. Взводът се накъсва. На другия бряг лежат загубилите съзнание войници. В ботушите и обувките е влязла вода, но майорът не е пълен идиот.

Пресичаме реката през брода назад, помагаме на едва идващите в съзнание курсанти да се изправят на крака. Майорът се смее. „Тежко в учението – леко в боя“

С маршировка и песни се връщаме в казармата.

По заповед отгоре Ленинградското свързочно училище е преквалифицирано в Бирско училище ВНОС КА.

Един от основните предмети сега е авиацията.

Устройство, въоръжение, технически данни, пределни височини и скорости на летене, маневреност на всички видове наши и немски самолети, ежедневно слушане на шумовете от техни мотори.

Мненията са различни. Всички знаят, че постовете на службата ВНОС, част от противовъздушната отбрана на страната, са разположени около големите градове и са съставени основно от жени. Повечето курсанти искат да отидат на фронта. Броят колко дни остават до завършването и изведнъж – какъв е този ВНОС?

– Това – казва курсантът Болшинский, – е просто абревиатура, която означава: „Войната ни заобиколи“ (на руски: „Война Нас Обошла Стороной“ – бел. П. Н.)

Но няма време за недоумения. През юли занятията се ожесточават.

Физическа подготовка. Учим се да плуваме и да скачаме от кула в река Бяла.

В резултат от първите скокове си натъртвам десния, а после и левия хълбок. Но изпълнявам всички нормативи по плуване.

През нощта по команда „Тревога!“ изскачаме на плаца. Строяваме се. Скатаваме шинелите, получаваме плащ-палатки. „Преброй се! Ходом марш!“ Бърз марш от петнадесет километра. Почивка. Някой си е протрил краката, пренавиваме партенките, разстиламе плащ-палатките, взводът заспива. „Стани!“ – още петнадесет километра.

Цветя, треви, звезди, птици, скакалци. Копаем окопи, правим комуникационни проходи, строим блиндажи. От тухления ад, от субординационната каша, от дневната пот (гимнастьорките се покриват със слой бяла сол) и нощното пълзене по корем попадаме не в башкирски дълбини, а в райски оазис.

На хълма село. Към нашата поляна край пътя слизат жени с кофи мляко, сметана, плодове. Отначало уплаха: „Нима войната дойде и до тук?“ После състрадание. Защото техните съпрузи, мъже, братя, деца са също на война и ние скоро ще отидем на фронта. И носят кошници с яйца и банички със зеле.

А нашите сержанти вече прегръщат момичетата и вдовиците.

Но на нас не ни е до любов.

Спим, спим две денонощия. На третия ден пристигат камиони с три стълба, ролки проводници, метални „котки“, куки, изолатори, чашки.

Трябва да изградим пет километра постоянна телефонна линия.

Копаем дупки покрай пътя, монтираме трите стълба по зададеното направление. Всеки е с „котки“ на краката, катерим се един след друг по стълбовете, завинтваме металните куки (не гарантирам за терминологията), закрепваме чашките. Всички видове връзки, закрепвания, усуквания, споявания, изолиране на проводниците – всеки по няколко пъти реже и свързва. Накрая прекъсваме първия отрязък, изкопаваме първия стълб, преместваме го сто метра напред, заравяме го. Ден след ден, три стълба, а зад нас дупки, дупки. Всяка свободна минута спим, спим и не можем да се наспим, и този сън, и баничките, и млякото, и сметаната, които постоянно носят жените от селото, и техните съчувствени погледи – това е неочаквано блаженство.

Пиша за дреболии и никак не мога да стигна до главното – абсолютно всички мечтаят за деня, когато на всяка цена ще попаднат на фронта, мислят за фронта като за щастлив край на занятията. Не е важно с какво звание – войник, ефрейтор, сержант, лейтенант – страната е в опасност. През юли ни четат пред строя заповедта на Сталин за Сталинград.

Там нашите братя и родители трябва да изкупят с кръвта си безумното отстъпление. Нито крачка назад. Нуждаят се от помощ.

Населението наоколо страда, постоянно питат – скоро ли ще заминем на фронта? Защо съюзниците не отварят втори фронт? Половината курсанти пишат рапорти за предсрочно изпращане на предната линия. А ние ядем сметана, спим между тревите и цветята.

В края на юли се строихме и последва тридесет километра марш до казармата и учебните корпуси.

Разглобяваме и сглобяваме, чупим и поправяме телефонни апарати, полеви радиостанции, комутатори, овладяваме уреди, режем, спояваме, зубрим устави, стараем се да овладеем на плаца техниките на щиковия бой, разглобяваме и сглобяваме нагани, пистолети, бойни винтовки, автомати, ръчни картечници и минохвъргачки.

Не носим вече сапьорни лопати, стари пушки с щикове, противогази и паласки, пълни с тухли.

На полигона стреляме по мишени с истински винтовки и нагани, от укрития хвърляме гранати – наши, немски, лимонки. Безкрайно изучаваме тяхното устройство. И безкрайно, отново и отново, учим уставите.

Преместват ни във високи и светли стаи с отделни пружинени легла, матраци, вълнени одеяла, възглавници с калъфки, но вече е средата на септември, времето се разваля, в казармите е около осем градуса, студено е и под едно вълнено одеяло не може да се стоплиш.

Отбой, три минути за събличане. През лятото най-накрая ми дадоха нови кирзови ботуши, нов шинел по ръст, вместо будьоновката – пилотка.

Повече по време на маршовете и строя не се различавам по нищо от другите, станах като всички.

Но лятото е зад нас, гладът, студът и появилите се от авитаминозата гнойни язви по краката ме измъчват.

Мия се, лягам в определеното време в своето индивидуално легло, но след десет минути започвам да треперя и зъбите ми тракат. Още три минути и курсант Денисов скача от своето легло с одеялото си и възглавницата и се устремява към мене. За да се стоплим, се притискаме един към друг, покриваме се с две одеяла и два шинела и след пет минути заспиваме.

А след петнадесет минути влиза старшината:

– Стани! Преброй се, на плаца бегом марш!

Надолу по стълбите към плаца.

– Легни, пълзешком напред марш!

След месец или два завършваме, почти всички изпити са взети.

Вече не сме същите, каквито бяхме преди десет месеца.

Старшината, както винаги, не слуша обяснения, жестокостта и твърдостта му са явно неоправдани. На плаца е кално, вали ситен дъжд.

Никой не мърда от мястото си.

Очите на старшината излизат от орбитите, такова нещо не е виждал.

- Стани!

Взводът се изправя.

– Легни!

Взводът ляга.

– Стани!..

Вече е полунощ, всички, включително и старшината, искат да спят.

– Свободно! – командва старшината и всички се устремяват към леглата си.

След десет минути зъбите ми тракат. Денисов с одеялото, възглавницата и шинела тича към мене, стопляме се и заспиваме.

След петнадесет минути:

– Стани!

Очите на старшината, както и нашите очи, са пълни с омраза. На всички е ясно, че старшината трябва да бъде наказан. Но как? И тогава идва решението, което знаем от думите на по-старото поколение курсанти. Това е легенда в училището. Опитваме се да не заспим, чакаме, докато нашият мъчител заспи, и когато това се стане, един по един се промъкваме към ботушите му и един по един пикаем в тях. Двадесет курсанти, в ботушите е зловонно море.

На сутринта старшината се събужда и потъва в нашата колективна урина.

– Стани!

Строяваме се.

– Старши сержант Гурянов, при мен! Кой се изпика в ботушите ми?

– Не зная.

– Сержант Корнев, при мен! Кой...

– Не зная.

Старшината вика командира на ротата. Той не издържа и се смее. После вика по ред курсантите, но никой нищо не знае. Процедурата се повтаря всеки ден. Старшината повече не влиза в помещението на взвода, но на плаца е свиреп. Въпреки това, изпитите са зад нас. Всички мои оценки, освен по строева подготовка, са отлични, по строева – четворка. Аз съм редактор на стенвестника, ротен поет. Във всеки брой на бойния лист има мои стихове. Началото не помня, а краят:

...С тържествен марш ще мине през Берлин,

от слава обгърнат руският войник!

Командирът на училището ми обявява благодарност и ми връчва награда – двадесет и пет рубли.

В продължение на десет месеца всяка неделя ни водеха в един клуб. Патефон. Лейтенантите и сержантите танцуваха, а аз се скривах в ъгъла, слагах глава на ръцете си и заспивах. Навън намерих книга без начало и край. Когато след седмица започнах да я чета, разбрах, че това е „Очарована душа“ от Ромен Ролан.

Час и половина спях в клуба, а после започвах да чета и текстът беше невероятно съзвучен с душата ми. А веднъж, докато четях, до мене се приближи непозната девойка и попита каква е книгата, после ме покани на следващия танц, но аз толкова се развълнувах от изненадата, та казах, че кракът ме боли и не мога днес.

– А на кино ще дойдеш ли с мене? – попита тя.

Това беше като сън.

– Ще дойда, – казах аз и излязохме от клуба, а тя каза, че след два квартала е нейният дом и трябва да поседя в голямата стая, докато тя в малката ще си свали обувките с високи токчета, след което затвори вратата зад себе си.

Седнах на един стол, погледнах масата и сърцето ми се разтуптя. Родителите и братята ѝ преди нашето пристигане бяха яли каша и във всяка чиния бяха останали по една-две неизядени лъжици. И няма нищо за обясняване.

Хвърлих се към масата и започнах да дояждам бързо техните остатъци. Поглъщах храната, без да я дъвча.

Таня купи билети за киното, поиска на последния ред, вероятно мислеше, че ще се целуваме, но щом седнах на мястото си и угасиха лампите, съзнанието ме напусна и заспах дълбоко. Тя милваше ръцете ми и ме целуваше, но аз не се събуждах. Когато филмът свърши, тя не можа да ме събуди и ме бодна с безопасна игла по ръката. Подскочих, събудих се, но нищо не можех да осъзная.

Излязохме от киното, тя говореше нещо, аз кимах, после видях портала на училището и се сбогувах вяло с нея.

И тя си тръгна завинаги.

Любов не се получи.

(Следва)